Автор: митрополит Николай Месогейски и Лавреотикийски
Източник: неговата книга – “Там, където Бог не се вижда”
Превод: Мартин Ганев
Смъртта няма вече власт
Ракът е една много сложна болест, която буквално разкъсва тялото и раздира душата на болния, неговите близки и приятели; тя действително измъчва лекари, медицински работници и изобщо цялата общност около страдащия. Трудещите се в онкологичните центрове всекидневно и отблизо наблюдават как животът и смъртта се борят лице в лице всеки един момент, във всяка болнична стая и при най-различни случаи. Те се сблъскват с най-висшата болка на човешката природа, огромна агония и абсолютно безсилие, виждайки човека в най-крайни състояния и гранични моменти.
Ужасът на смъртта
Смъртта е ужасяваща като състояние. Макар и разпознаваема по своя резулат, тя остава непостижима по своята същност, причина, начините и величината на своите последствия. Когато някой умира в измеренията от нашия живот, ние казваме, че сме го “загубили”. Когато някой наш близък си отива завинаги от този свят, на всекидневен език наричаме това “загуба”. Смъртта се преживява като безвъзвратен “край” и окончателна “раздяла”. Нейният цвят е черен. Изразът ѝ притежава болка, сълзи, скръб, недоумение. Нейната посока е към нищото или в най-добрия случай към непознатото. Единствено религиите говорят за продължение и само Християнството учи за Възкресение. Само Църквата говори за следсмъртна слава, за блаженство и упокоение; тя я празнува и разглася. Въпросът е дали и как го преживява всеки от нас.
В цялото това състояние съществува нещо много трагично. Ако смъртта не води към същинския живот, то тогава колкото по-силна е любовта, толкова по-голяма е травмата от раздялата. Тази трагичност не може да бъде сравнявана с разделението между противници, двама намиращи се в постоянно разногласие и взаимомразещи се от една страна, или двама многообични от друга. Сигурното присъствие на смъртта в нашия живот ни принуждава да се страхуваме от любовта, да се затрудняваме в това да се отдадем.
Когато умира някой млад, нас ни задушава необичайноста на този факт от една страна, а от друга загубата на красивите ни представи, които сме имали за него и за неговото бъдеще. Когато пък почине някой възрастен човек, нас ни съкрушава угасването на един живот изпълнен със спомени, преживявания, моменти от съвместното ни съжителство и неговото минало. Бавно проточващата се смърт ни измъчва, докато внезапната ни изненадва. Единичните случаи на смърт концентрират болката, а груповите разтърсват обществото. Вкусът от смъртта е най-горчивият, който съществува, в която и да е било от формите си.
Чувството от окончателната раздяла с нашия любим, неговият път към непознатото и заплахата от края действително ни съкрушават двустранно. Подмяната на образа, гласа, естествения допир и живото общуване с представата за близкия и диалога със спомените, не само не ни утешава, но по-скоро задълбочава травмата от раздялата, придавайки на раната екзистенциално измерение.
Дохождането на смъртта е вселенско и не съществува никакво изключение. То е неумолимо. Не може да го възпрепятства нито знание, технология, светска сила, икономическо всемогъщество или дори чудо. Всички тези неща може би малко го трансформират или понякога могат да го отложат временно, но биват безсилни в противопоставянето на неговото всемогъщество.
Трагичността на самотата
“Човекът е социално животно”, учеше Аристотел. Ние сме социални същества. Имаме необходимост един от друг. Искаме да живеем един с друг. Затова любовта и солидарността са големи добродетели, тъй като засилват взаимността, общността, братството. Църквата ни призовава като братя, защото произлизаме от “една и съща утроба”, една и съща вътрешност. Всичко онова, което разкъсва нашето единство и най-лошото, което може да ни се случи, е Самотата; липсата на общение е изтезание, ад и драма. Тя е като втора и бавна смърт. Тя е също толкова пронизваща като смъртта. Единствената разлика се състои в това, че самотата може да бъде придружена от човешката надежда, докато мисълта за смъртта не е способна на това.
Когато преживяваш самотата, ти се чувстваш сякаш изчезваш и няма за какво да се хванеш. Като че ли се задушаваш и не намираш малко въздух, който да вдишаш. Сякаш полудяваш в мрака и не можеш да намериш кибрит, за да си светнеш. Самотата се изразява цветово също така в черно.
Във време на настъпваща смърт всъщност самотата е тази, която представлява едно от най-болезнените състояния. Особено когато тя бива съпътствана от чувството на силна телесна болка и психическа агония. Взето всичко заедно това буквално смазва човешката ипостас (същност).
Ракът като болест и заплаха
“Рак” е дума, чието и най-обикновено произношение променя настроението. Дори и един единствен разговор с нея е отблъскващ, макар и само като изразна формулировка. Тя изразява болест – може би неоснователно – но във всеки случай напълно различна от обичайните. Вероятно обаче и не без основание, тъй като от своя страна проявява някои уникални характеристики.
Поначало тя се свързва със статистически висок риск от смъртност, а като последствие загуба на надеждите и ограничаване на оптимизма. Ако болният бъде информиран, това много лесно създава нагласата за бъдещата смърт както при него, така и в неговата среда. Може би поради тази причина ракът във всичките си форми, дори и в случаите с добра прогноза, е една от малкото болести, която обикновено се скрива от болния.
Често терапията е много болезнена и дългосрочна. Изисква търпение и издръжливост, предполага сила и смелост, които не всеки притежава, и бива последствана от агония, недоволство, телесно и физическо страдание. Това не се случва с много болести.
Освен това, според общото разбиране и опит на хората, въпреки честите статистически опровержения, провеждането на терапия обикновено не лекува, но просто отлага смъртта. Това прави болния недоверчив и вътрешно песимистичен.
Също така по принцип ракът е болест, чието развитие или рецидив не зависят от лекарското знание или някакви превантивни правила, но нейният резултат в многочислени случаи е непредвидим и е зависим от самия организъм. Предотвратяването му е проблематично, а преценките за неговия изход често се оказват погрешни.
Още повече че развитието на болестта, дори и терапевтичното ѝ третиране, биват съпътствани от много интензивни и нежелани странични действия (косопад, замайвания, повръщания и т.н.). Предлаганите терапии те карат да се чувстваш, че за да живееш, първо трябва да умреш. При тази болест болният не отслабва постепенно, но се изменя по такъв начин, че дори става непознаваем и за приятелите си.
Погледът на онкоболния е характерен. Поглед, който иска да живее, който с най-изразителна ненаситност жадува за малка надежда, иска да се хване за нещо, за да се закрепи.
И накрая, тази болест предоставя достатъчно време за неумолимите и измъчващи въпроси от рода на “защо?”, “дали?”, “защо Бог допуска това?”, “къде е Бог?”. Същевременно тя се съчетава и с израз на интензивно желание за молитва – дали съществува Бог, Който чува – или с роптание, което понякога води до съзнателно признати или непризнати вътрешни конфликти.
Онкологичната смърт
В този смисъл смъртта от онкологичните заболявания се представя като специфична особеност за тази болест.
Нейна основна характеристика е продължителността. Тук тя се преживява като процес. Тя не е внезапна. Бива преживявана всеки момент, като впрочем следващият е по-лош от предходния.
Заедно с физическото изтощение това води и до мисли, които влошават състоянието. Мислейки за своя край, често виждаш пред себе си мрак, нихилистична празнота и нищото, а това те съкрушава. Диалогът с предстоящата смърт изглежда придобива елементи на едно постоянно мъченичество.
Човек достига онкологичната смърт с много болка, страдание, интензивно нежелани изменения и всичко гореспоменато. По този начин прогресивно отслабват издръжливостта и душевността на болния. Нервната система се разклаща от болестта и изпитанията, а това засилва и ускорява психологическото рухване.
И накрая, близките се затрудняват непоносимо като гледат своя близък в това състояние или като си представят неговия край; така те избягват и престават да го срещат или посещават, изреждайки му лъжи, които той разбира, но се преструва добронамерено.
С други думи, в най-трудния етап, на който бива подложена човешката природа, болният се затруднява, чувствайки напрегната слабост, като по този начин се отчуждава от само себе си, а неговото обкръжение не знае какво точно да каже или направи. Така непосредствено или посредствено се отдръпва, в резултат на което болният се чувства отчужден от другите.
Как да преодолеем самотата на смъртта
В това състояние болният се чувства в безизходно положение и отчаяно търси малко помощ. Впрочем как е възможно да бъде преодоляна драмата на неговия самотен край?
Един от логичните начини за човек е да потърси дълбоко в себе си сили от силната страна на своята идентичност. Друг начин би могъл да са нашите ближни, приятели, роднини, лекари, медицински работници, т.е. всеки, който би могъл да предложи кураж и сила.
Как обаче болният може да почерпи сили от себе си, след като е рухнал? Или от живота, който му се изплъзва? От мрачното му бъдеще? Или от близките, от които се откъсва и изоставя, виждайки как и те се пречупват? От постоянно повтарящата се лъжа, че ще се оправи?
Как роднините и близките да подкрепят болния? Казвайки, че всичко ще свърши добре? – но как могат да го сторят, след като фактите и реалността ги опровергава. Казвайки, че го обичат? – още по зле, тъй като любовта им ще бъде прекратена. Повтаряйки “какво можем да направим, такава ни е съдбата?” – та именно това ще го довърши. Шегувайки се, сменяйки разговора, предизвиквайки псевдоутешително разсейване и престорено психологическо удобство? – но това само ще предложи временно облекчение.
Същото важи за лекарите и медицинските работници. Какво да кажат?
Че ще приложат нова терапия? – но вече възможностите им са изчерпани. Че всичко това са странични ефекти, а не симптоми от отшумяващото развитие на болестта? – но няма да им повярват. Че са изгубили битката и единственото, което остава е съдбата? – та това ще съсипе болния.
Нещо много важно, което бихме могли да сторим в желанието си да помогнем, е да предложим на страдащия автентична любов и същевременно истина. Но не любов без истина. Нито истина без любов, без човеколюбиво проявление. Тези две неща ще предложат отмора и ще вдъхнат доверие. Просто е необходима истинност и разсъдливост.
Любовта не трябва да притежава елементите на “правилно деяние”, но на всесърдечна покрепа. В онзи момент болният търси малко светлина, малко отмора и любов без прекомерна сантименталност (сълзи, сладки приказки, вълнения и т.н.), но любов изразена като заинтересованост, подкрепа, разбиране, сърдечна съпричастност в трудността и надежда. Любовта трябва да притежава сила и крепкост. Само така тя подкрепя.
Но и трудността да кажем истината е елемент на нашата собствена слабост, която болният осъзнава. Ако ние можем да понесем факт, ако притежаваме душевния и духовен резерв да се изправим срещу него в нас самите като наша лична борба, тогава би съществувало и поле за разсъдително и благоразумно проявяване на истината от наша страна. Само истината вдъхва доверие, но лъжата никога.
От друга страна нашата цел не е да опишем с точност медицинския проблем, но душевно да подкрепим болния като брат и ближен. Със сигурност неприкритите лъжи само навреждат. Суровата формулировка на истината обаче е не по-малко опасна. Хубаво би било нашите отговори да описват действително позитивни елементи, които могат да съградят малка надежда. Да признаваме, че съществува някаква трудност, но се надяваме и всички заедно полагаме усилия.
Без съмнения благата дума, тихото и търпеливо присъствие увеличават доверието и отслабват чувството на самота. По същия начин действа и откровеността. Тя е най-добрата ласка, която човек може да даде на някой ближен, който разговаря лице в лице със смъртта.
Тайнство, което ни превъзхожда
Втори начин, с който можем да си помогнем и да помогнем, е да придобием чувството, че се намираме пред едно тайнство, което ни превъзхожда като знание и психическа издръжливост, представлявайки неотменим факт, който се случва в живота на всеки човек.
Намираме се пред тайнството на болката.
Защо даден човек трябва да изпита толкова болка? Защо никой да не може да го облекчи? Кой ще му отнеме душевната болка? Как тази болка е в съгласие с твърденията за Божията любов? Защо болката подбира своите пациенти? Защо да не можем да я предвидим и предотвратим?
Намираме се пред тайнството на предстоящата смърт.
Какво следва след последното издъхване на човека? Защо нашето бъдеще, ако съществува изобщо, да бъде неизвестно? Какво в крайна сметка е смъртта? Как се свързва тя с тукашния ни живот? Ако всичко води към нищото, то каква стойност има дори и най-добрият и щастлив живот? Ако раздялата ни е окончателна, с какво ни помага любовта? Ако животът и любовта са най-големите дарове, то тогава смъртта отъждествява ли се с най-голямата загуба? А най-трагичното е, че първата теза представлява хипотеза, докато втората е безспорна даденост. Също така, ако следсмъртното състояние е вечно и изразяващо едно възможно и съвършено отношение с Бога или съзнателно и окончателно отдалечаване от Него, защо то да бъде неизвестно, а не непосредствено достъпно? И накрая, ако е достъпна истината за смъртта, защо вратата към този път е толкова скрита?
Защо е незнаен часът на смъртта, защо е неумолима в изборите, които тя прави и защо най-сигурното нещо в живота на всеки човек да е нейното присъствие?
Намираме се пред тайнството на живота и света.
В крайна сметка в какъв свят живеем? Ако сме просто нещо нищожно, захвърлено случайно в морето от нищото, що за стойност има нашето настояще, знание, технология, нашите общества и история? Защо трябва да се счита за благо самият живот? И това кой може да ни го докаже? – науката, гениалността, някои от нашите способности, или особено надарен човек?
Намираме се пред тайнството на всеки човек и неговата история?
Как е възможно човекът, с когото говорехме, който изразяваше своето богатство от вътрешния си свят, проявяваше по уникален начин своята личност, написа своята история, изпълнена със сила и живот, сега да се намира стопен на кревата и съвсем скоро да замлъкне завинаги? Как е възможно неговите дарования, борби, духовните му постижения, отпечатъците от неговата личност и любов в нашите сърца да имат край? Да имат същата съдба като тварните и материални негови вещи? Да угаснат като тялото му? И ако не, какво остава в крайна сметка от нашия близък? И как бихме могли да общуваме с парченцето от него, което не се разпада и все още живее?
Безспорно се намираме пред едно тайнство? Не притежаваме ясни или най-малкото лесни отговори. Или не съществуват, или не ги знаем. Това състояние ни превъзхожда. Не съществува мъдрец, който ги знае, или умник, който ги схваща и трябва задължително да ни напълни главата с отговори. Другаде е решението. Трябва да намерим утехата и нашето просветление на друго място. Просто трябва да се задоволим с чувството, че преживяваме нещо, което ни превишава.
Тайнството не търси нашето слово, но очаква скромното ни и разсъдително мълчание.
Близо до този, който си отива, но не свършва
В крайна сметка за този, който угасва в онзи момент на леглото не e възможно изведнъж да намери необходимите сили от само себе си, за да се стабилизира. Не съществуват такива човешки сили, които са отсъствали по време на нашия живот и които се появяват изведнъж, за да ни помогнат в момента на издъхването. В текстовете на аскетическата библиография се споменава, че и великите по прозвище аскети, които са живели изцяло молитвено, не са имали сили дори и да се молят в последните си моменти. Поддържали са в себе си единствено вярата. А това се е случвало в епохи, в които човек би могъл да умре доста преди да достигне състоянието, в което съвременната технология обикновено може да постигне при раковите заболявания. За съжаление онова, което днес печелим като време, обикновено изплащаме в мъчения и страдания.
Но и изпълненото с любов наше присъствие близо до болния със сигурност ще го облекчи от мъчението на самотата. Проявата на разбиране спрямо болката на другия и преживяването ѝ като наша собствена, на неговата борба, необходимост, яд като наши собствени, ограничават изморителните и обикновено безсмислени изрази от рода на “всичко ще бъде наред”, “нищо ти няма”, “след няколко дена ще правим това и онова”, “бъди търпелив” и т.н. Разбирането и съпричастността изразяват любовта ни повече като уважение, което убеждава, отколкото като задължение или психологическa хитрина, която заблуждава.
Сама по себе си обаче тази любов, колкото невинна и качествена да е, не е достатъчна да смекчи жилото на смъртта. Важно е не да стоим с достойноство близо до някого, който си отива. Много по-велико е да бъдем на мястото на този, който си отива, но същевременно и заедно с онзи, който не свършва.
Със сигурност тайнството съществува, не за да поучаваме нашия ближен в онзи момент на смъртното легло, но да затворим смирено и със свещен страх нашата уста от една страна, а от друга, за да се изпълним и ние с вяра, така щото от нашата скромна вяра да произлезе надежда. Вярата е “Божи дар”. Вярата съществува, бидейки ни дарена от Бога. Ние можем и трябва да покажем надеждата на вярата с предпоставката, че в нас съществува сигурността на нейната истина.
Православната Църква се нарича Църква на Възкресението, защото в епицентъра на своето богословие и живот поставя събитието от победата и съкрушаването на смъртта, факта от Възкресението на Христа. Възкресният припев, който пеем в Църквата безброй пъти в нощта на Възкресението, говори за живота на онези, които се намират “в гробовете”, подчертавайки отчетливо, че смъртта не е край, но преход към друг живот, към по-божествено състояние.
Чувството, че със смъртта не свършва всичко, твърдата вяра в продължаващия друг живот и сигурността в срещата с Бога могат да изменят смъртта от отвратителен факт в желан, а от опита на човешката самота в съзнание за божественото присъствие. Ако роднината притежава вярата, тогава той я предава и на болния. Ако я притежава пък болният, тогава той я предава на неговото обкръжение. Всеки, който я притежава създава около себе си топлината на общението, което ваксинира смъртта с надеждата за живота.
И така, стоейки близо до някого, който умира, ние просто присъстваме, мълчим разсъдително, говорим ограничено и смирено, и главно се молим тайно; не сме просто близо, но сме заедно.
Отговорът на въпроса дали може някой да умре сам, е, че не можем да оставим някого нито да умре, а още по-малко да бъде самотен.