Автор: Ивайло Борисов
Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? (Мат. 16:26)
Моля, не избързвайте с реакциите. Този материал не е посветен на някое „модернистично“ иконографско изображение, красящо стените на нов храм или тези на нечий дом. И слава Богу. Защото, ако човекът в свирепостта си е готов да погуби своя ближен — с помощта на каквито и да било идеологии и оръжия, — то надеждата ни е в творците на християнско изкуство, които би трябвало да запазят баланса на това изкуство в рамките на светостта.
Безумната фалшификация, за която говоря — а как да я наречеш по друг начин, когато пистолетът е измислен цели 16 века след земния живот на св. Богородица — видях на една от столичните улици преди няколко лета. Бях се запътил нанякъде, когато изведнъж случайно погледнах встрани и що да видя — върху вратата на някакъв нощен клуб, част от голяма сграда, бе закачена средно голяма обява за предстоящо събитие. Върху това обявление бе изобразен в черно-бяло ликът на Пречистата Мария, държаща в кръстосаните пред тялото си ръце два пистолета. Спрях се за няколко секунди, след което продължих и се замислих върху следното — дали авторите на подобна гавра с тази, която стои по-високо от ангелите, си бяха дали сметка за ситуацията.
Ако живееха в друг тип култура, какво ли би станало — с тях, с вратата на заведението, та даже със самото заведение, обкичено с такава „оригиналност“?
Всички помним каква реакция предизвикаха карикатурите, осмиващи вярата на мюсюлманите, които бяха публикувани през 2015 г. във френския сатиричен седмичник „Шарли Ебдо“. След появата им се появи и „жената с косата“ — радикални ислямисти убиха 12 души.
Когато се замисля за изображението, което видях на клуба, считам, че подобна волност може да се появи само в християнска среда. Ненапразно поетът Бродски в своя реч, произнесена в Мичиганския университет пред дипломиращи се студенти, твърди, че християнската вяра заслужава тяхното внимание дори само затова, че е „родила обществото, в което имате право да оспорвате или отричате ценността ѝ.“ [1]
Съгласете се, нашата християнска религия е най-миролюбивата от всички религии — разбира се, с някои изключения.
Интерес например представлява мнението на руския свещеник и филолог Георги Чистяков, според когото руският народ е помнел св. Александър Невски не като княз, а като монах с името преподобни Алексий. И едва от времето на Петър I започват да изобразяват светеца във военно одеяние, като „православен бог на войната, чието почитание е свързано с култа към оръжието и т.н.”. „Уви — продължава отецът, — това е чист вид езичество, православно само по форма“ [2].
През вековете преобладаващата част от християните са били миролюбиво настроени към другите, следвайки завета на великия апостол Павел: „Ако е възможно, доколкото зависи от вас, бъдете в мир с всички човеци“ (Рим. 12:18). Те са били примерни граждани на империите и държавите, които са обитавали. Единственото нещо, което са искали и считали за най-важно, е да могат свободно да изповядват вярата си в Триединния Бог; да не биват принуждавани да отдават слава на идоли и хора; и заради това — отказа им да принасят идоложертвени възлияния — те са били мъчени и убивани. Мъченици за вярата е имало през цялата над 20-вековна история на Църквата.
Един пример от миналото столетие — руската монахиня Мария (Скобцова), загинала във фашистки концлагер в навечерието на Пасха на 31 март 1945 г., по предание на мястото на друга затворничка, която е трябвало да бъде изгорена този ден. Майка Мария е монахиня в света, която посвещава себе си на нуждаещите се от помощ. Тя е и забележителна интелектуалка на своето време, която пише стихове, публицистика, рисува икони. На 1 май 2004 г. Константинополската православна църква я причислява към лика на светиите. Паметта ѝ се чества в деня на нейната смърт — 31 март [3].
И до ден днешен много християни са убивани заради вярата си в страни като Северна Корея, Ирак и др. [4].
Подобни постъпки — като тази да нарисуваш светия образ на тази, която е по-широка от Небесата [5], държаща огнестрелно оръжие — могат да останат безнаказани само в християнската култура. Или поне в земното измерение на битието.
Колко бедно въображение трябва да има създателят на този „образ“, за да си позволи да нарисува Майката на Княза на мира (срв. Ис. 9:6), държаща оръжие? Според мен би било кощунство да изобразиш с оръжие в ръка дори хора като борците за мир Махатма Ганди и Мартин Лутър Кинг, камо ли тази, която се моли за всяко страдащо християнско сърце.
Проява на морално късогледство и художествена безвкусица е да изобразиш с оръжие тази, която никога не се е докосвала до такъв тип предмет; точно тази, чието сърце бе прободено именно от оръжие при вида на нейния страдащ Син (срв. Лук. 2: 34-35); тази, в чиито уста химнописецът положи словата, съпровождащи Голготския Страдалец: „Къде отиваш, Чедо мое? За къде бързаш? Отново ли за друга сватба в Кана, за да им превърнеш водата във вино? Да дойда ли с тебе, Чедо, или по-добре да Те почакам? Отрони ми дума, Слове Божий! Не минавай мълчешком край мене Ти, който ме опази чиста, защото Ти си Син мой и Бог мой!“ [6].
Печално е, когато започнем да рекламираме пустотата за изкуство. Защото смисълът на всяко изкуство е да издигне духа ни над всекидневното. Когато обаче заменим всекидневното не с възвишеното, а с безпардонния цинизъм, тогава вече можем да кажем, че е дошъл моментът да свирят последните тръби на културата.
Сещам се за една история с руския религиозен философ Бердяев, когото някои изкушавали, питайки го: „Добре, а може ли Бог да сътвори толкова голям камък, който да не може да вдигне Самият Той?”. Знаете ли какво казал Бердяев? Може — този камък е човекът. И наистина в християнството свободата е едно от основните качества на сътворения човек — тя пронизва цялото му същество. Затова и Христос никого не насилва да повярва в Него, а търси и чака свободния отклик на човешката душа: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене“ (Откр. 3:20).
Идеята за човешката свобода е разработена по един прекрасен начин от гениалния писател Достоевски в романа му „Братя Карамазови“, където чрез устата на Великия инквизитор той възвестява: „Ти не слезе от кръста, когато ти викаха, подиграваха те и те дразнеха: „Слез от кръста и ние ще повярваме, че си ти”. Ти не слезе, защото все пак не поиска да поробиш човека с чудото и жадуваше свободна вяра, а не чудесна.“ [7]
Но за да можеш да понесеш свободата и плодовете ѝ, трябва да имаш „подготовка“, която ни осигурява в достатъчна степен именно Христовата вяра.
На 12 август, непосредствено преди своя лекция в Ню Йорк, британският писател от индийски произход Салман Рушди беше намушкан неколкократно с нож от млад ливанец, жител на Ню Джърси.
Знаем, че против Рушди в края на 80-те години на миналия век е издадена т. нар. фетва — указ, повеляващ той да бъде убит. Неин автор е аятолах Рухола Хомейни, върховен религиозен водач в Иран, според когото романът на Рушди „Сатанински строфи“ е богохулен. Техеран определя награда от 3 млн. долара за убийството на писателя. По-късно правителството на Иран отменя заповедта си, но заплахата за писателя остава [8].
След атентата над Рушди в публикация на иранския ултраконсервативен вестник „Кайхан“ пише: „Да целунем ръцете на този, който разкъса врата на божия враг с нож“ [9] ….
Нека помислим какво например би станало с американския колега на Рушди — писателя Дан Браун, позволяващ си един доста свободен прочит на евангелските събития в своята книга „Шифърът на Леонардо“, ако бе писал нещо подобно за исляма? Вероятно отдавна би се разделил със своя — както казва полският поет Херберт — безценен капител на тялото [10]. Смятам, че и г-н Браун отчита толерантността на хората, чиито чувства засяга чрез написаното от него. Иначе за издаването на подобна литература, чиито реципиенти биха били хора с различна ценностна система и култура от християнските, би му била нужно поне една идея по-голямо мъжество.
Именно християнството дава на света идеята, че всеки един човек е безценен в Божиите очи. Затова Иисус казва: „Казвам ви, че тъй и на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние“ (Лук. 15:7).
Трябва да признаем, че нападателят на Рушди е изповядвал (на дело) принципа „Има човек — има проблем, няма човек — няма проблем“. Някои твърдят, че тази мисъл е на заплашителния грузинец в Кремъл, наречен баща на народите — Сталин, за когото поетът Манделщам ще напише: „Той не пипа, а с глистави палци пълзи/и гласът му от истинни гири тежи“ [11] (превод: Димитър Калев). Не знам дали тази мисъл е негова, но със сигурност напълно подхожда на мисленето и поведението на един от най-продуктивните масови убийци на ХХ в.
Подобна атака — като тази над Рушди — е покушение на плътта срещу духа. Защото писателите, поетите, художниците, музикантите и пр. хора на изкуството са посланици на духа. Тяхната сила няма материално изражение, освен ако за такова не признаем оставеното от тях на белия лист, платното, партитурата и т.н. Вероятно затова и представителите на плътското и материалното се страхуват от тях и искат да ги премахнат, което е неволно признаване на превъзходството им. Ненапразно Солженицин казва, че великият писател е като второ правителство в страната.
Не на последно място този акт е предупреждение и заплаха към всички творци — внимавайте какво правите. Защото проблясналият в Ню Йорк нож се забива не само в плътта на твореца Рушди, но и в тази на изкуството, в свободата на словото, в демократичните устои.
Разбира се, тук трябва да отбележим и един друг важен аспект от човешкото творчество — неговата популярност и материално овъзмездяване не бива да се градят върху осмиването на най-нежните кътчета на човешката душа, приютяващи религиозното.
Практиката да се заглушават гласовете на писатели чрез убийство, разбира се, не е запазена марка на разни крайни религиозни течения — тази Каинова постъпка е била извършвана спрямо хора на перото, като Гео Милев, Георги Марков и о. Александър Мен. Да не забравяме, че под „убийство“ можем да разбираме и забраната на твореца да работи свободно — едно нерядко срещано явление в държави с автократична форма на управление.
Твърде нерадостно е да си част от общество, което не познава културата на приемане на другия, на това да уважаваш мнението на отсрещния, макар и да не кореспондира с твоето. Тази самозатвореност към всичко различно е признак на потенциална опасност за околните.
Струва ми се, че мисълта „Не съм съгласен с това, което казваш, но докато съм жив ще защитавам правото ти да го казваш“, въпреки изявената антирелигиозност на автора ѝ [12], може да се появи само в една цивилизация, имаща християнски корени. А и не бива да забравяме, че Франсоа-Мари учи в продължение на години в йезуитски колеж.
„Единствено Евангелието утвърждава — твърди митрополит Антоний Сурожски — абсолютната ценност на отделната личност.“ Евангелието оказва влияние и върху явления като правата на човека, свободата във всичките ѝ измерения (вкл. на словото), правото и т.н. Интерес представлява и мнението, че върху възникването и съществуването на феномен като либералната демокрация благоприятно влияние оказват духовни и ценностни нагласи, които са формирани в контекста на християнската култура [13].
Както казахме, християнството утвърждава абсолютната ценност на всеки човек, независимо от това — нека подчертаем — дали той е вярващ или невярващ, какъвто например е и писателят Рушди [14].
Смятам, че всички, които се ползваме от тези достижения на вярата в Този, Който „пречупена тръст няма да строши, и тлеещ лен няма да угаси“ (Ис. 42:3) — вярващи и невярващи — трябва да бъдем благодарни. Защото това засяга както нашите свобода и живот, така и тези на нашите деца и близки.
Бележки:
[1] Бродски, Й. Реч на стадиона В: Бродски, Й. За скръбта и разума. С. 2003.
[2] Чистяков, свещ. Г. Войната през очите на християнина, www.bogonosci.bg, 08/07/2022 г.
[3] Срв. Делоне, Е. Майка Мария (Скобцова): Горeщото сърце, брой 6/2013, www.svet.bg; Вж. Майка Мария (Скобцова). Готово е сърцето ми. С., изд. Омофор, 2016.
[4] Кваст, У. Християните: най-преследвани, най-избивани, www.dw.com, 14/01/2016 г.
[5] Съществува и такава икона — „Ширшая небес“. Света Богородица се изповядва като по-широка от Небесата, тъй като е вместила в утробата си Невместимия — Този, Когото и Небесата не побират (срв. 3 Царств. 8:27).
[6] Икос (вид химнографска строфа със сложна поетическа структура), намиращ се след петата песен на трипеснеца (канон от три песни) от службата за Велики четвъртък вечерта, когато се четат дванадесетте евангелия. Срв. Постен триод: Неделните служби от Неделя на митаря и фарисея до Пасха/ [прев., състав., ред.] Людмил Спасов Петров, м-р Свв. апостоли Петър и Павел край с. Одраница, 2017, с. 407.
[7] Достоевски, Ф. М. Братя Карамазови. С., изд. Захарий Стоянов, 2003, с. 309.
[8] Салман Рушди е намушкан в Ню Йорк, www. dnevnik. bg, 12/08/2022 г.
[9] Димитрова, Т. Противоречиви реакции след атаката срещу Салман Рушди, www.bnr.bg, 13/08/2022 г.
[10] Вж. стихотворението на Збигнев Херберт „Силата на вкуса“ (превод: Вера Деянова).
[11] Стихотворението на Манделщам „Ний живеем без слух за страната под нас“, написано през 1933 г. Именно тази безстрашна епиграма довежда до вкарването на поета в лагер, където се разболява от тиф и намира смъртта си през 1938 г.
[12] Френският писател и философ Волтер, един от символите на епохата на Просвещението. Той критикува Римокатолическата църква, срещу която издига лозунга: „Смажете гадината!”. Волтер е бил деист. Деизмът е религиозно-философско учение, което признава съществуването на Бог само като първопричина на света, но отрича неговото съществуване като личност и неговото вмешателство в природата и обществото. Вж. Речник на българския език — официално онлайн издание от ИБЕ, БАН, www.ibl.bas.bg/rbe
[13] Срв. Тодоров, Хр. Християнство и либерална демокрация, В: Christianitas, Historia, Metaphysica. Изследвания в чест на проф. Калин Янакиев, съст. С. Кокудев / М. Осиковски, София 2016.
[14] В свое интервю Салман Рушди твърди: „Аз нямам нужда от някакъв висш „свят“ арбитър, за да бъда морално същество.“ Вж. Фолат, Ерих. Терорът е сексапилен-интервю със Салман Ружди. //сп. Шпигел, септември, 2006/www.mediatimesreview.com
