Автор: о. Харалампос Пападопулос
Превод: Константин Константинов
Един белег, че нещо добро започва да се гради в нашето битие, е конструктивното разочарование. Да, правилно четете, разочарованието. Ще дойде момент в нашия живот, Бог така ще устрои, когато ще почувстваме пълно разочарование от всички и от всичко. Ще бъде един страшен — в душевен и телесен смисъл — период, различен по сила и време за всеки човек, но въпреки това неизбежен и необходим. Всичко ще стане сурово и безутешно. Това е преминаването през собствения ни ад.
Разочарованието ще се движи на две равнища — вътрешно и вътрешно. Разочарование от себе си и от другите. Там ще преживеем събития, които ще ни доведат до заключението, че не можем да имаме пълно доверие на никой друг, освен единствено и изцяло на Бога. Идолизирането на нашето аз и нашите постижения ще рухне. Ще видим голата истина, че сме радикално несъвършени. Макар че Бог ни е дарил с разнообразни възможности, извън връзката с Него те обаче остават непознати и неактивирани или дори рушителни, ако се автономизират.
Ще открием навярно след ужасни преживявания, че клетвите, с които са ни се клели във вечна любов, са загнили и са се заличили от силата на времето, което променя лица и състояния. Особено пък онези, които ни говориха за голяма любов и ни дадоха вечни обещания, бяха най-суровите и непоколебими палачи на нашите мечти. Другият не е нашият „Бог“ и „Избавител“, защото и той е един слаб и наранен човек.
Ще разберем, че никой не може да ни даде абсолютното, онова, което нашето устроение, сърцевина и битие търси. Този голям Друг, който винаги ни липсва, е Бог, и дали ще вземем решението да Го познаем лично и опитно, т.е. да се покаем, или ще останем в порочния кръг на смъртните и безсилни обещания и напразно ще гребем в пробита лодка? Там, в тази голяма празнота, пред гледката на ада, който е готов да ни погълне, имаме възможността да извикаме към Христос. Да Го потърсим с цялата жажда и глад на нашето същество. Да признаем, че само Той е смисълът на живота, нашият Изкупител и Спасител. Ако това се случи, тогава вярата в Неговата личност ще слезе от ума в сърцето и благодатта ще облее нашето битие с надежда и радост, насочвайки нашия ленив и натъжен поглед към лицата и нещата на света. Безнадеждността и разочарованието ще отстъпят място на вътрешна пълнота и радост, която нито идва от, нито се изчерпва в човешките земни неща, затова и никой не може да ни я вземе, освен ако ние не я разпръснем.
Светът и животът ще придобият отново смисъл чрез новия поглед, който Светият Дух ще дари на нашето битие. Всичко ще се промени, докато носим същите дрехи. Външно няма да спрат изкушенията, но вътрешно благодатта ще ни е възродила, така че отчаянието вече да не се вмества в сърцето ни. Всичко ще е по друг начин, всичко ще говори, докато остава мълчаливо. Христос вече ще е слязъл от „небето“ в сърцето ни, ще се е родил и въплътил в нашата лична история, която вече ще се раздели на преди и след Христос. Защото всичко, което Христос докосва, е вече ново. Не може да бъде както преди, то е обновено в нова реалност, която има вкуса на Царството Божие.
Важно е да разберем ценния светодуховен израз на св. Силуан Атонски „Дръж ума си в ада и не се отчайвай“. Да се потопим в неговия голям смисъл и в дълбочината на неговото откровение за човешкото сърце: въпреки че сме слаби и несъвършени и всекидневно търпим провали, въпреки всички наши грехове и крахове, Бог настоява по скандален начин да ни обича. Всичко с(лед) Христос е ново, бляскаво и възкресно. Вече можем да гледаме нашия ад, без да се отчайваме, защото адът с(лед) Христос е преминаване, а не крайна точка на човека.
