БОЖИЕТО ДОМОСТРОИТЕЛСТВО СПОРЕД СВ. НИКОЛАЙ КАВАСИЛА

Автор: Панайотис Нелас

Превод: Константин Константинов

Като истински богослов на съборната Църква св. Николай Кавасила взема предвид и двете истини и за разлика от Анселм, който ограничава християнството и човека до частта „грехопадение-изкупление”, той отдава нужното значение на тази част, но същевременно го включва в реалния му контекст, давайки със същото движение истинските граници на човека. След това важно наблюдение, на което молим читателя да обърне специално внимание, е време да се върнем и да изследваме по-пряко проблема, който поставихме в началото, а именно свеждането на оста на Божието домостроителство от сътворение-обожение до грехопадение-изкупление.

Значението на отговора на св. Николай Кавасила

1. Спектърът на осакатяването на Божието домостроителство от сътворение-обожение до грехопадение-изкупление. Източно и западно християнство.

Св. Николай Кавасила вижда спектъра на това осакатяване да покрива Запада и през 14 в. да идва и на Изток. И пред този задушаващ облак той издига като пречиствателен филтър своето боговдъхновено учение. Той не го прави с възражения, от една страна, защото никой не е атакувал директно православното учение по този въпрос, никой не е оспорвал като еретичен израза „Бог става Човек, за да направи Адам бог”, както прави Варлаам по отношение на нетварните божествени енергии, и от друга страна, защото не е загубил надежда за завръщането на християнския Запад към съборната вяра. Той говори съборно, като преодолява Анселм — отправната точка на схоластицизма, и чрез това преодоляване разкрива трагичната грешка на Анселм, като същевременно оставя отворен пътя за поправяне. По този начин той доказа, че е истински вселенски богослов, и има надежда, че когато неговото учение бъде чуто и оползотворено догматично, то ще се превърне в отправна точка за плодотворен диалог между Православната църква и другите християнски деноминации. Но Западът не обърна подобаващо внимание на св. Николай Кавасила. Разбира се, не го отхвърли, нито пък го сметна за еретик като св. Григорий Палама. Издаде неговите трудове, преведе ги, но не ги разбра. И до днес продължава да се задушава в тесните рамки на оста „грехопадение-изкупление”. Това осакатено схващане за Божието домостроителство, в общия синдром на пленничеството на православното богословие в схоластиката и неговите последици, както вече споменахме, премина и към нас. До такава степен, че свети Никодим Светогорец, който говорел езика на източните отци, бил разбран погрешно тук. Някои „коментатори на свещеното богословие”, както той ги описва, го нападат по начин, по който св. Николай Кавасила не е бил нападан. И той отговаря с поразителния във връзка с нашата тема текст, озаглавен „Апология”, в който за първи път поставя открито проблема. Но какъв конкретно е проблемът? По-точно какви са последиците от погрешния отговор на Анселм на въпроса „Cur Deus Homo”? И какво е значението на другия отговор на св. Николай Кавасила? Дали наистина разширяването на оста от грехопадение-изкупление до сътворение-обожение е сърцевината на неговото учение? Опит за отговор на тези въпроси ще бъде направен в последната част от изследването.

2. Преодоляването на разбирането, че Тайнствата са обикновени религиозни задължения. Църквата, съединеният с Бога свят. Светът, Божи дом.

Неговото учение за Тайнствата и Църквата, на първо място, развива именно тази сърцевина. Както е известно, схоластиците, стъпвайки на оста „грехопадение-изкупление”, определят Тайнствата като видимите обреди, чрез които светата институция на Църквата, където по някакъв начин се съхранява Божията благодат, я предава на вярващите. И те различават в Тайнствата два елемента — видимите знаци и тяхната същност, която е невидимата, но не нетварната Божия благодат. Вярващите са длъжни да прибягват до Тайнствата, извършвани от свещениците, за да получат Божията благодат от Църквата и по този начин да не бъдат в състояние на грях, а в състояние на благодат (état de grâce), т.е. в състояние на изкупление. За схоластиците, а и за много източни богослови и проповедници днес, Тайнствата са par excellence религиозните задължения на вярващите. В тази перспектива Църквата се разбира и функционира като религия. Но св. Николай Кавасила, стоейки на оста „сътворение-обожение”, вижда Тайнствата и Църквата в съвсем различна перспектива. Първоначалната и възвишена Тайна на нашата вяра, която според св. ап. Павел е Христос, Въплъщението и Божието домостроителство на Словото, византийският мистик я вижда да става конкретна и активна във времето чрез Тайнствата. Св. Николай Кавасила учи, следвайки отците, особено свети Йоан Златоуст, че съществува вътрешно тъждество между историческото тяло на Иисус и на Църквата, между енергиите на конкретното тяло на Господа и Тайнствата.

Тайнствата наистина разширяват функциите на това тяло и наистина му дават живот. Участвайки в Хляба на Евхаристията, ние се включваме в Тялото на Христос, а самото това Тяло е Тялото на Църквата. Ето защо Църквата е създадена, организирана и живее в Тайнствата. „Тайнствата указват Църквата не като символи, но както сърцето посочва членовете, както корените на дървото клоните и по словото на Господа, както лозата пръчките; защото тук не става въпрос само за еднаквост на имената и не само за сходство на подобието, но за тъждество на делатa, защото Тайните са самото Тяло и Кръв на Христос.”

Еклезиологията на св. Николай Кавасила е категорично светотайнствена. И в тази област той изпреварва 20 в., в който православното богословие прави своя голям принос към християнството въобще — т.нар. евхаристийната еклесиология. Той ѝ придава нейната истинска основа. Съсредоточаването в Тялото на Христос преобразява чрез Духа една социална група в Божи народ. Защото Евхаристията със сигурност произлиза не от събранието на лаоса (народа), а от Христос. Той е Този, който събира и извършва Евхаристията. Съвременната евхаристийна еклезиология, която може би проявява слабост по този въпрос, би могла да спечели много, ако обърне необходимото внимание на учението на св. Николай Кавасила, този велик евхаристиен богослов на християнството. Централното църковно Тайнство, според св. Николай Кавасила, е светата Евхаристия, която повторно представя т.е. отново оживява на всяко конкретно място и време Домостроителството на Спасителя, приемането, пречистването и преобразяването на творението в Неговото Тяло. От Евхаристията произтичат и множество свещенодействия, насочени към освещаването на живота, към преобразяването на всички конкретни градивни елементи в отношенията на човеците един към друг и към света. Тайнствата са „вратата” и „пътят”, „прозорците”, както ги нарича св. Николай Кавасила, чрез които Божият живот идва в творението. Бог, който преди Въплъщението е бил „без дом” по отношение на творението, сега намира тварно място за живеене и обитаване. По този начин в творението вече се намира не само олтарът, на който се служи на Бога — типична черта на религията — но и Самият Бог, а човечеството се превръща в Божие семейство. Преобразяването е още по-дълбоко. Църквата е не само дом и семейство, но Тяло Божие. Това пълно единение на тварното и нетварното, без да нарушава границите на пространството и времето, ги разширява, прави ги прозрачни и ги преобразява. Светотайнствено реконституираното творение, наречена Църква, има нови измерения, функции и живот — измеренията, функциите и живота на Тялото на възкръсналия Господ. По този начин всичко след това може да се конституира и да заживее в творението по нов начин, не само човешки, не само божествен, а богочовешки. Реалността на религията е радикално преодоляна, т.е. организацията на живота с оглед на Бога или във връзка с Него и простото служение на Бога, докато в Църквата имаме единение с Бога. Като истински отец на Съборната Църква, св. Николай Кавасила разкрива цялата широта на християнството. Той преодолява изключителността, която също е типична черта на религията. Православната еклезиология се оказва нова, богочовешка космология. Очевидно е колко далеч сме от разбирането на схоластиците, до каква височина, дълбочина и дължина ни призовава да стигнем стоенето в оста „сътворение-обожение”. Това ни води до втория, важен проблем, както за 14 в., така и за нашия век, който, като го поставя на оста „сътворение-обожение”, е решен по чудесен начин от св. Николай Кавасила във връзката Църква-свят.

3. Преодоляването на разделението Църква-свят

В обединяващата ос „сътворение-обожение” противопоставянето между Църква-свят онтологично не съществува. В противопоставената ос „грях-изкупление” се крие опасността Църквата да бъде сведена до обикновена религиозна, земна институция. Църквата за св. Николай Кавасила не е просто един ковчег в света. От космологична гледна точка няма разлика между света и Църквата. Тварната природа на Църквата е светът. В частта от творението, която Словото прие чрез Своето Въплъщение, грехът бе съкрушен и бе изпълнена целта, за която творението е създадено от самото начало.

Природата му не се променя, тя се очиства и възстановява, тъй като грехът е противоестествено състояние, и още повече светът в Христос се усъвършенства, осъществява своето предназначение. Църквата е стигналият до своето предназначение, напълно осъществен и истински жив, чрез живота на плътта на Господа, чрез живота на Духа, свят. Първоначалната приемане на творението в Христос станало след това „помазание” за останалата част от творението. Движението е двояко. Христос се простира във времето и светът бива приет. Христос се разширява, приемайки света. Църквата не е статично състояние, просто и само една свещена институция в света. Тя е динамично преобразяващо движение. Тя е вечният брак във времето и пространството на Твореца с Неговото творение, трайното съединение на тварното с нетварното. В това неслитно съединение на тварното с нетварното в Христос творението бива прието в плътта на Господа, реконституира се светотайнствено, преобразява се, без да бъде унищожено (грехът е унищожен), става и живее като Тяло Христово. Това може да каже св. Николай Кавасила, защото в оста „сътворение-обожение” злото, като относително и като нещо случващо се, не променя онтологично творението. Колкото и голяма да е властта на дявола над творението — а тя е такава, — каквото и изкривяване да предизвиква грехът — а той наистина предизвиква трагични изкривявания, — в своята най-съкровена, истинска природа творението остава твърде добро. Ако към тази истина прибавим и реалността на кожените дрехи, за която говори и св. Николай Кавасила, тоест това, че следгреховната функционалност на света, въпреки че е естествен резултат от процеса на грехопадението, чрез милосърдната намеса на Бога се превръща в дар и благословение, това, че в този следгреховен свят Словото се е въплътило без греха, тогава разбираме защо православните богослови от св. ап. Павел до кападокийците, св. Йоан Дамаскин по време на иконоборството и св Григорий Палама, се борят да утвърдят срещу еретиците участието на тялото и материята в единението с Бога. В оста „сътворение-обожение”, която не е противопоставяща, а обединяваща и всеобхватна, пропастта между Църквата и света се оказва онтологично несъществуваща. Проблемът, който бичува Запада в продължение на векове и нас, жителите на Изтока, в нашия век, се оказва псевдопроблем в своята същност. Той остава само като нравствен проблем. Докато върху осакатената, радикално противоположна ос „грехопадение-изкупление” светът се разбира в рамките на грехопадението и Църквата може да функционира само като силна или безсилна — в зависимост от обстоятелствата — религиозна институция, която се опитва да се наложи или, когато не може, да се помири със света. По същия начин, ако Църквата показва като своя единствена цел изкуплението на света от греха, светът отхвърля това предложение, без дори да разбира какво е грях, и гледа на Църквата като на една идеология сред другите, с религиозни предпоставки и цели. За историците е даденост, че именно тук се заражда атеизмът. Само ако Църквата гледа на света като на Божие творение и му помага да поправи ориентацията си, изкривяванията, създадени от злото, за да намери правилната, подходяща за истинската си природа функционалност, и да се възпълни в Христос, ако Христос не е представен като лидер на групата християни или на християнската идеология, а като целта, към която светът се стреми, отношението към света може да бъде различно. Върху оста сътворение-преобразяване на творението, съсредоточаване на всички тварни реалности в Тялото на Христос и обожение са стъпили отците на Църквата и са извършили великото дело на приемането на елементите на своята епоха, изграждането на Църквата с материалите, които тяхната епоха им е дала, и така са явили Бога като истински въплътен в техния конкретен свят, като Спасител не само на душите, но и на телата, т.е. спасител на живота. Това дело извършили светите солунски отци Григорий и Николай през 14 в. Към това сме призовани и християните от 20 в. Но за да стане това, е очевидно, че преди всичко трябва да се откъснем от разбирането, че Христос е само Изкупител от греха, и да Го видим отново като Алфа и Омега, като истински Спасител, т.е. едновременно Изкупител и Възглавител на целия свят, да дадем отново на Божието домостроителство цялата му широта и значение.

4. Преодоляването на страха от греха като централна подбуда в духовния живот

Христос е началото, средоточието и краят на духовния живот. Но правилният отговор на св. Николай Кавасила на въпроса „Cur Deus Homo?” носи и освобождаването на човека от злото и греха.

Колкото и да е страшно злото, тъй като то, а не Христос, е отделен случай и епизод, в крайна сметка се оказва малко. Разбирането за човека — на спасение, духовния живот и т.н. — се откъсва от злото и се свързва с Христос. Аскезата, благотворителността и т.н. не са „добрите дела”, които ще уравновесят греховете пред Божията справедливост и по този начин ще Му дадат удовлетворение. Бог не е „садистичен баща”, който се задоволява с измъчването на децата си. Аскезата е здрава борба със злото. И човек може да се отдаде на тази борба много по-лесно, с надежда и радост, ако целта му е развитието на божествените начала в него, копнежът за обединение на всички елементи на битието му с Христос, а не просто страхът от греха. Истинският грях за св. Николай Кавасила е човек да остане извън Христос. Да сметне, че автономността сама по себе си е достатъчна. Най-големият грях на Адам, който породил всички останали, е, че той искал да живее с живота на своята природа, да съществува независимо от Бога. Това го довело до смърт. Св. Николай Кавасила е категоричен по този въпрос. Ако човек не живее с живота на Христос, той е мъртъв. Дори да е добър в социален или религиозен аспект и формално да спазва разпоредбите на закона. В оста „грехопадение-изкупление” господстват справедливостта и законът. По оста „сътворение-обожение” грехът е автономизирането, самодостатъчността. А това, според аскетичните отци, крие най-голяма опасност и за спасяващите се. А господарят на тази ос е Христос. Затова етосът на православните вярващи не е законнически, а богоцентричен.

Всяка човешка добродетел е ценна дотолкова, доколкото е добродетел на Христос, казва св. Николай Кавасила. Защото само онова, което е засадено в Христос и следователно е духовно („родено свише”), може да преодолее биологичните граници на тлението и смъртта. Светостта на светците се дължи на факта, че са съединили волята си с волята на Христос. Мъдростта на истинските мъдреци, които по боговдъхновен начин разкриват истината, се дължи на това, че те са обединили умовете си с ума на Христос.

„Защото в тях самите и в човешката природа и ревност не е имало нищо, за което те наистина биха могли да бъдат наречени такива, но те също са наречени светии заради Светия, и праведни и мъдри заради съпребиваващия с тях Праведен и Мъдър.”

Затова, съветва св. Николай Кавасила, „бъдете милосърдни” не по човешки, „а както е милосърден вашият Отец”. Вярващите са призвани да обичат „с любовта, с която обичал Павел — „с любовта Иисус Христова” (Филип. 1:8)”. И да имаме любовта, „с която Отец възлюби Сина”, и мира, който не е човешки, а Христов. Защото, както раждането е „божествено и свръхестествено”, така „и животът, и храненето, и философията, и всички тези неща са нови и духовни” (616A). Тази Павлова христоцентричност, която поставя Христос като начало, средоточие и край на света и историята, е в основата на делото на св. Николай Кавасила. Той стъпил върху нея, за да отговори правилно на въпроса „Cur Deus Homo?”, да постави в правилните граници оста „грехопадение-изкупление” и да разкрие истинската широта на Божието домостроителство, което започва от Сътворението и стига до обожението, това безкрайно простиране на тварния човек в нетварния Бог. Върху тази ос св. Николай Кавасила поставя, както става ясно от малкото примери, които в рамките на това изследване бе възможно да дадем, всички реалности на вярата, духовния живот и Църквата и разкрива истинската им природа и изключителния им преобразяващ динамизъм.

5. Излизането на съвременните вярващи в открития хоризонт на Божието домостроителство

В епоха, в която всичко се променяло, Византия била в упадък и новото време се зараждало, Бог чрез Своя верен слуга Николай оставя тази велика истина като зестра, така да се каже, на Своя народ. И в наши дни, когато новото време показва истинското си лице, Бог движи нашето богословие и нашата Църква към откриването и оползотворяването на съкровището, което ни е завещал. За да се освободим най-сетне от оковите на западното средновековие и да спрем да се измъчваме от неговите последици, да избягаме от оста „грехопадение-изкупление”, от академизма, от религиозното разбиране за Църквата и от много други неща и да навлезем в открития хоризонт на Божието домостроителство, за да усетим величието и да участваме според нашето призвание в делото, което Отец върши „и досега”, за да преобрази света чрез Духа в Тяло на Своя Син.