Автор: свещ. Ивайло Борисов служи в църквата „Успение Богородично”
кв. „Обеля”, гр. София
Живка беше чистачка, която се грижеше за хигиената на нашата улица. Знаете обикновено какво е отношението на хората към чистачите — дори и да ги поздравят, в себе си носят едно усещане за превъзходство и успешна себереализация пред образа на този, който държи метлата. И като му кажат „Здравей“, все едно се наслаждават на собствената си снизходителност към другия.
Една сутрин се засякохме пред близкото кафене. Пиех кафе върху висока метална маса, Живка си бе взела чаша чай и се озърташе къде може да си почине за миг, за да изпие топлата напитка. Кимнах ѝ, че при мен, на високата метална кръгла маса, има място и за нейната чаша, от която се виеше дим като от благоухаеща кадилница.
Както обикновено, тя бе облечена в светлоотразителния си оранжев елек — знаете ги, много от чистачите носят такива. Казахме си по някоя дума, като не след дълго неочаквано и за мен Живка ми сподели, че има син, женен в чужбина. Синът ѝ живеел със семейството си в скандинавска страна, но от много време насам не ѝ се обаждал. Въобще не знаела какво става с него.
Жената изведнъж пресече напиращите да излязат от устата ми думи, които щяха да се появят като следствие от нейното откровение, а и щяха да бъдат обагрени с известна доза възмущение. Тя ми каза: „Ама аз не им се сърдя. Да са живи и здрави. Бог да ги благослови!”. Това „Бог да ги благослови!“ жената повтори четири-пет пъти. Наистина при това повторение нямаше как Бог да не изпълни молбата ѝ. А и нямаше как впечатлен от тях да бъде само Бог. Впечатлих се и аз.
Помислих си, че тази жена, която беше част от една ниска прослойка на обществото, се бе издигнала до висота, която е труднодостижима за повечето от нас — включително за тези, които се гордеем (в себе си) с името християни.
Предполагам, че сте чували онзи виц, в който се разказва за една вярваща жена, която била огорчена от нейна приятелка, и взела, че казала: „Само да минат постите, аз ще те оправя”.
А тази невзрачна жена, която обикаляше по цял ден в студ и пек прашните улици, бе успяла да запази душевния си мир и да не изпитва гняв (който мнозина биха определили като оправдан) към забравилите я роднини.
Колко често забравяме новозаветните слова: „Благославяйте, а не кълнете” (Рим.12:14). Всеки християнин, каквато беше и Живка (ама не само на думи) — тя посещаваше православния храм и дори се ядосваше на сина си, че ходел в протестантска църква, — не бива да кълне себеподобните си, защото всеки ще отговаря пред Бога за своите постъпки. И тази жена, която бе учила до осми клас (и това ми сподели), бе разбрала тази истина. Ама не от учебниците, а от чистотата на сърцето си.
Млад мъж, познат на Живка, се отправи към малкото кафене, пред което пиехме сутрешните си напитки, и тя с широка усмивка му каза: „Не си човек — като след кратко мълчание добави, — злато си”. И двамата се усмихнахме на остроумието на жената в светлоотразителния елек. Сякаш тази нейна дреха трябваше да насочи очите ни не към професията ѝ, а към вътрешния строй на жената, в чиято душа също грееше едно малко слънце. Тази жена бе заслужила името си, защото в нея имаше живот.
Да, Живка също беше злато, тя бе златна жена.
След малко отново хвана метлата и лопатата, с които служеше на обществото. На нашето общество, част от което сме всички, бедни и богати, праведни и грешни, вярващи и невярващи. Тя почистваше мръсните ни улици, а с незлобивите си думи сякаш ни показваше как може да очистим и душите си.
Аз също тръгнах по моите задачи, като по пътя се сетих за едни поетични думи на покойния архимандрит Серафим Алексиев:
Аз не знаех, че и в дребни грижи
е могло човек да е велик,
че и в най-прихлупените хижи
може да сияе мъченик.
