Автор: Мелойски епископ Емилиан (Кутузис)
Превод: Пламена Вълчева
Притчата, която Църквата чете в Неделя на блудния син, е от Евангелието от свети Лука (15:11-32).
Един баща разделил имота и парите си между двамата си синове по молба на по-малкия. Това показва, че той обичал синовете си по един и същи начин. Светите отци казват, че бащата в притчата символизира Бога. Бог изпраща дъжд над праведни и неправедни, по думите на Свещеното Писание, затова бащата дал на всеки от синовете си равен дял. Бидейки Бог, той знаел какво ще последва, но не му се свидели нито парите, нито имота, нищо от онова, което притежавал. Той зачитал свободата и на двамата си синове. Дал на по-малкия онова, което му се полагало, без да задава въпроси и да му поставя условия.
По-нататък в Евангелието се казва, че блудният син заминал и пропилял своя дял, но по някое време дошъл в себе си. В гръцкия текст за това се казва: „εις εαυτόν ελθών”.
На Атон имаше един свят старец, който почина преди няколко години. Веднъж той обясни смисъла на тези думи. Разбира се, дори и най-малката чертица от Евангелието може да има различни тълкувания, но аз бих искал да споделя с вас онова, което разбрах от неговото тълкувание. Той казваше, че блудният син, който „дошъл в себе си”, това е мистичният опит на хората, които се молят. Когато умът на човека, подобно на блудния син, духовно влезе в сърцето и „дойде в себе си”. За някои от нас това може да звучи непонятно. И това е така, защото тук не става въпрос за разбиране, а за опит, който или имаш, или нямаш. Макар това да е мистико-аскетичен опит, той се дава също и на онези хора в света, които се молят. Тук говорим за Иисусовата молитва: „Господи Иисусе Христе, помилуй мене грешния”. Това съединяване на ума със сърцето (и под сърце тук нямаме предвид човешкия орган, а центъра на нашето същество) е много важно. Ако не дойдем в себе си и не съберем силите си вътре в себе си, няма да можем да разберем какво се случва около нас и няма да знаем кое е правилното за нас.
Блудният син, който дошъл в себе си — това е нашият блуждаещ ум, който влиза в сърцето ни по време на молитва. Умът ни става едно с Бога в сърцето ни. Всичко вътре в нас става едно цяло. Умът, молитвата, Бог, сърцето ни, всичко става Едно.
От този момент нататък, когато действаме като Едно и когато задвижваме това състояние, решенията ни са угодни на Бога, умът ни е зает с Бога и ние най-накрая можем да кажем, че сме започнали да проумяваме Божията воля в живота си. Първоначалното придобиване на този опит е голям дар. Ние не сме в състояние чрез духовно усилие да накараме ума да влезе в сърцето, независимо колко много се стараем. Но веднъж щом умът ни получи тази духовна опитност, ние ще започнем лесно да откриваме пътя към сърцето. С времето това ще става автоматично.
Когато блудният син се завърнал, той разказал на баща си какво е сторил и че се чувства недостоен, но баща му не отговорил нищо. Той предварително разбрал, че синът му идва, изтичал, прегърнал го, целунал го, но не казал например: „Това, което направи, бе погрешно” или „Повече не прави така”. Не казал нито дума! Просто удивително! Синът пропилял половината от бащиното си имане, заминал, никой не знаел къде е и дали изобщо е жив, но щом се прибрал, бащата не казал нито дума! И това не е всичко. От радост, че синът му си е дошъл, той, вместо да говори с него, изтичал при слугите си и им казал бързо да го облекат в най-хубавата премяна, да сложат пръстен на ръката му (символ на властта) и обуща на нозете му и да устроят празненство. Единственото, което самият той направил, било силно да го притисне в обятията си.
Ето какво означава да обичаш безусловно. Без да очакваш да ти отвърнат с любов, да те уважават или да зачитат желанията ти, без да мислиш за себе си и без да мислиш кое е правилното и кое не.
Когато по-големият син си дошъл, той чул, че става нещо, и когато разбрал какво е то, се огорчил и казал на баща си: „Ето, аз толкова години ти служа, и ни веднъж твоя заповед не престъпих; и мене никога дори козле не си дал, за да се повеселя с приятелите си; а като дойде тоя ти син…” и така нататък. Тоест, по-големият син, щом видял, че брат му се е завърнал, изобщо не се зарадвал и наговорил всички тези неща на баща си.
Сега ще оставя за момент по-големия син и ще се спра на Евангелското четиво за Въздвижение на Светия Кръст. То само по себе си съдържа обяснение за поведението на по-големия син.
Евангелско четиво за празника Въздвижение на Светия Кръст (Иоан 19: 6-11, 13-20, 25-28, 30) ни призовава да се отречем от себе си и да вървим след Христос — в това се състои нашият кръст. Това са две отделни неща.
Първоначално блудният син не изпълнил нито едно от тези неща. Не се отрекъл от себе си. Забавлявал се и пропилял бащиното си имане. Не последвал баща си, а заминал. По-късно обаче изпълнил и двете неща.
По-големият брат, от друга страна, през целия си живот изпълнявал второто нещо. Служел на баща си и както сам заявил, никога не престъпил заповедите му. Това действително било така. Той говорел истината. Той винаги бил близо до баща си и никога не нарушил нито една негова заповед. Но тук внимавайте! Тук се крие една изключително отровна змия! Той не се отрекъл от себе си. Имал високо мнение за себе си. И тази негова тесногръда самомнителност не можела да остане скрита. През целия си живот той не изпитал съчувствие към никого. Когато се прибрал и разбрал какво става, казал на баща си: „тоя ти син”. Не чувствал другия човек като свой брат. Дори не го нарекъл брат. Нарекъл го „тоя ти син” и не искал да има нищо общо с него заради някогашните му грехове. Не си давал сметка какво означава да си човек и че самият той живее в самозаблуда. И най-вече никога не разбрал кой в действителност е неговият баща — въплътената любов.
За съжаление, самолюбието му попречело да се зарадва на чуждия успех и изправление. Понякога и с нас става така. Не можем да се зарадваме на онова, което другият постига, дори и това да е нашият брат. Колко жалко е да гледаш на своя брат или на своята сестра като на чужд човек! Да не ги познаваш и да не искаш да бъдеш познат от тях. Особено когато Евангелието ни призовава да обичаме враговете си!
Думите „Тоя ти син, който направи това и това” били обвинение към бащата. Той обвинил своя баща — Бога — в несправедливост! Макар и никога да не му се противил и винаги да му служил. Ето какво се получава, когато вървим след Христос, без да опразваме себе си. Превръщаме се в опасни хора. Превръщаме се в хора, които лесно съдят, нападат и дори нараняват другите (включително и благодетелите си), заради липсата на себепознание. Ако в нас липсва себепознание, няма как да има и богопознание. Ето защо по-големият син така и не проумял кой всъщност е неговият баща.
Дори не искам и да си помислям колко страшно е, когато хора, които са получили високи църковни постове, създават впечатлението, че следват Христос, когато в действителност преследват единствено своите амбиции. От самото начало те не са опразнили себе си и сега следват своето аз, бидейки погълнати единствено от самите себе си.
Източник: „The Prodigal Son’s Brother”, Greek Orthodox Monastery of St. John, Perth, Australia, 2021.
