Автор: о. Спиридон Скутис
Превод: Константин Константинов
Най-доброто лекарство срещу болката е да я прегърнеш. Да я оставиш да ти говори и да я изслушаш. Тя може да те научи на много неща и да ти даде прекрасни уроци. Прегърни болката, когато дойде и я изслушай. Там, сред безмълвието на безсилието, на сълзите, на изстрадания вик, виж онова, което ще ти прошепне. Виж отбранителните кули, които ще издигне за твоите следващи битки.
Любопитна е тази среща. Ти и болката в едно мрачно и мразовито пространство. Доста тежки неща. Една странна самота, която много пъти е предвестник на великата среща с Христос. Хвърляш се в прегръдката Му и нямаш друг избор, освен да приемеш любовта Му.
Болката не е враг. Какво може да ти стори? Най-лошото е да те измъчи, но все пак няма да те заличи. А най-доброто? Да те превърне в бляскаво облечен жених на Рая. Тоест в светец. След Възкресението отчаянието не може да вирее там, където съществува божествената Светлина.
Болката ще те съсипе душевно, ако я смяташ за враг, защото ще пресъхнеш и ще се почувстваш опустошен, в случай че я посрещнеш с негодуване. Но ако от враг я направиш приятел, тази връзка ще ти донесе големи благодеяния. Не се бой, брате, болката няма никаква власт над теб. Тя е светлина, която сочи пътя към Христос. Тя ни смирява. Приканва ни да се ориентираме правилно и става повратен момент в живота ни.
Колко хора славословят Бога и в този, и в другия живот, защото болката е била техният билет за спасение. Да построим палат в себе си чрез поученията на болката, за да приемем в него Христос.
Господ целунал Кръста Си. Двамата разбойници изпитвали ужасни болки на своите кръстове. Чрез болката на отговорността единият срещнал Христос, но другият не успял, защото гледал на болката като на присъда, на край, вместо на едно начало на нещо по-добро.
Когато болката дойде, кажи ù: „Добре дошла!”. Така зад нея ще видиш Христос. Може да крещиш „Защо на мен?”, но това ще я направи още по-люта. Кажи едно „Благодаря”. И зад това славословие ще съзреш усмивката на Господ. Болката помага. Необходима е и много пъти е неизбежна. Прилича на бича, с който удряш по един звяр, за да го обуздаеш и укротиш. Човекът е звяр, но болката го опитомява в образ на жених.
Нека гледаме на болката като на кон, който сме призвани да яздим. Едната юзда държим ние, а другата — Господ. Нека се насладим на пътуването и се поучим от уроците, които ще ни даде.
„Боли ме много — ще ми кажеш. — Искам лекарство. Какво да взема?” Просто погледни иконата на Разпнатия не само с телесните си очи, но и със сърдечните, с духовните. Промълви „Господи Иисусе Христе, помилуй ме” и болката ще отстъпи поразена от Началника на Живота.
Брате, целуни болката и направи дълбок поклон пред нея в знак на благодарност за нещата, на които те е научила. Велик учител е болката, велик учител са страданията. Какъв би бил животът без тях? Като училище без учител, като войник без нашивки…