Автор: о. Харалампос Пападопулос
Превод: Константин Константинов
При всяко затруднение и изпитание в живота търсим виновник. Винаги някой е виновен за всичко трудно, което се случва в живота ни. Но защо, когато всичко върви добре, не питаме кой е причината за доброто в живота ни? Никога не задаваме този въпрос. В трудностите обаче търсим виновника. Обикновено другите са виновни. Бог, дяволът, родителите ми, приятелите, съпругът ми, съпругата ми, децата ми, съседите, колегите и началникът. По някой път съм виновен и аз. Макар зад всичко това криминализиране на всички за злините в живота ни всъщност да крещим една истина без думи: „Измори ме, мое аз!“. Просто правим другите огледала, за да кажем това, което реално чувстваме за самите себе си. Върху другите изливаме гнева, който чувстваме към самите себе си.
Христос стои пред един човек, сляп по рождение. Учениците и хората гледат с недоумение този изтерзан човек и задават въпроса: „Кой е съгрешил, тоя или родителите му, за да се роди сляп?“ (Иоан. 9:2). Кой, Господи, е виновен? Кой е виновен, за да се роди този човек сляп? За да получат отговор от Христос — „Никой“, това стана, за да се яви Божията слава.
Престанете, им казва Христос, да търсите виновници, погледнете отвъд двуполюсността „вина-невинност”, отвъд играта на ума ви „добро-лошо”, „добър-грешен”. Има тълкувания и обяснения, които ви превишават. Не се вместват във вашата етика и логика. Защо не го приемете? Умът ви не може да обясни всичко. Може да направи много, но не всичко. Има неща, които участват в един по-дълбок Божи план, който вие не можете да изтълкувате. И там не съществуват добри и лоши, виновни и невинни, крадци и полицаи. Няма го лошото дете, което трябва да бъде наказано.
Там съществува нещо по-дълбоко, което, макар и да изглежда непонятно, е абсолютно хармонично и смислено. Довери се на Бога, чакай с търпение и молитва, остави се и ще почувстваш, повярвай и ще видиш със сърцето си това, което умът ти не издържа.
Преди време в Солун се запознах с две слепи жени. Дойдоха на една моя беседа. Накрая ме чакаха, за да ме поздравят. Не бях виждал по-светли лица, изпълнени със светлина и радост. Изумих се: какво да им кажа? Не беше нужно да казвам нищо. Едната се наведе до ухото ми и прошепна: „Не се разстройвай, отче. От деня, в който загубих зрението си, виждам Христос. Ослепяването, отче мой, бе най-голямото благословение в живота ми. Бог никога не прави грешки, отче мой…“.
Вечерта в молитвата си поразен промълвих: „Кой знае или може да обясни Твоите планове, Боже? Кой може да отговори на Твоите неизвестни решения? Ти си парадоксален Бог, Бог на изненадите, Бог пълен с обрати. Целият си едно чудо. Господи, слава на Тебе!“.
