Болката на енорийския свещеник

1487 0
enoriata

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм “Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм “Св.Атанасий“ – гр. Варна

Преди години в един от централните храмове в града се случи нещо много интересно. След като чредният свещеник и дяконът отслужиха светата божествена литургия, бавно и с благодатно духовно настроение влязоха в църковната канцелария. После, докато пиеха кафе и разговаряха в горещия летен ден, често се почукваше на вратата и един след друг влизаха просяци на различна възраст и молеха за финансова помощ. Духовниците бяха свикнали с това и редовно отговаряха на техните настойчиви молби. Кротко и с кратки наставления им даваха пари или осветена храна от панихидите и помените. Това беше една пъстра върволица от хора, които говорeха заучени фрази и всеки от тях изтъкваше сериозни причини за своя финансов недоимък. Изведнъж потокът стихна, но след известна пауза пак се почука. Свещеникът уморено се обърна към своя млад събрат: ”Дяконе, отвори!” След като той стори това, в стаята влезе човек на средна възраст, който държеше в ръката си някакъв намачкан лист. После забавено промълви: ”Отче, помогнете ми, болен съм. Много съм болен!” и изпъшка многострадално. Отецът го погледна и след като въздъхна отговори: ”И аз съм болен!”. Просякът се изненада, но бързо сe посъвзе и продължи: ”Боли ме главата!” От другата страна чу: ”И мене ме боли!”. Aтакува пак: ”Боли ме коремът!” После последва нов отговор: ”И мене ме боли!” Но просякът беше някак си готов за тази размяна на думи и продължи: ”Боли ме десният крак!” и се хвана с ръка за него. Но отчето бързо му отвърна: ”Мене пък ме боли левият!” Тогава посетителят каза друго: ”Нямам пари!” Но духовникът го парира: ”В момента  вече и аз нямам!” И като разбра, че свещеникът се заинати, каза престорено: ”Помогнете ми с пари. Разберете, човек съм!”. Но отчето с разтреперан глас отвърна: ”И ти ме разбери – и аз съм човек!”. После стана едвам сдържащ гнева си, отвори вратата и се обърна към просяка: ”Виждаш ли тази сграда отсреща?” А той страхливо отговори: ”Виждам!” Но отчето продължи: ”Тук е храм, а това отсреща е банка! Нали искаш пари? Отивай! Те се занимават с пари, а ние с души!” После се върна в канцеларията и като затвори рязко вратата, безпомощно се хвърли на дивана пребледнял. Обърна се към своя събеседник и му каза: ”Дяконе, ти си млад! Виждаш ли ги колко са нахални? И най страшното е, че идват, просят, но никой, чуваш ли, никой, не влиза в храма! Идват дотук вземат пари и си тръгват по най-бързия начин! Не вземат дори свещ да запалят или да се помолят! Това са нашите просяци! От това ме боли!”

Коравосърдечен ли е бил духовникът? Или просто се е подал на своята чисто човешка немощ? Нито едното, нито другото. Просто е казал истината. Една горчива истина, изречена от препатил познавач на душите на хората. Наистина, ”нашите просяци” не се интересуват от вярата. Те не водят никакъв духовен живот. И най-лошото – дори не искат да го сторят. Не желаят да сгреят душите си, а само да задоволят телата си. Приемат Светата Църква като „майка хранителка“, но само за материална храна. Те не търсят „духовна манна”. Всякакви опити на свещениците да събудят тяхната вяра и да се опитат да ги катехизират приемат с отегчение и досада. Дори и не желаят да чуят да присъстват на богослуженията или поне да се опитат да идват на молебените и акатистите към енориите. Не желаят да се държат като православни християни, а минават от храм в храм, за да събират средства, като винаги са в ролята на жертва на обществото. Недооценени, ощетени,  отхвърлени. Нямат никакви трудови навици и не желаят да положат дори и незначителен труд към енориите.

Храмовете биват „атакувани” от тях и те, въоръжени с епикризи и експертизи, изтъкват всевъзможни версии за своята пълна бедност. Всички те се оплакват, охкат, пъшкат, играят, преиграват. А почти всеки взима социални помощи, средства от ТЕЛК, има жилище и подслон. Дори притежава някакво наследство или недвижимост. Нещо повече – мнозина печелят повече пари на ден от трудещите се с честен труд и пот на челото. Всъщност това не са просяци, а актьори, способни да изиграят всякакъв етюд. Това са истински виртуози на позата и словото, готови да влязат в изкусен диалог и да надхитрят всеки, който не е попадал под техните попълзновения.

Наистина Евангелските текстове изобилстват от образите на просяци, така трогателни и предизвикващи спонтанна милост. Но какви са били всъщност те, онези, към които Иисус се е смилявал и милостивно изцелявал и благославял? Слепи, хроми, изсъхнали, парализирани, ранени, инвалиди от многото войни, които са се водели в древността. Хора без подслон и сигурен доход и никакви осигурени социални помощи. Всички те са носили печата на отпаднали от кръговрата на обществото,  поради своята истинска болезнена немощ. Личности, които са носили печата на дълбоката болка в очите си. Страдалци по неволя – съкрушени, съсипани хора, прегазени от връхлитащите ги трудности на битието. Корабокрушенци в житейския океан от болка. Една част от тях след съкровената среща със Спасителя са тръгнали след Него с искрено и сърдечно покаяние. Запалили са свещичките на своята душа с пламъка на живата, чиста, непресторена вяра! Приели са благодат и са я предали и на другите!

Но какво общо имат те с техните съвременни подобия? Нищо, освен наименованието. Техните следовници, потопени в консумативността на настоящия свят са много по-разглезени, капризни и неестествени. С поведението си причиняват по-скоро смут на хората, а не искреното желание да им помогнат. Лишават ги от душевно спокойствие и дори провокират. Те ги предизвикват да го сторят настойчиво, дори арогантно. Погледите им, движенията им внушават: „Длъжен си да ми помогнеш!” А така ли е всъщност?         Как да се държим към тях? Нека бъдем мили, но и предпазливи, като не нарушаваме душевния си мир. Да не позволяваме да злоупотребят с нашето добро. В Учението на Дванадесетте апостоли (Дидахи) има мъдро наставление: ”Нека се изпоти милостинята в ръката ти, докато решиш кому да  я дадеш!”. За това трябва не просто да следваме нашето горещо, човеколюбиво сърце, а да проявим разум. Да молим Бог да ни даде този рядък дар на разсъдливост, която украсява всяка добродетел.

Затова нека не бъдем така лекомислени и неразумни, а по-внимателни и предпазливи. Христос иска не само да отворим нашите сърца, но и да събудим нашия разум. Християнинът не бива да бъде безразсъден и разпилян, а милостив и разсъдлив във всичко и навсякъде!