Блажени кротките

479 0

Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов

В аскетическото предание отците на пустинята често говорят за битката срещуценност и по-рядко за висотата на добродетелите и духовното съзерцание. Учат ни на добродетелите главно чрез всекидневната борба със страстите и понеже сме безсилни да опазим техния дар, настояват върху огромната ценност на труда. Добродетелта кротост, към която се отнася третото блаженство на нашия Господ, бива определена от съзерцателния св. Григорий Нисийски като неохота спрямо гнева, тоест спрямо страстта, противоположна на кротостта.
В Отечника е запазен един случай с авва Пимен, характерен за практическата философия на великите подвижници в битката срещу страстите за придобиване на добродетелите. „Веднъж един брат от Египетската земя посетил един отшелник в чужда страна и му разказал за авва Пимен. Чувайки за добродетелите му, отшелникът закопнял да го види. Не след дълго отишъл при брата и го помолил да го заведе при него. Когато влезли в килията му, братът казал на аввата:

— Отшелникът е велик човек. Радва се на голяма любов и почит там, където живее и сега е дошъл да те види.

Авва Пимен го приел с радост, разцелувал го и го сложил да седне. Отшелникът започнал да му говори за духовните и небесни неща с думи от Писанието. Чувайки това, аввата отвърнал лицето си от него и не му дал никакъв отговор. Като видял, че няма да получи отговор, отшелникът излязъл наскърбен и казал на брата, който го довел:

— Напразно предприех това пътуване. Дойдох при стареца, но той не иска да говори с мен.

Братът влязъл в килията и казал на авва Пимен:

— Авва, заради теб дойде този велик човек, който се радва на голяма слава в страната си. Защо не му говориш?

Старецът отвърнал:

— Той принадлежи на горното и говори небесни неща. Аз обаче съм от долните и говоря земни неща. Ако ми говореше за страстите на душата, щеше да получи отговор. Но той ми говореше за духовните неща, а аз не ги познавам.

Братът излязъл и казал на отшелника:

— Старецът не обича да говори по Писанието. Но ако някой го попита за страстите на душата, му отговаря.

Умилен, отшелникът се върнал в килията и казал:

— Какво да правя, авва, когато страстите на душата властват над мене?

Тогава старецът го изгледал зарадван и казал:

— Този път добре направи. Сега отвори устата си и аз ще ги изпълня с блага.

След като получил голяма духовна полза, отшелникът казал:

— Наистина това е истинският път!

И благодарейки на Бога, че се удостоил да срещне такъв светец, той се върнал в своята страна.”

С разсъдителността, която бил придобил вследствие на суровата дългогодишна аскеза в пустинята, авва Пимен изяснил нещата и ги поставил на здрава основа. Той увещава и нас да не се занимаваме с висши духовни въпроси. Да не теоретизираме, нито да мислим повече от необходимото за своето духовно напредване, а да започнем да се борим срещу страстите на душата си. Защото, ако първо не се съкрушим и не се смирим, няма да можем да се предадем в Божиите ръце.

Обикновено ние, църковните хора, следваме един неправославен път в своя духовен живот. Търсим висши теоретични идеи, говорим с понятия, които изразяват висши духовни състояния и преживявания, докато реалността на живота ни няма връзка с всичко това. Всъщност чрез своето въображение ние искаме да избягаме от грозотата на душата си. Не искаме да разберем и да приемем своя хал и греховност. Говорим изначално за висши преживявания и смятаме, че сме способни да завоюваме Бога от днес за утре.

Авва Пимен обаче ни дава една друга мяра: основната предпоставка, за да можем да напреднем в духовния живот, е да влезем в съприкосновение с нашата реалност. Да не се занимаваме с висши мистични съзерцания, а да узнаем своя хал, без обаче да се разочароваме. Защото в действителност всичко друго е една маска на духовност, която не ни позволява да имаме чиста и почтена връзка с Бога и с нашия брат.

Как да срещнем Бога, когато нашето вътрешно състояние не отговаря на думите, преживяванията и поведението ни? Колко чисти можем да бъдем пред Бога в часа на молитвата ни, когато прикриваме своята грозота с мними духовни състояния? В крайна сметка дали се моли нашето реално аз, тоест нашата грозота и хал, или лъжеусещането, че сме някои? Как тогава се оплакваме, че не чувстваме нищо в молитвата си? Как настояваме да имаме духовни преживявания, след като стоим пред Христос с нашия украсен фалш?

Както видяхме, авва Пимен не се занимавал с теоретични въпроси, за да задоволи любопитството на своя помисъл. Най-важна за него била личната връзка с Бога, изградена с помощта на дългогодишна аскеза и битка срещу страстите.

Ние сме свикнали да разглеждаме добродетелите кротост и безгневие, но и противоположните им страсти — гняв, раздразнение и злопаметие, просто като прояви на нашата психика. В действителност те свидетелстват повече за духовната висота на личната ни връзка с Бога. Духовността не е нещо неопределено, нещо въображаемо или идеално. Тя е нашата връзка с Бога като събитие на свободен избор, който се изразява и проявява чрез целия човек, чрез тялото, душата и духа. Когато живеем в Бога, се облагодатяват не само нашите мисли, но и нашето тяло и чувства, тоест целият човек.

Когато един лекар се интересува само от симптомите на болестта, няма да стигне до корена на проблема. Ще се опита просто да облекчи симптомите и да успокои болката. Нещо подобно става и в духовния живот. Когато съсредоточим вниманието си само върху симптомите на някоя страст, не можем реално да изцелим нито себе си, нито страдащия ни брат. Ние сме много повърхностни в нашите съждения и определяме кой е гневлив или кротък, грешен или свят само по външното му поведение. Но това, което има значение, е чрез поведението на човека да видим и да изследваме волята на сърцето му, свободата на личността му — дали приема или отхвърля Бога, дали приема или отхвърля своя брат.

Предвид гореспоменатото, ще поговорим за третото блаженство, следвайки тълкуванията на отците. Ще видим, че в своите тълкувания св. Йоан Златоуст и св. Григорий Нисийски излагат личните си виждания и опит. Макар на пръв поглед да ни се стори, че те разглеждат въпроса по различен начин, тълкуванията им всъщност съвпадат, защото и двамата се интересуват от изцелението и възстановяването на връзката ни с Бога и ближния, от постигането на нашето спасение.

„Блажени кротките, защото те ще наследят земята”. Св. Йоан Златоуст коментира: „Господ определя като награда за кротките земята; не небесната, а земната. Защото и когато казва: „Почитай баща си и майка си, (за да ти бъде добре и) за да живееш дълго на земята“ (Изх. 20:12), Той обещава материални благословения”. Като иска да подбуди и онези от слушателите, които са привързани към материалните блага и ги преследват повече от бъдещите, св. Йоан Златоуст ги уверява, че Господ не дарява на кротките само небесни блага, но и земни: „Кроткият човек не само не губи всичките си блага, а напротив, придобива повече. И дори ги притежава неизменно. Господ използва в това блаженство думите на пророк Давид: „А кротките ще наследят земята и ще се насладят с много мир” (Пс. 36:11), (Беседа 15 върху Евангелие от Матей).

Въпреки това тълкуванието на свети Йоан Златоуст не се ограничава само до обещанието за земните блага. Като опитен педагог той продължава да ни подтиква „да закопнеем насладата и с небесните блага „както е писано: „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1Кор. 2-9).” Кроткият човек с послушанието си към словото и волята на Бога привлича Неговото благословение и благодат. Не бива владян от своята раздразнителна част, а е господар на чувствата си. Изследва своите отношения с почит и уважение. Желае на всички насладата от общението с Христовата личност.

Свети Григорий Нисийски, който е по-теоретичен в своя подход, обяснява, че Господ има предвид „земята на небесата, онази земя, плодородна и плодоносна, която храни Дървото на Живота и се напоява от изворите на духовните дарове. „Блажени кротките”: блажени неподвижните към страстните проигравания на душата и украсените със здравия разум. Помисълът им като юзда прекъсва влеченията и възпрепятства душата да се отклонява в безчиние“ (Слово 3 върху Блаженствата).

Битката със страстта на гнева не се ограничава само до нейното сдържане или потискане. Проблемът ни не е просто да воюваме със страстта, понеже трябва да станем безстрастни. В духовния ни път значение има съзнанието да намерим една убедителна вътрешна причина, за да пожелаем да претворим страстното влечение в положително движение на връщане към Бога. Борбата срещу страстите не е нареждане на един властнически Бог, Който иска всички да пазят Неговия Закон. Бог не иска да ни пороби, нито настоява да се подчиняваме на Него просто за да сме добри хора и добри християни. Същността е другаде: след като само Божието слово има живот, ние живеем, когато пазим Неговото слово. Показател на нашия живот и борба е живото слово на Бога, Който ни дава смисъл, дава ни радост и ни утешава. Когато не знаем по каква причина правим нещата в живота си, ние не живеем истински.

В този контекст си струва да отбележим, че докато толкова години сме в Църквата и воюваме със страстите си, вместо да сме радостни, ние се чувстваме потиснати. Липсва ни съзнание за причината, поради която се подвизаваме. Как да не се гневя, когато някой ме онеправдава? Нека кротостта стане причина за живот и покой. Ако проявявам кротост само защото така ми налага някакъв висш принцип, това в даден момент ще се превърне в духовен и психологически гнет за мен. Ще мисля, че съм се извисил, а всъщност ще бъда пълен с гордост, надменност и високомерие. Но потискането на страстта на гнева в даден момент ще смути моя емоционален свят, ще страдам психосоматично и няма да чувствам покой.

Когато Божията благодат не е мое оправдание и слава, настоятелно ще търся хорската слава, а когато не я получавам, ще се гневя и ще се разочаровам. Ако пък успея да я постигна, ще се гордея с това. Но когато съм загубил връзка със себе си, как мога да имам в сърцето си Божия мир, който е плод на личната връзка с Бога? Просто ще живея сред моето високомерие, ще разпилявам себе си, защото високомерието е истинско разтление, тъй като ражда в душата тщеславието, а тщеславието ражда враждата като последица от противопоставянето и сблъсъка. Смущението в моите отношения ще разбие окончателно единството ми с хората и ще ме изолира, тъй като ще нося в себе си потиснат гняв, понеже ще мисля, че другите не ме разбират и не ми отдават честта, която заслужавам.

Св. Йоан Лествичник определя добродетелта на кротостта като „едно неизменно устройство на ума, което си остава еднакво както при почести, така и при безчестене” (Стъпало 24). Не е възможно да се придобие безгневие по друг начин, освен чрез скръбта — „както водата, изливана по малко върху огъня, го гаси напълно, така и сълзата на истинския плач гаси всеки пламък на раздразнителност и гняв” (Стъпало 8).

Св. Йоан Златоуст описва много живо рушителното действие на гнева върху психосоматичната ипостас на човека. „Гневът прилича на силен огън, който поглъща всичко: тялото разболява, а душата покварява. Ако гневният можеше да види колко грозен е неговият образ, нямаше да се нуждае от друго увещание, за да избягва проявите на гнева. Нищо не е толкова отблъскващо, колкото видът на гневния. Гневът е като пиянство и дори по-лош от пиянство. Ако придобием съзнание за своите грехове и скърбим за тях, няма да можем да се гневим. Където има скръб, не може да съществува гняв. Където има съкрушение на ума, не е възможно да има разпалване, защото сме заети с въздишките и сълзите и няма да ни влияят нещата, които стават около нас” (Беседа върху Евангелие от Йоан).

Който скърби за загубата на някое многообично лице, се оттегля от живота. Всичко му се струва блудкаво. Не го трогват нито емоциите, нито парите, нито работата. Не чувства неправдите. Много повече този, който скърби истински за отделянето си от Бога и оплаква загубата на благодатта, не чувства страстта на гнева, каквото и презрение или обида да претърпи. Защото главната причина, която поражда гнева в нас, е усещането за отхвърляне и непризнаване. Този, който скърби за своята греховност и възпитава душата си в смирение, става безстрастен за презренията и обидите на другите. Гледа живота с друго разположение. Преживява толкова дълбоко в себе си усещането за своето духовно падение и екзистенциална смърт, че никаква обида не може да го наскърби. Тази скръб носи надежда и радост. Преодолява обидите и го укрепява да не се гневи.

Ако не осъзная, че изкривих и предадох перспективата, за която Бог ме е създал, че излязох от релсите и последвах един погрешен път, покаянието ми няма да е автентично и няма да ми помогне в борбата срещу страстта на гнева и раздразнението. И ако искам да съм честен със себе си, ще призная, че съм се отдалечил, че не съм такъв, какъвто Бог ме иска, че живея като блудния син. Но ако дойда „в себе си”, ще кажа: „Колко слуги на Отца ми живеят в Неговия дом радостни, докато аз умират от глад. Решавам да се върна и да кажа „Съгреших!””. Тогава сърцето ми ще започне да се оживява и в мен ще започне да се ражда истинският живот.

Чрез моята лична смърт, чрез опита от скръбта за моя екзистенциален хал и чрез връщането ми при Отца ще преоткрия екзистенциалното си уважение и ще започна да ценя и моя брат. Ще почувствам в личния си път, че всеки човек е сътворен „по Божий образ”. Това мое уважение към другия ще породи в мен човеколюбие, ще породи състрадание, ще породи незлобие и кротост, която ще е плод на съзнанието и разсъдителността.

В Патерика се разказва: „Веднъж група езически философи поискали да изпитат добродетелта на монасите. Виждайки, че минава някакъв монах, хулно му извикали „Ей, монахо злодеец, ела тук!“. Той с готовност се приближил и някой от тях му ударил плесница. Без да се смути  монахът обърнал веднага и другата страна, съгласно Писанието: „Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата” (Мат. 5:39). Философите се удивили на поведението на монаха, отдали му поклон и казали: „Ето един истински монах!”. Тогава го помолили да седне с тях и го попитали: „Кажи ни какво извънредно правите вие, монасите, в пустинята, за да достигнете такава кротост и незлобие, при положение, че и ние правим бдения и постим?”. Монахът отвърнал: „Ние се уповаваме на Божията благодат и се подвизаваме да държим своя ум бдителен и да не мислим нищо лошо за братята си”. Когато философите чули тези думи, признали, че това било непостижимо за тях и си тръгнали, като получили полза от примера на монаха.”

Който е решил да следва тесните вратата и стеснения път, който води в живота (вж. Мат. 7:14), подготвя душата си за всякакви изпитания, за да остане несмутим при каквито и да е външни хули и да може да каже с пророк Давид: „Бързах и не се бавих да спазвам Твоите заповеди” (Пс. 118:60). Хората от света ще сметнат кротостта му за пораженчество и ще се отнесат жестоко и безчовечно към кроткия му нрав. Но християнинът не иска да знае друг език, освен езика на безгневието и прошката, на любовта и смиреномъдрието. И когато казваме смиреномъдрие, нямаме предвид привидното смирение, комплекса за малоценност или хленченето за греховете ни, понеже уж се срамуваме от себе си и чувстваме вини. Автентичното смирение е съзнанието за нашето състояние и безсилие, което излагаме пред Божията любов. Нашето свързване с Христовата личност ще ни укрепи да победим страстта на гнева и да останем снизходителни и спокойни в нашите отношения с хората.

Важно е да размишляваме постоянно върху величието на призива да станем Божии чеда. Да се задълбочаваме в „скрития човек на сърцето в нетленната красота на кроткия и тих дух, което е драгоценно пред Бога” (1Петр. 3:4). Това наше духовно култивиране ще бъде източник на вдъхновение и сила в борбата ни за придобиване на безгневие. Необходимо е да повярваме много дълбоко и безвъзвратно във великите и възвишени неща, към които Бог ни е призвал. Да повярваме, че не сме създадени за материалните, за низшите, за тленните неща, за пръстта. Колкото нищожно и греховно да живеем, ние сме сътворени да станем „участници в божественото естество” (1Петр. 1:4). Никога да не забравяме тази истина, на какъвто и хал да сме. Нека ни разтърсва перспективата на живот, която безкрайната Божия любов поставя пред нас, въпреки че продължаваме да живеем привързани към ефимерните земни неща.