Автор: архим. Емилиан Симонопетритски
Източник: ,,Bienheureux celui que le Seigneur a élu et pris avec Lui”
Превод: Пламена Вълчева
Скъпи мои чеда и вие, които сте дошли отдалеч, днес моят покоен баща ни събра, за да отбележим четиридесетия ден от смъртта му. Лично аз не скърбя за неговата смърт, напротив — радвам се и душата ми ликува. Няма ли да пролея поне една сълза? Не, защото не мога да приема, че баща ми е мъртъв. Такава мисъл е последица от земния ум. За мен баща ми е напълно жив.
Преди всичко аз си спомням за старозаветния пророк, който казва: „Видях всички живи и мъртви и поисках да въздам хвала на някои от живите, ала не намерих сред тях достоен за похвалата, която са получили мъртвите. Виждам, че те са по-живи и силни от живите, затова ги облажавам”(вж. Екл. 4:2). Баща ми е достоен за подобна похвала. Той е жив, защото в Свещеното Писание се казва, че онези, които изпращаме в последния им земен дом, „живеят досега”(Екл. 4:2), с други думи: те живеят до този час и ще живеят во веки веков. Очите им виждат, сърцата им туптят за нас, ала в същото време те празнуват, защото имат пред себе си Бога денем и нощем. Ето защо древните гърци, макар да обитавали мрака на невежеството и идолопоклонството, били движени от предчувствието, от семето, което Светият Дух вложил в тях, и когато някой човек си отивал, те казвали: „Най-сетне! Сега той живее!”.
При все че са починали, те са започнали нов живот, преминали са в другия живот, и макар с телесните си очи да ги виждаме заспали, те са будни за онези, които имат вяра и духовни очи. Съгласно Свещеното Писание починалите са напуснали страданията на този живот и сега обитават Божиите двори (вж. Пс. 64:5). Както майката изпраща децата си на летен лагер, така и починалите остават в дворите на Господа: техният небесен Отец ги е изпратил в място за почивка. О, братя мои! Погледът на Бога, духът на Свещеното Писание, нашата християнска вяра са наистина превъзходни.
И тъй, за онези, които са като мъртви на земята, чиито души са мъртви, моят баща е мъртъв, ала той е жив за живите в Бога. Той действително е жив!
Освен това, баща ми е получил Божиите дарове и благодеяния. Наистина благодеяния, защото в един псалом, който често четем в църквата, се казва: „Блажен е оня, когото си Ти избрал и приближил” (Пс. 64:5), защото не ние избираме часа на своята смърт. Бог е Този, Който поема инициативата.
В Свещеното Писание се казва също, че починалият е бил „грабнат” (Прем. 4:11). Бог действа като човек, който възжелава някоя вещ, тайно се приближава до нея, грабва я, без да бъде забелязан, слага я в джоба си и бяга, за да ù се наслаждава сам или със семейството си. По същия начин Бог изчаква момента, в който ще може да грабне някой от нас, за да го приближи до Себе Си и да му се зарадва. Това е другият живот, животът в Царството небесно, животът, който изгрява от гроба.
И тъй, починалият е бил „грабнат”: нима той не е блажен? Сам Бог избира онзи, когото ще призове да влезе в Царството! Господ го избра и приближи. Бог го е избрал, Бог е взел душата му. Ние се питаме: „За кое момиче да се оженя?”. По същия начин Бог казва: „Кого да взема? Чие сърце е готово? Кой ме обича повече? Кой е готов за небесната слава? Който е готов, него ще взема”. Това е смисълът на смъртта, ако наистина имаме „ум Христов” (1 Кор. 2:16), за да го разберем.
В друг псалом се казва: „Скъпа е в очите на Господа смъртта на Неговите светии” (Пс.115:6). Какво означава „скъпа”? Когато искаме да почетем някой, който е посетил манастира, ние го посрещаме с камбанен звън, въвеждаме го в църквата със запалени свещи и кадила. Същото правим и с всеки покойник: извършваме лития, придружена от молитви и песнопения. И много пъти хората, които водят свят живот, виждат с духовните си очи как небесните сили, господства, архангели, сомнът на светиите предвождат покойника; и чуват ангелските хорове, виждат Божията слава, която се излива върху него, докато семейството му скърби. Какво е смъртта на християнина? Тя е дар, тя е велик дар от Бога за човека.
Представете си един баща, чието дете е направило голяма пакост. Детето си мисли: „Когато татко се прибере, ще ме накаже.” Бащата си идва, но приема нещата по един зрял начин, отнася се към детето с благост: гали го по главата и му дава играчките, които то харесва. И Бог прави така. Той ни казва: „Ти съгреши, дете мое, и изгуби рая. Но вместо да се разгневя и да те накажа, Аз ще те изпълня със слава.” Ако починалият можеше да говори с нас, той щеше да ни каже: „Защо плачеш за мене, ти, глухи и слепи човече? Аз встъпих в неизказаната радост, в щастието, във вечното царство. Аз участвам в обществото на ангелите, в тържеството на светиите, влязох в славата на Бога.”
Такива са даровете, които Бог ни дава в замяна на нашите грехове, на нашето безчестие, неверие и егоизъм спрямо Него.
Искрено благодаря на Бога, че избра и прие бащата, който ме е родил. Извади го от тлението и лъжата и го пренесе в нетлението и истината. В момента баща ми е по-жив от всякога, той е отрупан с благодеяния: неговата отплата е добра. Кой ще се труди, ако не получава заплата? Ако имаме право на заплащане и не искаме да бъдем ощетени от работодателя си, ние стачкуваме и протестираме. Колко ли щяхме да стачкуваме и протестираме, ако Бог не ни беше дал смъртта, която ни въвежда в божествената правда и така ни въздава всички плодове, всички дарове, всички „заплати”, които ни се полагат?
Пророк Исаия казва от името на Бога: „[Моите избрани] няма да се трудят напразно” (Ис. 65:23). Има началници, които мислят единствено за това как да измамят работниците, как да ги ограбят. Ала Бог казва: „Моят труженик няма да работи напразно, Аз ще му заплатя”. Тези думи се отнасят за смъртта, защото смъртта е великото оправдание на човека, неговата най-голяма радост, неговата вечност, неговото великолепие. Да вземем един пример: работите за някого и получавате заплата, която ще изхарчите след пет дни. Но ако се трудите за Бога? Той ви дава царския престол! Там се намират сега нашият баща, нашият приятел, нашият брат.
Ето защо пророк Давид, апостол Павел и всички светии казват: „Заради Тебе ни затриват всеки ден” (Пс. 43:23; Рим. 8:36). Всъщност те казват: „Боже мой, готов съм да ме вземеш по всяко време, не се забавяй. Готов съм за Тебе денем и нощем, само Ти можеш да определиш времето, когато ще ме вземеш, тоест времето, когато ще ме почетеш. Що се отнася до мен, бих искал още днес да чуя ангелските песнопения, още днес небесата да се отворят за мен и да ми бъде приготвен престол. О, Боже мой! Колко красив е този живот, в който влиза починалият! По-красив от всеки друг живот на земята.”
Братя, нека кажем още нещо: „Къде се намира сега нашият баща? Какво прави той? Ако можехме да долепим ухо до неговия дух, ако можехме да чуем неговата жива душа, той щеше да ни каже: „Най-после! Години наред се уморявах в живота, години наред се борих, години наред страдах в ръцете на лекарите от различни лекарства, ала сега „намерих покой”, както казва праведният Йов (Иов. 3:22, по 70-те)”.
Какво е покоят? Той е като креслото, в което умореният човек се отпуска, за да си почине. И тъй, баща ми е достигнал този покой, това кресло, което Бог е приготвил за него.
Наистина „във властта на Господа Вседържителя е вратата на смъртта” (Пс. 67:21). Господ дава смъртта на човеците. Затова нека кажем: „Слава на Тебе, Господи, че си удостоил баща ни с това великолепие” и нека благодарим на Бога и за онова, което е направил за нас.
Когато още бях мирянин, посетих един мой много близък приятел, на когото Бог ме бе удостоил да открия небесния Отец. Когато този човек стана готов, Бог по Своята божествена благост пожела да го вземе при Себе Си още в младостта му. Съвсем естествено този човек поиска да ме види, когато боледуваше тежко и бе на прага на смъртта. Дотогава Бог не ме бе сподобявал да преживея смъртта на близък човек, още повече на някое от моите духовни чеда. Моментът на смъртта ни заблуждава и ни изглежда мрачен. Бог искаше да видя моите скъпи покойници във вечната слава. Затова посетих моя приятел преди неговата смърт.
Беше зима, но вратите и прозорците на къщата му стояха отворени. Когато пристигнах, моят приятел гледаше не към смъртта, а към Христос. Когато някой влизаше в стаята и искаше да затвори вратата, той го молеше да я отвори. Майка му затваряше прозореца, за да не става течение, което да го простуди, но той се провикваше: „Мамо! Отвори прозореца!”. Затова го попитах: „Защо, Коста, държиш вратите и прозорците отворени? Може би ти е горещо от болестта?”. И какво ми отговори той? „Боя се, че Христос неочаквано ще ме призове в Своята вечна прегръдка и ще види, че вратите и прозорците са затворени. Как тогава ще влезе?”.
Понеже беше млад, той не разбираше, че Христос не се нуждае от отворени врати и прозорци, за да влезе. Въпреки това душата му се бе пробудила и той казваше: „Отворете вратите! Отворете прозорците!”. А очите му гледаха единствено към неговия Възлюбен, към Възлюбения на неговото сърце и душа, Който най-накрая го призова, когато не бях там. Но там духовно присъстваха ангелите, Светата Троица и всички светии на Църквата.
Такава е поканата, която Бог отправи към моя баща. Нека въздадем Богу слава!
Проповед в манастира „Благовещение на Пресвета Богородица”, Ормилия, на 2 юли 1977 г.
