БОГОПРОСВЕТЕНИТЕ СЛОВА НА СВ. ПАИСИЙ СВЕТОГОРЕЦ

946 0

Автор: протопр. Василий Калиакманис

Превод: Константин Константинов

Светият Дух, със съдействието на другите две Лица на Пресветата Троица, по мистичен и неизказан начин съживява и озарява душите на любочестивите подвижници. Свещенотайно очиства страстни състояния. Вдъхновява сърдечно покаяние. Ражда братолюбие и божествена любов. Прогонва завистта. Насочва ума и сърцето с благодарност към Подателя на дарове Господ. И това е дело на Светия Дух, когато Той намира място за упокоение в сърцето на християнина. Когато човекът съдейства на Божието посещение.

Божият Дух, който изгражда Църквата и се излива щедро върху вярващите, събра и всички нас на това вечерно събрание. Тук са множество духовници и вярващи, мъже и жени, деца и възрастни хора в чест и памет на светия отец Паисий Светогорец. Божият Дух ни събра на поклонение на благодатния гроб на подобострастния нам преподобен отец, който обаче, съдействайки на благодатта на Духа, явил божествените дарове. Божествените дарове, с които Църквата го обогатила чрез кръщението, което приел от св. Арсений. Когато има силни духовни корени, растат превъзходни плодове.

И светецът ни зове тук да се отърсим от страстните помисли, да се огледаме в него. Съзнателно да приемем спасителното послание за истинско покаяние и да се обърнем към Христос.

Защото светците, колкото и висши добродетели да са постигнали, не са източник на светлината, която имат в себе си. Те са осветени от Иисус Христос, който е Светлината на света. И ние Го познаваме в Църквата. Светостта е върховният белег на Троичния Бог.

Преп. Паисий казваше шеговито, че в деня на честването си светците „черпят с духовен кадаиф”! Той поучаваше характерно: „Ако можеш, всеки ден чети житието на светеца, който се чества, за да се свържеш с всички светци. Това четене, както и въобще четенето на Синаксарите много помага, защото душата се стопля и се подбужда да подражава на светците. Тогава човек оставя встрани всякакво злочестие и продължава смело напред. Синаксарите помагат за смелостта на душата, дори за  мъченичеството” (Слова, т. 6, стр. 97). В житието на свети Паисий четем, че от единадесетгодишна възраст той тайно изучавал житията на светците (Йеромонах Исаак, „Животът на стареца Паисий Светогорец”, стр. 51).  Както признава по-късно, „Синаксарите са свещена история, затова много помагат — особено на децата, — но не бива да ги четем като истории” (Слова, т. 2, стр. 101).

Нека запазим оттук израза „свещена история”, а не просто история. И това е още един елемент, който трябва да имаме предвид. Свети Паисий е бил наясно, че много пъти от безразсъдно благочестие могат да се пишат и разказват преувеличения за светците. Обичай, който е осъден на Пето-шестия вселенски събор. Именно поради тази причина събитието, което му се случило в хотела в Корфу, когато носел със себе си мощите на свети Арсений, той разказал само на двама души, „защото се страхувал, че мнозина могат да научат за това и че жените от безразсъдно благочестие ще съчинят митове” („Св. Арсений Кападокийски”, стр. 14)

Изучаването на живота и богопросветените слова на светеца насочват вярващите към източника на светлината — Господ.  Богоносецът Паисий принадлежи към лика на преподобните подвижници и чрез благодатта на Светия Дух се превърна в „отраз на вечната светлина, чисто огледало на действието на Бога и образ на благостта Му” (Прем. 7:26). Така той стана „ръководител към мъдрост и изправител на мъдрите” (Прем. 7:15).

И е истина, че всички християни са призовани да станат светци. Да открият пътя на спасението.

Всеки получава божествени дарби, но малцина ги разкриват и развиват. Всички са кръстени в името на Пресветата Троица, но малцина почитат кръщението си. Всички се смятат за членове на Църквата, но малцина са нейни живи и светообразни чеда. Мнозина носят името „православен християнин”, но малцина го утвърждават в ежедневието, а не идеологически. Мнозина четат Евангелието, а напоследък и Псалтира, и богопросветените слова на свети Паисий, но малцина се подвизават свободно и с апостолска простота опитно прилагат онова, което четат.

И това е първият момент, върху който настоява преп. Паисий, т.е. върху потвърждаването на евангелските и божествените учения чрез опита. Тоест той следва метода на така наречените позитивни науки. Наблюдение, експеримент, потвърждение.

Когато благоговейните монахини от манастира записваха с желание и в духа на ученичеството онова, което той учеше, в един момент той ги спря и каза: „За какво записвате всичко това? Когато ви потрябва ли ще го използвате? Целта е да го прилагате. И кой знае какво пишете? Я ми донесете да видя!“. Когато му дали записките на една сестра, изражението му се променило; той си отдъхнал и със задоволство казал: „Леле, тя е касетофон! Записала го е точно както го казах!” (Слова, т. 1, стр.16).

Сестрите, на които сме благодарни, са постигнали нещо много важно със своя точен запис и филокалийна последователност: речта на свети Паисий тече толкова гладко, както когато са го слушали онези, които са имали благословението да се срещнат с него. В книгите, които издават, те предават лекотата, с която той използва ежедневния език и символите от живота на обикновените хора, за да опише великите истини и да обясни трудните и лесните пътища на духовния живот.

Особено за духовниците и монасите, а оттам и за всички християни, светецът настояваше върху тихия вътрешен труд. „Така се създава духовно хранилище в полза на ближните” — казваше той.  Подчертаваше характерно, съчетавайки отлично личната и социалната отговорност: „Духовният труд вътре в себе си е тих труд върху ближния, защото примерът говори и тогава хората подражават на доброто, което виждат, и се поправят… Божият благодатен човек предава Божията благодат и променя плътските хора. Той ги освобождава от робството на страстите и по този начин ги приближава до Бога и те се спасяват” (Слова, т. 1, стр. 312).

Някои религиозни хора обикновено стават носители на богословски и светоотечески знания, но остават невкусили живота на Духа. Те не позволяват на Божия Дух да ги озари и да ги направи участници в божествената светлина. Те знаят много богословски въпроси, но  не си помръдват пръста, за да приложат божествените думи. Те ги казват за другите. И смятат, че другите отговарят за църковните и социалните недъзи. Те ни напомнят за думите на Господ: „Връзват бремена тежки и мъчни за носене и ги турят върху плещите на човеците, а сами не искат и с пръст да ги помръднат и всичките си работи вършат, за да ги видят човеците” (Мат. 23:4-5). Тази евангелска истина се потвърждава днес както никога досега. Това се е превърнало в инфекциозна болест в интернет и тя е по-лоша от пандемичния вирус. Формалността на духовния живот и служението на всяка изгода в името на вярата носи духовна смърт и объркване на вярващите.

Друг момент, също толкова важен, колкото и предишният — вниманието към спазването на божествените думи, а не само към интелектуалното знание, включва духовно осмисляне на ежедневните понятия.

Благодарение на преподобния Паисий ние отново научихме какво е  любочестие, духовно благородство, простота — простота, която води до дръзновение, смелост, духовна сладост, божествена утеха, трезва преценка, съвършенство. Научихме се да лекуваме тревогата, да поставяме „безпокойството в ъгъла” („την αγωνία στη γω­νία”),  както казваше той, да не се задушаваме духовно, да прогонваме „глупавите помисли”, да се пазим от наглостта, да вървим към самопознание, което води към богопознание.

Учението му е просто и автентично. Словото му е „със сол подправено”. Прямо и изобличаващо, но в същото време кротко и умоляващо. Строг към коравосърдечните, но снизходителен към слабите. Той мъдро  казваше: „Естествената простота е простотата, която притежава малкото дете. Когато детето направи някоя пакост, му се караш и то плаче. Ако след това му дадеш една количка, край, забравя всичко. Не изследва защо си му се скарал преди, защото малкият работи със сърцето, а големият — с разума.” И продължава: „Когато сърцето се очисти от всякаква хитрост и себичност, достига до състояние на съвършена простота. В истинската любов към Христос, в това състояние на простота и чистота, се развива доброто детско чувство, което Христос иска да придобием — да станем като деца. Но в наше време, с напредването на светската любезност, простотата, истинската радост и естествената усмивка се губят” (Слова, т. 5, стр. 268).

И както използва случая с детето, за да опише простотата, така дава за пример майката и оклеветеното в днешно време майчинство, за да опише любовта: „Не е достатъчно да обичаш другия, трябва да го обичаш повече от себе си. Майката обича децата си повече от себе си. Тя остава гладна, за да нахрани децата си, но изпитва по-голямо удоволствие от тях. Дечицата са нахранени материално, а майката — духовно. Те имат материалния вкус, а тя — духовното радование… Майката дори изпитва повече любов и жертвоготовност от бащата, защото бащата не получава много възможности да се жертва” (Слова, т. 4, стр. 79-80).

Поучението на светеца често напомня евангелските притчи, символичното пророческо слово, разсъдливото светоотеческо увещание. Той разказва следното: „Един ден копаех градината си, за да засадя няколко домата. В този момент някой дойде при мен и ме попита: „Какво правиш, геронда?”.  „Какво да правя? — му казах. — Изповядвам градината ми.” „Е, геронда — казва той, — градината също ли има нужда от изповед?” „Разбира се, че има. Открих, че когато я изповядам, т.е. когато извадя камъните, дивите тръни и т.н., тогава произвежда хубави зеленчуци, иначе доматите стават жълтеникави и закърнели!” (Тук бихме добавили: „Който има уши да слуша, нека слуша”).

И стигам до друг важен момент. Във всяка епоха се говори много срещу Църквата, която съществува не за себе си, а за Божия народ.

Църквата процъфтява и е жива, когато ражда светци. И благодарим на Бога, че в наше време се появиха толкова много нови светци.  Призовавайки всички да пазят Христовата заповед: „Обичайте враговете си”, Църквата застава сред всички враждебни сили. „Затова е естествено гневът, който те имат в себе си, щом срещнат Църквата в нейния път, да избухне срещу нея. А Църквата, която извършва делото на Христос на земята, т.е. спасението на целия свят, съзнателно поема върху себе си тежестта на общия гняв, както Христос е поел върху Себе Си греховете на света. И ако Христос в този свят на греха е бил преследван и е трябвало да страда, тогава и истинската Христова Църква неизбежно ще бъде преследвана и ще понесе мъченическа смърт. Това е духовният закон на живота в Христос” (св. Силуан).

Нашият преподобен отец знаеше тези неща много добре, затова говореше за Майката Църква. Той  бе загрижен за крайностите, които се наблюдават както в социалното, така и в църковното пространство.

Той поучаваше: „Избягвайте крайностите; с крайности не се решават проблемите. … Двете крайности винаги терзаят Майката Църква и тези, които ги поддържат, сами се терзаят, защото двете крайности обикновено са нездрави… За съжаление, в наше време има много хора, които смущават Майката Църква. Онези от тях, които са образовани, са възприели учението с ума, а не с духа на светите отци. От друга страна, тези, които са неграмотни, също са хванали учението със зъби, поради което скърцат със зъби, когато обсъждат църковни въпроси, и по този начин те нанасят повече вреда на Църквата, отколкото противниците на нашето Православие” (Слова, т. 1, стр. 322-323).

За да обобщим и завършим, припомняме божествената ревност, с която той упражняваше молитвата, безмълвието и трезвението. Помним ненадминатото му чувство за хумор като средство за общуване и поучение. Възхищаваме се на неговите умели и находчиви каламбури, които улавят и предават по неповторим начин духовното състояние на хората. Благоговеем пред неговата дълбоко лична връзка с Бога и светците на нашата Църква — Пресвета Богородица, ангелите, света Евфимия, свети Лукилиан и други. Стигаме до самокритичност пред широката му отдаденост на Църквата и значението на живата православна традиция. Виждаме скръбта му за съдбата на народа и за страданията на неговите ближни.  Поучаваме се от начина, по който  приема злостраданието за себе си и в същото време се отнася снизходително към братята си, които имат слаба воля. Поучаваме се от кротостта, с която понася телесната си болест. Защото казваше, че болестта му е донесла повече духовна полза, отколкото аскетичните му борби. Виждаме го да понася безропотно  Господния кръст.

Ето защо сега той се наслаждава на красотите на Рая „заедно с всички светии”.

Слово  на бдението в манастира „Свети Йоан Богослов”, Суроти, 12 юли 2021 г.