БОГАТСТВОТО НА ЖИВОТА

828 0

Автор: о. Спиридон Скутис

Превод: Константин Константинов

Очароват ни нещата, в които има смърт. Доближават ни с лъжливата красота на насладата и попадаме в капан.

Любовта, прошката, свободата, оставлението на греховете, извинението, покаянието и смирението обаче никъде не можеш да ги  купиш. Не се продават. Цветята на Рая не се продават, благоухаят даром и са за всички, но е нужен труд, за да ги завоюваме. За съжаление, предпочитаме тръните на ада, защото имат привлекателни аромати, но те крият уханието на смъртта.

Когато детето прегръща майка си, обикновено майката приема чедото си в обятията си със следните думи: „Аз съм най-богатият човек на света!“. Богатството на живота се състои в любовта, но не в коя да е любов, а в тази, която побеждава смъртта. Човекът днес много малко се замисля по духовни въпроси. Когато заговорим за Христос, за тайнствата, за богослужението и спасението, хората не искат да слушат, защото мислят, че в оставащото им време живот не си струва да ги занимаваме с тези неща. Придадохме ценност на смъртта и на всичко, което мирише на смърт. Но ако говориш за пари, слава, почести и лъжи, хората изпадат във възторг.

Ще умрем, ти казва другият. Всичко ще свърши, затова бързо да  грабнем и да изживеем, каквото можем. Тук и сега. На каквато и да е цена. Смъртта е повратен момент, който ще погълне всичко.

Очарова ни една външно красива жена, но не виждаме духовното, освещаващото очарование и вътрешната красота, която имат девойки като света Марина, света Параскева, света Екатерина и света Неделя. Колко майки ще кажат на дъщерите си да имат за пример и  огледало в живота си света Марина, а не Лейди Гага? Вместо за пример да имаме техните  икони, държим като  пътепоказател лъжеиконите на Инстаграм.

Плацикаме се в мръсната повърхност на лъжливия свят, вместо да се потопим в автентичния смисъл на живота, в океана на духа, за да открием скъпоценния бисер — Господ.

Защо се случва това? Много просто, защото  само отчасти сме вложили Христос в душите си. Влагаме в себе си Христос и дявола и вървим с който ни е удобно по причини, които ние знаем или по-скоро които егоизмът ни нарежда.

Господ се е въплътил и е приел целия човек.  Не една негова част. Доближаваме Христос, искаме да постигнем духовна промяна и преобразяване в живота си, но даваме на Господа едно конкретно пространство в сърцето ни и живота ни. Обикновено Му даваме подземието, вместо да Му дадем царския трон.

Хвърляме Христос в едно подземие на сърцето си и му казваме: „Седни тук, аз ще върша моята воля и ще Те извикам, когато имам нужда!“. След това отиваме при дявола, за да направим нашите уговорки и сделки: как да сключа хубав брак, как да имам хубав живот, как мога, тъпчейки другите и имайки власт над тях, да си прекарам добре, как да бъде на моята във всяка връзка и т.н. Ще сляза в подземието, за да извикам Христос, когато лекарят ми съобщи неприятни новини за мен или за някой член от семейството ми. Това е един Христос за моите работи и нужди, както казваше  старецът Емилиан Симонопетритски.

Искаме един Христос само за нашето здраве и за нищо друго и един дявол за всичко останало, играейки,  в крайна сметка, залудо хоро към погибелта. Затова наблюдаваме едно объркване особено в хора, които казват, че са църковни като индивиди, но не са Христови като личности. Може да се черкуват години наред и да знаят Евангелието наизуст, но в изпълняването на евангелските слова проявяват послушание към дявола, а не към Христос, защото това ни диктува нарцисизмът, който имаме в себе си  и който иска да се храни от лъжливи неща и да тормози душата ни постоянно.

Но Господ ни казва: „Ако Ме любите, опазете Моите заповеди“ (Иоан 14:15) и „Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби“ (Иоан. 14:21).

Пазим заповедите  не в техния юридически смисъл. Преживяваме ги като път на живот, любов, изцеление и спасение.

Въпросът не е да станем църковни хора и да пазим външните форми. Няма смисъл да пристъпваме формално към тайнствата, а да ги преживяваме реално  като начин за екзистенциална връзка.

Христос, Който имам в мен, не е за някои моменти, а за всички моменти от живота. Намира се в това „Добър ден”, което ще кажа на жена ми или на детето ми сутринта, в усмивката, която ще подаря на хората, с които общувам, в „Прощавай”, което ще кажа на човека, когото нараних.

Ама това мога да го правя и без Христос, ще каже някой. Не…

Когато отидеш да поискаш прошка от този, когото си ощетил, когато отидеш да говориш и да се усмихнеш на врага или  когато приемаш извинение и  стомахът ти се свива, по човешки не можеш да надмогнеш себе си без Божията благодат. Навярно може да го направиш повърхностно, но вътре в себе си ще кипиш. Само Господ е Този, Който ще преобрази вътрешно човека, за да възсияе Господ в ближния ми…

Това става, когато на трона на сърцето си поставям не дявола, а Христос. Как Господ ще възлезе на трона на сърцето ми? Чрез смирението. И какво означава смирение? Моето пълно екзистенциално  вътрешно движение да търся Неговата милост.