Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
„Има такава мъдрост. Не се бойте от враговете — в най-лошия случай могат да те убият. Не се бойте от приятелите — в най-лошия случай могат да те предадат. Бойте се от равнодушните! Защото с тяхното мълчаливо съгласие се извършват убийства и предателства. Когато човекът трябва да направи избор — той е длъжен да се опoмни. Не бъди равнодушен!“
Светейши патриарх Московски и Всерусийски Алексий II
В стихията на „невидимата бран“ най-опасните хора са именно те —равнодушните. Не враговете, които ни мобилизират и с омразата си ни тласкат към прегръдката на Отца, към Когото се приближаваме с трепет и молитва и в Когото се сгушваме като малки деца с овлажнели очи. Не приятелите, които могат да ни изненадат с лицемерието и подлостта си и горчиво да ни разочароват. А именно безчувствените, сивите, топлохладните, които могат бавно да ни умъртвят с поведението си. Те са тихите убийци на вярата, хладката вода, която потушава огъня в сърцата, водата, която бавно овалва камъка, оловното сиво небе, без облаци, през което светлината прониква, но само дотолкова, че да виждаме, без да се стоплим. На практика те разлагат всичко истинско, оригинално, дръзновено и изпълнено с жива вяра и вдъхновение.
Никой не може така да обезсърчи благочестивите, както те с излъчваната от тях посредственост и пустота. Винаги аморфни, устойчиви, прилепчиви, дори с мълчанието си. Към тях е насочена присъдата на Спасителя: „зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата си“ (Откр. 3: 15-16). Те са изобличени от Живото Слово, проповядвано от Богочовека Христос.
Нека се огледаме около себе си — наистина са навсякъде около нас — при невярващите, вярващите, миряните и дори нас, духовниците. Уви, и във всеки един от нас живее едно равнодушно, хладно, малодушно човече, което изпълзява от някой от скритите тайници на душата и тихо се приближава до нейния престол. Ах, как подло и низко се опитва да се приближи до него, като се насочва първо към подножието му, а после иска да се покатери върху него и да се настани удобно. Това джудже, което носи в себе си бавнодействащата си отрова. С нея разлага, обезличава, разяжда всеки истински порив и движение напред. Само от нас и от свободната ни воля зависи дали да го допуснем да напредне и да нанесе подмолно своите поражения.
В духовния живот е всъщност както в света. Истинска привилегия е да виждаш лицето на врага си. Обикновено той не е пред нас, а около нас и долу, ниско в храстите, приклекнал и прикрит, но винаги готов за внезапна атака. Военната школа на оцеляването е доказала това. Кой от дръзновените, решили да направят нещо за Слава Божия и полза роду, не е осъзнал това? Кой от дръзновените, решили да творят или просто да сторят нещо, не е изпитвал това? Не е носил в устата си този особен привкус, смесица от горчиво разочарование, отпадналост и умора, пораждащ въздишки и изпълващ очите му със сълзи. Всеки, който се е опитвал поне веднъж да отдаде своята любов, е бил поразяван или огорчаван. Винаги в историята именно равнодушните са били винаги най-разлагащата се прослойка от хора и потенциални предатели на всеки творец и на неговата кауза. Това са не враговете или съратниците, а именно това блато от индивиди със застинала съвест и несъбудени души.
Със своето „добронамерено“ съгласие те са изпращали достойните по бесилки и ешафоди, наблюдавали са мъчения и неизбежните прояви на какво ли не социално зло. Те са публиката, без която не може. С присъствието си те легитимират и успокояват всяко действие. Достатъчно уклончиви, безразлични и допускащи какво ли не. Твърде често са „обществото“, в неговата съвкупност, което ни убива с хладната си прегръдка.
Но и всеки от нас е бил поне малко — и като невярващ, и като вярващ — точно такъв. Един мълчалив предател, който е пропускал да каже своето „да“ или „не“ тогава, когато е трябвало да заеме силна личностна позиция. Колко пъти не сме постъпвали като личности, а като безлични присъстващи. С това сме съучаствали в толкова неправди, наранявания, обиди и дори духовни убийства на околните. А и нас колко пъти са ни наранявали, прострелвали, пробождали и така са се опитвали да ни унищожат и като личности, и като християни.
В моя скромен духовен и пастирски опит съм имал достатъчно примери в това отношение. Един от тях е особено ярък и запомнящ се в своята натрапливост. Когато служих една неделя света Литургия се загледах в лицето на един богомолец. Той гледаше толкова вяло, безжизнено, някак си през мен, че това контрастираше с вперените погледи, които излъчваха различни чувства. През цялото време на службата се опитвах да направя нещо, което да го извади от това особено състояние. Исках да видя някакъв фокус в очите му, но той си остана така безизразен. Нищо друго и никой друг от обкръжаващите ме в храма или в олтара не ме умори толкова, колкото него. Имал съм случаи с хора, които са ме ядосвали, които са правели различни гримаси на гняв, на любов, на страдание или дори на недобро разбиране на текстовете от богослужението, но точно на такъв човек наистина не бях попадал.
Дори проповедта, която се опитах да направя жива, заинтригуваща и достъпна, не го промени и той докрай си остана така. Дори когато раздавах нафората и го благослових, се опитах да го заговоря и така да събудя нещо живо и истинско, което да трепне в него и той все пак да покаже някакъв интерес. Но се заблуждавах. Той си остана от началото до края така. Въздъхнах и се опитах да го игнорирам временно от съзнанието си, за да продължа със задълженията си в олтара. Помислих си, че така прави само с мен или единствено в рамките на тази служба, но се оказа, че е така и при събратята ми в храма и неговото поведение им е оставило същото впечатление.
Свещениците се различават един от друг, но явно той се е държал към всеки по този „негов“ начин. Често се моля за него да покаже поне някакъв интерес към нещата в храма и в енорията. Това е мой дълг, както и на всеки, призван от Бога да Му служи на това поприще.
Нека всички ние при цялата си немощ да се молим за подобен тип хора и да не си позволяваме дори и най-малкото осъждане. Защото през тази видима или невидима болест на духа със сигурност някъде и някога сме преминали и ние в нашето чисто човешко и християнско несъвършенство. Нека да се опитаме да бъдем като пламтящи огньове или поне като живи въглени в поведението си като вярващи, а не застинали и безлични свидетели, неизразяващи и неизпитващи нищо значимо и видимо на повърхността, защото в обществото сме призвани не само да общуваме, но и да полагаме усилия в нашата малка мисия сред другите, в безкрайните стихии на битките с демоните и страстите в и около нас.
Да бъдем истински в пълнота и да изживяваме чудото на откровението на вярата като откровение Божие, да се радваме с ония, които се радват и да плачем с тези, които плачат и така да се опитаме да бъдем достойни да се наречем синове, а не осиновени, верни и в малкото, и в голямото.
