БОЖЕСТВЕНАТА ЛИТУРГИЯ КАТО БОГОСЛОВСКО СВЕЩЕНОДЕЙСТВИЕ

704 0

Автор: архимандрит Василий Гондикакис

Превод: Константин Константинов

Божествената литургия, стигайки до Евхаристийния канон, се превръща в съборно славословие.

Тебе поем…

В тази възхвала и благодарност ние познаваме богословието, пред нас се открива космогонията.

Нямаме нищо свое. Той ни е създал от нищото. Паднахме, Той ни вдигна. Той направи всичко, докато не ни даде Своето бъдещо Царство.

Това чувство на благодарност и славословието за всичко, което знаем и за всичко, което не знаем, е стълбицата, която ни издига до небето и ни кара да чуем трисвятата песен: „Свят, свят, свят е Господ Саваот…”. И ние обединяваме гласовете си и славословието си към Бога на любовта:

Заедно с тези блажени сили и ние, човеколюбиви Владико, възкликваме и казваме: свят си и пресвят Ти и Единородният Твой Син и Светият Твой Дух; свят и пресвят си и великолепна е Твоята слава, защото Ти тъй си възлюбил Твоя свят, че отдаде Своя Единороден Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, но да има вечен живот.

Славата на Бога се проявява в любовта, в кеносиса.

Светлината на лицето Му не заслепява, а осветлява. Неговата величествена слава не намалява нашата нищожност, а ни утешава и спасява: тя е божествена. Той не може да се намеси в нас с нищо човешко. Ние не виждаме Божията слава в образа на Вседържителя —  Божествената литургия не ни я явява, а Той ни я открива, както се вижда в акта на себепринасяне и жертва на Сина. В крайното  смирение на Божия Раб.

По същия начин иконографията не ни показва Христос, Царя на славата, във Възкресението, а мълчаливо повесен на дървото на Кръста, „та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” (Иоан. 3:16).

И така, всеки, който познава литургично Господа, Такъв, Какъвто е в действителност, и вярва в Него — поверява живота си на Него, — има вечен, нерушим живот.

Всичко в него се променя отсега. Той не е измъчван от никакъв смут. Спокойно ходи с Него по вълните. Стихиите  на света и заплахите се издигат до небесата и се спускат към бездните, а той остава неподвижен в покой, като същевременно е чувствителен към всичко. И Божествената литургия продължава.

и Той, като дойде, и като изпълни всичко промислено за нас, в нощта, в която беше предаван, или по-точно Сам се предаваше за живота на света, като взе в Своите свети и пречисти и непорочни ръце хляба, благодари и благослови, освети, разчупи и даде на Своите свети ученици и апостоли, като каза:

Възглас: Вземете, яжте, това е Моето тяло, което за вас се преломява за опрощаване на грехове.

Народът: Амин.

Свещеникът (тихо):  А също и чашата подир вечерята, като каза гласно:

Възглас: Пийте от нея всички, това е Моята кръв на Новия Завет, която за вас и за мнозина се пролива за опрощаване на грехове.

Народът: Амин.

Ние „плуваме“ в Неговите видими и невидими благодеяния. Буквално се изумяваме от Неговата изобилна милост и любов: Той принася Себе Си, преломяван и изливан върху нас. Не знаем какво да правим. Не намираме нищо свое, което да Му дадем като благодарност; „защото не извършихме нещо добро на земята”. Затова вземаме винаги това, което е Негово, и го принасяме с благодарност:

Тези Твои дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе, за всички и заради всичко.

Това пълно литургично себепринасяне (в отговор) на винаги заколвания  Господ — акт на благодарност и свобода — е средоточието на Тайнството, източникът на освещаването на човека и на честните дарове. Това принасяне ни оголва от всичко,  ние погиваме  (Мат. 16:25). Преставаме да съществуваме. Умираме. В същото време това е моментът, в който се раждаме за живот; ние се приобщаваме с божествения живот, като принасяме всичко, като ставаме едно евхаристийно приношение. По този начин загубата на живота ни е същевременно поява на нашето съществуване в един „нов” свят, в който, раждайки се, сме истинни хора. (срв. Св. Игнатий, ΒΕΙΙ 2, 276).

Само когато човекът погине и бъде оживен от друга Сила, той може да почувства какво е животът; „който изгуби душата си заради Мене, ще я намери” (Мат. 16:25). Още с това преживяване на „принасяме на Тебе, за всички и заради всичко” ние ставаме причастни на новия живот, който е себепринасяне, кеносис: всичко тук съществува по друг начин  във взаимнопроникване. Всички преживявания са  свързани; човекът  се простира до погиването и стига до Единия, Който е Всичко. Намира Господа, Който е Алфа и Омега.

Възпоменаваме (…) всичко, извършено и извършвано за нас. Всичко присъства, съединено в светлината на Неговото лице и в сладостта на Неговата красота. В мига се вмества  вечността. В една свята частица е целият Рай, Христос.

Още ти принасяме тази словесна и безкръвна служба и просим, и молим, и умоляваме:

Всички молитви стават една, в момента, в който наистина умираме и живеем по друг начин. „Възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той” (1 Кор. 11:26).

Живееш опита на умиращия и сърцеразриданието на новороденото. Издишваш и се раждаш. Ставаш изключително чувствителен и в същото време оставаш непоклатим като починал от векове.

Свободен си от себе си, имаш други закони на живота, на вечния и неразрушим живот. Ти си жив и мъртъв. Несъществуващ и всемогъщ. Падаш в празното пространство,  потъваш,  и се изпълваш с живот, стигаш до усещането на Неговото вечно присъствие.

Обръщайки се към  небитието (чрез пълното себепринасяне), виждаш да те държат ръцете, които са съществували преди Авраам да бъде (Иоан. 8:58).

Основите на всемира биват разкрити. Губиш всичко и в дълбините на сърцето ти се разкрива как човекът  има  потенциално всичко, влизайки тук, защото в Литургията на неговото спасение Христос, Който никога не умира, е Този, „Който принася и е принасян, Който приема и е раздаван“.

Това е време за абсолютна тишина. Да мълчи всяка плът… Тогава се чува Словото.

Мястото, опразнено от (себе)принасянето (смирение — благодарение), слиза и запълва  Светият Дух.

Животът в Божествената литургия е съзнателно и пълно загасване, затова е и прегръщане на една тайна, която ни надхвърля. Той е труд и почивка. Смърт и живот.

Вярваш, че има живот, защото се раждаш непрекъснато. Идваш от небитие в битие. Вярваш, че Бог съществува, защото Той те държи в живите Си ръце. Той те създава, оформя те. Той ни приведе от небитие към битие и ни привежда, защото дарът на Неговата благодат е по-значимо събитие и по-голяма изненада от първоначалното привеждане от небитие към битие.

И падналите пак си въздигнал, () и дари Твоето бъдещо царство. И макар че всичко вече ни е дадено, както и бъдещите неща, човек чувства, че все още очакваме всичко. Всичко е безкрайно, защото всичко е истинно. Всичко е дадено и всичко идва непрекъснато ново.

*

Когато говорим за литургично богословие, имаме предвид въплъщението на богословието. И ние виждаме това ясно в евхаристийното свещенодействие.

Колко истинска е Божествената литургия ни разкрива самата физиология на духовния живот: „Сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш”. Като остави всичко на Бога, като достигне до крайно съкрушение и смирение, човек чрез естественото действие на духовните закони приема Божията благодат.

И в Божествената литургия, след цялото евхаристийно възношение  и принасянето на Бога о всех и за вся, ние молим и просим Светият Дух да слезе върху нас.

Следва се същия път. Цари същият закон. Същият Дух на живота устройва, оформя и определя евхаристийното функциониране и структура на нашето човешко битие. Затова човекът, бидейки в Литургията, се намира в своята атмосфера, където може да процъфти. В родината си, където всичко е познато и уютно и се говори на майчиния му  език.

Бог е създал човека по Свой образ и подобие. Господ „ни (е) предал свещенодействието на тази спасителна и безкръвна жертва“. Както едното (вътрешното устройство на човека), така и другото (литургичната жертва) са предадени от Бога. Пътят на жертвата — състоянието  на послушание на Божия Син — разкрива в Божествената литургия троичния живот и благодат. И така разкрива на човека свещенодействено истината за неговата природа и му показва пътя към свободата и възможността за неговото възнесение и обожение.

*

Касае се не за свещенословие, а за свещенодействие. Не говорим,  а вършим. Нищо не съществува без дълбоки корени.

Всичко, което се представя или чува външно, е откриване на вътрешната лична и съзнателна жертва.

Вътрешната любов се изразява като изповядване на вярата в единосъщната и неразделна Троица. Да се възлюбим един другиго, та в единомислие да изповядваме:  Отца и Сина и Светия Дух…

Прошението към Отца за опрощаване на многобройните ни дългове към Него се осъществява чрез опрощаване на малките дългове на другите към нас (Господнята молитва).

Предаването на целия наш живот и надежда на Него е вътрешно, „на дело” призоваване на благодатта на Пресветия Дух.

В часа на призоваването нашето приношение о всех и за вся към Него привлича благодатта; то представлява нашето прошение, молба и моление към Отца, за да изпрати Светия Дух.

И  разбираме, че призоваването не се произнася  просто от свещеника, а се свещенодейства от цялото тяло на Църквата: това е свещенодействие на призоваване, акт на прошение за претворяването на хляба и виното в Тяло и Кръв Христови и за освещаването на вярващите: за опрощаването на греховете, общението със Светия Дух, пълнотата на небесното царство, дръзновението към Бога и избягването —  поради недостойното причастяване —  на съда или осъждането.

По този начин фактът на претворяването и освещаването на честните Дарове и на верните се преживява съзнателно и напълно. С естественото евхаристийно отношение  целият човек, цялата литургична общност, а чрез тях и цялото творение, стават една молитва, прошение, молба и се радват на слизането на Светия Дух, на благодатта на Петдесетница и „всичко живо се обновява и обожава“ (Седален на Рождество Богородично).

Нищо не става механично, магически. Нищо не е мъгляво и тъмно, макар  да е  свръхразумно. И така нищо не остава без плът: всичко се принася като преломяван хляб, ядлива храна за човека. Като изливаща се кръв, кръв, която тихо се излива във вените на нашия живот и надежда.

Всичко се разкрива вътрешно на вярващите и всичко тайно явява Този, Който върши всичко във всичко.

Актът на доброволното принасяне на вярващите, като действие, противоположно на егоистичната нагласа и склонност на нашата паднала природа, вече е общение и участие в божествения живот, който е безкрайна любов.

Тук се учим да живеем, да принасяме себе си. Изгрява същинският свободен живот, бъдещият живот, който ни е даден. Виждаме, че принасянето е увеличаване, опразването е пълнота, смирението е слава. Научаваме се да благодарим.

Литургична апофатичност

 Достойно и справедливо е да Те възпяваме, да Те благославяме, да Те хвалим, да Ти благодарим, да Ти се покланяме () Защото Ти си Бог неизказан, неизследим, невидим, непостижим, Който вечно съществуваш и винаги си един и същ

Химн на апофатичното богословие. Апофатичен изблик. Или, с други думи, химн, изведен от кръстно-възкресния живот: радостта и живота, който дойде, неотменно, чрез кръста, в целия свят.

Достойно и справедливо е Бог да бъде възпяван, възхваляван, благославян, да Му благодарят и да Му се покланят хората навсякъде по света, защото Той е „неизказан, неизследим, невидим, непостижим,  вечно съществуващ и винаги  един и същ”.

Ако не беше невидим и непостижим, той нямаше да е Бог, нямаше да си струва да бъде възпяван. Би било несправедливо да направим нещо подобно. Сега Той ни държи будни, трезви, оживотворени от нетлението.

Каква утеха носи този литургичен дар! Какво откриване за живот! Каква победа е това!

Благодарим, пеем, благославяме за трудностите, недостижимото, непостижимото. Защото само те, като реалности, като изпитания, а не като измислени съчинения, вливат във вените на нашето същество кръвта на свободата и живота, които живият Бог ни е дал и ни дава.

Ние сме едно нищо и отвъд нищото, а Онзи, Който е всичко и отвъд всичко, идва и става непрестанно едно с нас: една душа, едно тяло. Той ни дава душата и тялото Си, цялата Си божественост и човечност.

Ако не беше невидим, неразбираем, Той нямаше да е Бог. Нямаше да ни е издигнал на небето. И нямаше да може още сега да ни дари бъдещото Царство. И нямаше да можем да Му благодарим за благодеянията, „които знаем и които не знаем”. Никога нямаше да можем,  „без да знаем”, в неведение, в недостъпното за нас пространство, да открием и видим Неговите най-чудни и безкрайни благодеяния за нас.

„Днес всичко се изпълни със светлина, небето и земята, и преизподнята…”

Само този истински Бог, в Неговото истинно служение, създава истинските хора.

*

Така „Ти си Бог неизказан, неизследим, невидим, непостижим” се издига пред нас „като наистина непристъпна и недостъпна планина”, от която се спуска нетварният полъх и изпълва недрата на човека, оживявайки ги с благодатта на свободата, на неопределеността, на опасното, на всеживото.

И ние колко често искаме да направим Бога разбираем, изразим, видим, осезаем по светски? Колко много искаме да се кланяме на идоли. Да се  затворим в тъмниците на относителността (заблудата — ереста).

Но Божествената литургия не ни позволява да направим нещо подобно. Тя събаря идолите на Бога и спасително издига пред нас Неговия образ, Словото, „образ на невидимия Бог” (Кол. 1:15). Първообраз на истинското, скритото и богосътвореното наше битие.

Всичко, което има литургично измерение в Православието, има същия апофатичен характер на свободата:

неизразим — теология

невидим — икона (образ)

неразбираем — святост

Тези, които са служили на живота

Принасянето на всяко нещо на Бога о всех и за вся  в литургичната атмосфера води до неговото освещаване, до неговото  преобразяване.

Животът и волята, бидейки принасяни на Бога, се освещават непосредствено и неотменно. Принасянето на относителното и тленното, с благодарност, води до увеличаване на святото, вечното и духовното. „Дай им, Господи, вместо тленното, нетленното” (Св. Василиева литургия). По този начин целият живот на вярващия, бидейки приношение, се превръща в духовно нарастване.

Той не рухва, а се възражда, защото преди времето, старостта, болестта да го съборят, е отдал силите и живота си на Бога и е получил благодат. Бил е  осветен по душа и тяло. И сега времето, старостта, болестта не го застигат; радостта, животът и младостта му се изплъзват от ръцете на враговете му и той върви „безпределно” в свободата на Духа.

В крайна сметка смъртта и телесното погребение на вярващия в земята е последният земен акт на всеобщо себепринасяне. Той не се съпротивлява напразно на смъртта. Научил е, че принасянето е нарастване и живот. Сега, подобно на хляб, тялото му, бездейно, се принася в жертва на неизследимия Божи съвет. Той не се погребва като мъртвец, победен от болестта или времето. Той се принася по-скоро като литургичен дар, който се дава на всички. Той е умъртвил доброволно страха, злобата, преди да умре биологично. Умрял е о всех и за вся, за  всичко, над което е имал власт, за да влезе в него като Домакин и Началник Вечният и Нетленният.

Така последната смърт, която настъпва в тялото му, той е приел като посещение на Божията бащинска обич с цел пълното очистване, възкресение и свобода.

Не само волята, не само плановете и надеждата, но дори и собственото си тяло принася сега бездейно, мъртво. Той го принася  с радост в  Евхаристия (благодарение) — „благодарейки на Бога” (Опело) — за да може освещаващата благодат на Духа да действа и в него, както пожелае. В този литургичен час имаме потапяне и излизане. Погребва се плътско тяло и възкръсва духовно тяло.

Смъртта и погребението са евхаристиен акт  на принасяне и освещаване. Това не е вяло събитие, а постигане на окончателно принасяне, за да изгрее непозната надежда и живот.

Всяка една Евхаристия възвестява смъртта на Господа. Всяка Евхаристия възвестява нашата смърт и залога на вечния живот. И смъртта на вярващия възвестява Евхаристията.

Колкото повече евхаристийното участие е смърт, толкова повече животът придобива в нас пространство и сила. Колкото повече смъртта е доброволна, толкова повече неизбежната смърт, която идва, бива победена. Колкото повече тя е акт на свобода, толкова повече превръща крайната необходимост във вечна свобода.