Борбата с гнева: защо непротивенето на злото не е изход

645 0

Автор: протойерей Игор Фoмин
Източник: www.foma.ru
Превод: Людмила Грибнева

На сайта на списание „Тома” от дълго време съществува постоянна рубрика „Въпрос към свещеника”. Всеки читател може да зададе своя въпрос, за да получи личен отговор от свещеник. На някои от въпросите обаче не може да се отговори накратко — те изискват подробна беседа. Неотдавна за рубриката пристигна писмо, в което читателят пита как да управляваме гнева. Отговор предлага протойерей Игор Фомин, предстоятел на храм „Свети благоверен княз Александър Невски” при Московския държавен институт по международни отношения.

Отец Игор, мисля, че не само авторът на писмото, но и много от хората, които се смятат за християни и искат да се научат на търпение, често се въздържат с изключителна сила на волята. Дали те следват правилния път?

Търпението безусловно е изключително важна добродетел. И ние знаем колко внимание му е отделял в проповедите Си Сам Спасителят: „с търпението си спасявайте душите си“ (Лк. 21:19), а също и Неговите ученици: „…бъдете радостни в надеждата; в скръбта бивайте търпеливи, в молитвата — постоянни“ (Рим. 12:12). И както всяка съвършена добродетел, търпението не идва изведнъж в човека: „…като положите всяко старание, привнесете към вярата си добродетел, към добродетелта знание, към знанието въздържание, към въздържанието търпение, към търпението благочестие, към благочестието братолюбие, към братолюбието любов. Защото, ако тия добродетели ги има у вас и се умножават, те не ще ви оставят празни, нито безплодни в познаването  Господа нашего Иисуса Христа“ (2 Петр. 1:5-8). Търпението се възпитава в човека. И се дава само тогава, когато той полага усилия.

Светейшият Патриарх не смята опита да управляваме емоциите си със стиснати зъби и юмруци за висша добродетел. Разбира се, това няма нищо общо с истинското търпение, защото да се сдържаме със силата на волята можем не само от добри подбуди, но и от малодушие, угодничество, подлост и така нататък.

Най-простият пример: не реагирах на някакви коментари на началника си, но точно на същите коментари от страна на домашните си експлодирах. В случая с началника това бе истинско угодничество — търпение, отправено към самия мен, към моето удобство.

Но авторът на писмото говори за друго. Когато си се замислял за  духовния си мир, когато си разбрал, че искаш да живееш по друг начин, че искаш да обичаш, да уважаваш, да се вслушваш, а не да се дразниш с близките си и да отвръщаш на всяка реплика с обида, естествено трябва да започнеш с нещо, трябва да стъпиш на първото стъпало. И опитът да сдържаш емоциите си със силата на волята е първата стъпка по пътя към добродетелта на търпението. Този етап е, да кажем, психологически, а не духовен. Засега това е само учене: не е продукт, не е резултат от действието, а просто път към действието. Но ако не преминем през този етап, няма да разберем как да се движим по-нататък.

Така че младият човек, който стиска зъби, е на правилния път. При това понякога трябва да си задаваме въпроса: а дълго ли ще издържиш, без да избухнеш? Ако тенджерата е с плътно затворен капак, така че оттам да не излиза никаква пара, то тогава тя ще се взриви от налягането, което ще се образува вътре. Точно така става и с човека: търпи, търпи, търпи, а после избухва.

Резултатът е следният: да, безусловно, ако искаш да наподобяваш истински християнин, е необходимо да стискаш зъби. Тук искам да подчертая думата „наподобяваш“. Но за да се научиш да не отговаряш на злото със зло, трябва също да се научиш и да се бориш с това зло — не извън себе си, а вътре в теб. Ето това вече е другата стъпка по пътя ни към добродетелта.

А в какво се изразява принципната разлика между търпението със стиснати зъби и търпението като християнска добродетел?

Принципната разлика е в това, че търпението като добродетел оправдава другия човек в постъпките му. Обичащият човек винаги намира оправдание. И такова търпение вижда ползата за ближния, не за себе си, във всички случващи се ситуации.

Да речем, че свекървата се отнася търпеливо към своята неумела снаха. Нито пред нея, нито зад гърба ù говори нещо лошо, а обратното – покрива девойката с любовта си, оправдава я: „Нищо, нищо, тя сега на всичко ще се научи. И да готви, и ризи да глади, и да поддържа апартамента в ред”. Това е да търпиш другия човек с неговите навици, характер, неопитност. И такова отношение към хората задължително ще донесе добри плодове.

Когато човек търпи по християнски, той не стиска зъби, а разбира, че всяка неприятна ситуация, независимо дали го предизвикват, опозоряват или злословят, е според заслугите му и чрез този случай Сам обичащият го Господ го учи. И тогава човекът със смирение, с радост и благодарност приема тези обстоятелства.

Струва ми се, че Светейшият Патриарх е имал предвид именно това състояние на душата. И съвършено точно е отбелязал, че ако Господ под търпение е имал предвид стиснати юмруци, това би било твърде плоско и примитивно.

Бог съвсем не това очаква от нас. Той не иска жертва, а милосърдие — тоест милостиво сърце, което обича и оправдава абсолютно всички. Нали все пак в Евангелието Бог ни призовава да търпим обиждащите ни. „Обичайте враговете си, добро правете на ония, които ви мразят, благославяйте ония, които ви проклинат и молете се за ония, които ви пакостят“ (Лк. 6:27–28) — казва Христос.

Добродетелта на търпението по никакъв начин не е свързана с това да задържаме в себе си агресия, злоба, омраза. Тя се основава на любовта. Съвършеното търпение не оставя след себе си белези, негодувание, неразбиране на случващото се. То възвеличава унижения човек, въздига го на ново стъпало в духовния живот.

Да започнем отначало. Човек се опитва да бъде християнин и в даден момент осъзнава: да, раздразнителен съм, готов съм да се възмутя от всяка обидна за мен дума, казана от роднини и близки; гневлив съм, но искам да се поправя. Как да го направя? Какви са стъпките към това да се науча на истинско търпение? 

Навярно за всеки човек тези стъпки ще бъдат различни и за мен като духовник, като пастир е важно да разбера причините за тези отрицателни емоции в човека. Затова не мога да дам един съвет за всички, а мога да споделя единствено собствения си опит.

В някакъв момент се улових, че отстрани изглеждам мил и прекрасен, а отвътре, по отношение на близките си, съм раздразнителен, обидчив, гневлив и нямам никакво търпение.

Тогава разбрах, че водата кипи в чайника, докато не изключиш огъня. И ако нищо не направиш с огъня, то чайникът просто ще изгори. Точно така е и с гнева — той кипи вътре в мен до онзи момент, в който не се заема с причината за това кипене.

А иначе моята емоционална невъздържаност може да ме доведе до пълен упадък, до духовна смърт. Ужасих се, когато го осъзнах. И тогава започнах да се опитвам да реша този проблем.

Как? Най-доброто лекарство за гнева, разбира се, е молитвата. Започнах горещо да се моля на Бог да ми помогне да се справя с отрицателното вътре в мен, което от време на време се излива върху близките ми. Изповядвал съм тези грехове и в същото време съм се опитвал просто да претърпя със стиснати зъби и юмруци, за което говори и авторът на нашето писмо.

Трябва да кажа, че подобно търпение не ми е донесло нито щастие, нито удовлетворение. Но поне в някаква степен разбрах, че опитът ми да търпя внася мир в отношенията ми с близките и в собствения ми живот. Постепенно се получи разбирането, че стискаш зъби не заради някаква своя изгода, а именно заради духовното си състояние. И от това ми стана много леко на душата! Помня как у мен се появи необходимостта да потърся какво се казва за търпението в Евангелието и при светите отци на Църквата.

Малко по малко започнах неумело, доколкото мога, да прилагам това в живота си. И точно на този етап разбрах, че не искам да спирам, а да вървя все напред, с жаждата да се науча на добродетелта на търпението и да я вкореня в сърцето си.

Разбира се, по този път неизбежно се случват и падения. Важното е да станеш, да се каеш и да продължиш напред, опитвайки да се поправиш.

И навярно изпитваш особени чувства, когато в живота ти се въплъти евангелската притча за блудния син. Когато Господ допусне като блудния син да отидеш в „далечна страна”, да проявиш гнева си и оголвайки истинската си същност, да видиш, че без Бога си нищо. И тогава ти плачеш за прегрешенията си, каеш се и с цялата си душа се стараеш да се промениш, за да се върнеш при Отца.

Понякога си мислиш: само светците ли могат да притежават истинско християнско търпение или в земния ни живот също има такива хора? И разбираш, че навярно истински търпелив е този човек, който винаги е радостен. Той е такъв не защото няма проблеми — възможно е дори да има по-големи от нашите — а защото умее да живее с тях. А ето това е търпение.

Тоест според Вас е възможно сами да се справим с гнева?

Разбира се, че е възможно. И знаем, че понякога Господ ни дава това, за което Го молим, просто така, без никакво „ако”. Но понякога е нужно и да се потрудим. И ако си поставиш тази цел и започнеш да търсиш какво казват за гнева светите отци и Свещеното Писание, то с времето  у теб ще се изгради ясна представа за този грях, на който си обърнал внимание. Това е и самостоятелното изучаване на проблема. То винаги е по-дълго от ученето, да речем, с опитен преподавател. Затова и духовенството, което има дълга история, свидетелства, че опитът, разбира се, е по-добре да се взима от онези, които сами са минали през едни или други изкушения и изпитания. С духовник този път ще бъде извървян по-лесно.

И разбира се, за християнина опитът да се справи със заболяването е невъзможен без Църквата — без молитвата, без изповедта, без Причастието. А за някого може да не е излишна и помощта на професионален психолог. Но при това е важно психологът да бъде близък по дух, по възможност въцърковен човек. Тогава това, което обсъждате, няма да се разминава с онова, което сте чули от духовния си отец или сте прочели в Писанието. В психологията има много направления и школи, част от които идеологически стоят много далеч от християнството. И затова е толкова важно да намерите такъв психолог, общуването с когото няма да ви нанесе вреда.

А има ли някаква силна фраза, свързана с търпението от Свещеното Писание или от светите отци към която Вие самият постоянно се обръщате наум?

Разбира се. „Който претърпи докрай, ще бъде спасен“ (Мат. 10:22). За спасението не мислим като за избавление от греха, а като за пребиваване с Христос. И за да сме действително блажени, радостни, щастливи, тоест да сме с Христос, е напълно възможно да претърпим много.

С протойерей Игор Фомин беседва Даря Баринова

протойерей Игор Фомин