Автор: Иван Николов
Източник: „Срещи по пътя ми”
Селото все още спеше, но бавно и полека тесните коминчета започваха да изпускат прозрачни криволичещи фигури от дим. Петлите в ранни зори се надпяваха и подканваха своите стопани да станат от сън. Нейде в далечината, под връх Чумерна, се простираше гъста, бяла мъгла, която тайнствено обгръщаше вековните букови дървета и те губеха своята величественост сред нейните дълбини и прелест.
През онзи ден времето бе нетипично за този период на годината. Слънчевите лъчи се разстилаха върху белите склонове на Стара планина и падаха равномерно върху течащите поточета, достигайки най-ниските етажи на мешовата гора. Семейство диви патици прелитаха в небето над Беброво и търсеха закрила в по-южните земи, където водоемите ставаха по-обширни, а растителността по-гъста и непроходима.
Денят бе необичаен не само заради топлото време, но и защото имаше голям празник. Светата Православна църква почиташе кръщението на нашия Бог или казано по народному — Йордановден.
В къщата на дядо Йордан, който бе именик, щеше да се празнува. Той бе станал рано да запали стария джамал, да нахрани добитъка — няколко овчици, обагнили се наскоро, младите пуйки и старото магаре, с което си прекарваше вършина и сухи дръвца за огрев. Остана му да даде комат хляб и на вярното куче Мечо, което пазеше двора от лисици и вълци. След като свърши с тая работа, дядо Данко, както го наричаха повечето, се запъти заедно с жена си Мария към черквата, носеща името на свети Георги Победоносец.
Голямата камбана биеше и възвестяваше този велик празник за жителите на Беброво. Приканваше ги постепенно с отмерени и възторжени удари, които ехтяха в близките махали, та стигаха чак до Аллагюне*. Духовно благоухание се носеше в старата черква. Израженията на миряните се озаряваха с хармония, която ги красеше по един дивно-неописуем начин.
Щом празничната литургия приключи, двамата старци се прибраха у дома, а там ги чакаха техните деца и по-малки внуци, които бяха пристигнали от Търновград. Всички с нетърпение очакваха протойерей Нектарий да мине из селото, за да поръси със светена вода домовете и дворовете им. След като обиколи повечето къщи в селото, отецът дойде и при семейството на дядо Йордан.
— Честит празник, Божието благословение да бъде над всички вас!
— Амин, отче! Заповядайте! — рече баба Мария.
Отец Нектарий беше смирен и мил духовник, а също и добър певец. Децата с трепет в очите и дълбоко възхищение го наблюдаваха, докато потапяше кръста с китката в менчето и разпръскваше светената вода по всички страни из собата. Като отецът изпя и последната част от тропара, най-малкият член на фамилията — Йорданчо, отиде до него, целуна му ръка и заяви пред всички, че иска да служи на Бога. Всички в стаята замлъкнаха. Отец Нектарий не очакваше да чуе подобни думи от дете на такава крехка възраст. Йорданчо, едва на седем години, вече бе взел такова важно решение. Отецът погали малкия Данчо по главата и с блага усмивка му рече:
— Невинно и чисто по сърце дете, не избързвай, нека първо пораснеш и тогава пак ще поговорим.
Очите на малкото момче се напълниха със сълзи. То чувстваше, че това, което желае, трябва да се изпълни. Близките му не знаеха какво да изрекат. За тях това бе голяма изненада. С притаен дъх очакваха гласът на дядо Йордан да заговори. Той се обърна към отец Нектарий.
— Отче, не може ли дядо владика да го постриже за ваш помощник?
— Естествено, че може, бай Данко! Само че бащата и майката на момчето ще бъдат ли съгласни?
Младите родители за миг се смутиха, но после си казаха, че такава е волята Божия и дадоха своята благословия на сина си. Йорданчо се прекръсти.
— Слава Тебе, Боже наш, слава Тебе! — рече той. Отиде и прегърна дядо си, своите родители, и накрая отново целуна ръка на отеца.
Вечерта къщата на дядо Йордан беше пълна с мир и любов. Празнуваха и се радваха, а през месец март, на празника Благовещение, Йорданчо бе постриган за иподякон.
* Висок рид в средния Предбалкан; от тур. — Бог Слънце.
