Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна
Колкото повече трупам опит като свещеник в своето пастирско служение, толкова повече се пазя от … „благочестивите“. Това е плод не само на наблюдение, но и на онази особена обострена сетивност, която придобива служителят Христов, помагаща му да различава духовете, настроенията и характера на околните. Това се превръща във втора природа, във вроден инстинкт, който е вече част от личността.
Но, Боже, бди и ни запази от онези „харизматични личности“, които са обзети от тънка прелест и живеят със самомнението, че са благочестиви. Това са православни миряни, опитни и посещаващи редовно храма, които се стараят по всякакъв начин да се превърнат в пример за поведение на другите и в образец за „ненакърнимо“ боголюбие. Те са „специалните” в света на светото Православие. Мъже и жени и особено жени, които имат изграден духовен ритъм и утвърдени навици в църковната действителност и така силно са повярвали в Христос, че са се превърнали в самозвани съдници, поставяйки себе си в ролята на такива и утвърждавайки се като всеобщ критерий за състоянието на нещата в майката Църква, в епархията, в енорията и … за състоянието на всички духовници и миряни, които познават.
Напълно уважавам техните трудове и ревност, но…
Те са вярващи, отдали сърце, душа и време на своята лична вяра, които веднъж докоснати от нейното откровение, за нищо на света не позволяват тя да отпадне и всячески пазят нейния огън със завидна упоритост и постоянство. Вкопчили се в своята правда, те нито за миг не си и помислят, че могат да сбъркат в преценките си. Себично я защитават и не позволяват на никого да им подскаже или покаже някакъв друг поглед към някоя личност или събитие.
Стриктно четат утринното и вечерното си правило, участват неотстъпно във всички обявени инициативи, будуват и отдават цели часове на акатисти и молебни канони, записват имената си за четиридесетници по храмове и манастири и педантично следят своето лично благочестие.
Тези особняци са винаги със сериозен и дълбоко замислен вид, придават си изключителна ценност и най-важното и опасното — оценяват и осъждат околните. Защото са изтъкани от самомнението, че винаги са прави и всичко знаят по-добре от другите. Винаги са готови да се намесят, където трябва и където не трябва, без да се опитват да се съобразяват с обстановката, като дават мнение и „изпитани“ духовни съвети. Без никакъв проблем те се движат от енория в енория, събират информация и я предават, стараейки се да бъдат винаги на „върха на вълната“ и да следят „нещата отблизо“.
Тези учили и недоучили или по-точно самоуки хора са изковали свое лично предание и модел, който винаги във всички обстоятелства е най-правилният. Те, простете, са истинска съблазън. Самото им присъствие е притеснително за духовници и миряни, защото те носят високо напрежение. Когато се появят, всичко се променя. Долавя се не благодат, а напрежение — сплав от гордост, прелест и самодостатъчност. Те са най-честите разпространители на клюки и интриги, бидейки носители на най-елементарно доносничество, лишено от всякакви скрупули и притеснения. Държат да бъдат винаги компетенти и да се изказват от височината на своята камбанария съвсем свободно за Синода, за владиката, за всеки свещеник или по-опитен мирянин в дадена енория. Дават съвети за поведението в храма и си позволяват да коментират подмолно или открито енорийските духовници във всеки случай и особено когато, не дай, Боже, те изразят мнение или изяват позиция, която не им допада. Тогава те се чувстват оскърбени и дълбоко наранени и точно в това състояние са способни на всичко.
Всички неизбежно винаги внимават с тях, защото не искат да загубят душевния си мир или просто не желаят да имат проблеми. Затова ги избягват или се държат дистанцирано с тях. Всички обаче ги познават, защото самите те не искат да останат встрани, а винаги поставят себе си в центъра. Те държат да бъдат винаги забелязани и оценени по достойнство от околните — висшестоящи или просто техни неволни наблюдатели. Обичат големите богослужения и обикновено застават в предните редици, за да ги видят колкото се може повече хора. Дават свободен израз на външната обредност и за всяко нещо и състояние сочат най-добрата рецепта.
Повече от прав е митрополит Йеротей Влахос, който в своя труд „Православна психотератия“ излага едно свое наблюдение като епископ и духовник, а именно, че съвременният православен християнин много повече прилича на образа на фарисея, отколкото на митаря от Евангелието на св. апостол Лука. Притежават подобно на неговото демонстрирано самодоволство, чувство за духовно превъзходство и очакване да бъдат задължително възнаградени за трудовете и усилията, които са положили. Една вече изкована убеденост, че ще бъдат спасени и че са Божии помазаници, очакващи своята награда за положения труд и добри дела. В своите очи те са заслужили място в рая. На тях това им е обещано и не може да не бъде така.
Митаревото „Боже, помилуй мене, грешния!“ и целият му образ на самоосъждащ се грешник, с вдигнати към небето очи, са твърде далечни за незавидното състояние, в което се намира съвременният православен. Дълбочината и мощта на покаянието и разголването на съвестта са му чужди и непонятни. Защото го изваждат от зоната на утвърденото убеждение, че е носител на едно недооценено от околните откровение.
От друга страна, истинското благочестие не иска да бъде забелязано… Това е урок от историята на християнството и наставленията на светите отци. Неговите носители — светци, праведници и обикновени християни — са вдъхновители на друго послание — чисто, красиво, любещо и преди всичко… смирено. Кротко и очистено от стихиите на егото.
Те са истинските знаменосци на вярата. Тези, които не търсят нищо и не желаят каквото и да било от Господ Бог, освен … да Му угаждат навсякъде и във всичко. Да пребъдват в Него и да черпят от неизказаната пълнота на невидимото Му присъствие. Мъдри и красиви души… Поставили се далеч от суетата на света и светлините на деня. Служители, дали обет да живеят в Неговото свято име, синове, а не осиновени. Призвани и предопределени да понизяват себе си пред Неговата власт и воля. Те са истинските благочестиви. Превърнали се в икони Христови, носещи дълбоко в себе си образа на Пречистия Иисус. Те са неувяхващият пример, живите камъни по пътя ни към несъкрушимото Му царство. Наш дълг е да се опитваме, въпреки всичките си недостатъци и съпротивата на поднебесните духове на злобата, да бъдем техни подражатели.
Как обаче да се държим с тази категория „благочестиви“? Тези опрелестили се наши братя и сестри, спътници по неизбежност по пътя към небесния Йерусалим? Какво можем да сторим за тях, а и за себе си? Не бива и за миг да помислим да ги изхвърлим от нашия свят напълно и невъзвратно, защото по този начин ще изневерим на завета на Спасителя да приемаме всички „отрудени и обременени“. Нека се опитаме с много търпение и още повече любов да се молим за техните души и да се стараем да им помогнем. Това е проява на милост Божия и човешка — да протегнем ръка, а не да избягаме встрани.
Защото за добро или зло, но по Божия воля ние пътуваме заедно на кораба на спасението на светата Църква и посоката ни е една и съща. Затова не бива да забравяме, че съдията е само Той — Спасителят Христос. В Неговото име и заради Неговото царство сме длъжни да им протегнем ръка, като се стараем ние самите да не бъдем съблазнени.
