Бъди човек

351 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

Сред православните има една странна съблазън, едно особено изкушение, което като сянка може да затъмни всичко в техния духовен свят. И то не е свързано с личното им  изповедание или съкровената им връзка с Бога, а с деликатното отношение към другите. Защото понякога, макар и само понякога онези, които са повярвали и са решили да следват учението на Спасителя Христос, не са на висотата на Неговия завет на любовта или казано с прости думи — не се държат като добри хора.
Разбира се, „добър човек“ е широко понятие, в което всеки може да привнесе свой собствен оттенък, но за всички ни е повече от ясно, че този човек излъчва светлина и любов, състрадание и милосърдие във всичко свое. Не само с думите, но и цялото си личностно поведение в света. Християнинът, какъвто и да е той и където и да се намира, ако наистина е решил да бъде истински Негов и верен, трябва не само да бъде отдаден изцяло на пречистото Му учение, но и да следва всичко, което Той е изрекъл като послание към хората. А това означава и да бъде просто един добър човек. И няма оправдание, ако не е такъв!

Защото са прости и достъпни думите на Спасителя към всички, които са решили да го последват по тесния път към царството Божие: „Вие сте светлината на света“ (Мат. 5:14). Но не само „на“, но и „за“ света. На практика светът е всичко онова, което ни заобикаля и ни въздейства със своето реално социално присъствие. Затова нашите уговорки и оправдания, че хората около нас не ни разбират и ни се подиграват, че сме вярващи, и имат погрешното убеждение, че сме болни и дори луди, не са приемливи за съда на нашата съвест. Каквито и да са те и както и да се държат с нас, ние имаме свят дълг не само да вярваме в Христос, но и да се опитваме да Му подражаваме във всичко, за да се превърнем в икони Христови, а това означава и да се държим като „добри хора“.

Болезнен факт е, че някои от нас така са се отдали на духовни подвизи — четат молитви, акатисти и канони, посещават богослуженията, развиват трескава активност в енориите си и в обществения живот, че забравят да бъдат истински добри. И най-лошото — дори не се опитват да бъдат такива. В тях се забелязва едно естествено ожесточение и завишено напрежение в отношенията с околните и това ги лишава от техния чист и топъл човешки облик.

Това е направило впечатление не само на вярващите от другите деноминации на християнството, но и на представителите на другите религии и дори на невярващите хора. Темата за достойнството на християнството и недостойнството на християните е колкото стара, толкова и болезнена. Защото най-големият упрек срещу това боговдъхновено учение са именно последователите му. Защо става така?

Да, ние приемаме великото предизвикателство да напуснем света „като воля и представа“ на останалите хора и знаем, че от момента, в който съзнателно се обърнем към Христа, сякаш всичко, което ни заобикаля ни обявява война и невидимите стихии на злото ни връхлитат и искат не само да отклонят, но и да спрат нашия благочестив стремеж. Но това става по Божия воля или допущение, за да може Онзи, Който разчупи примката на света, да изпита вярата ни и да утвърди прохождащите неофити.

Това е част от незнайната за невярващите „невидима бран“ със силите на мрака. Това е нашият кръст и разпятие. Във висша степен това е проумял св. ап. Павел, който изрича: „Нашата борба не е против плът и кръв, а против началствата, против властите, против светоуправителите на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата“(Еф. 6:12).      Тази борба е невидима, но ежедневна, ежеминутна, нестихваща  и в нейната стихия е потопен не само животът в Църквата, но и целият ни личен духовен живот. Ако ние сме християни, трябва да я приемем не само като неотменима даденост, но и като наше задължение. Нещо повече — да я приемем с благодарност, защото сме призовани и призвани да я водим. Именно поради това нямаме никакво оправдание нито пред другите, нито пред самите себе си.

Затова всемогъщият и всемилостив Бог  ни поставя в различни ситуации, за да ни изпита и утвърди като добри воини Христови. Истински, а не наемници.

По особено красноречив начин това е изразено от св. Йосиф Исихаст, когато изрича проникновено в светлината на светоотеческия и своя личен опит като монах и отшелник: „Изкушенията никога не са по-силни от благодатта“. Няма обстоятелства, които благодатта да не може да промени. Няма изкушение, от което Бог да не може да ни освободи. А ние забравяме това, взрени в аскетичните опити на своето лично благочестие. Искаме да заслужим утехите на Небето, като пренебрегваме дълговете си на земята. Вдигаме ръце към светиите, но не ги протягаме към грешниците. Сърцата ни пламтят, разпалени от ревност, но понякога загубваме простата, гореща, човешка любов. Тази, която не е пречупена през мъдростта на канона или предварително проповядвана от амвона. И всичко това поради немощ, но и поради пренебрежение.

Божията заповед за любовта към Бога е тясно обвързана и с повелята за обич към ближния. Те са неразривно свързани в едно неповторимо единство, което е естественият фундамент на християнската етика. Такава, каквато ни я е предал Спасителят Христос — Синът Божи и Синът Човешки.

Самият Той е изрекъл: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си” (Иоан. 13:35). А за външните и неповярвалите и за нашето отношение към тях, Той казва така: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец“ (Мат. 5:16). Ние не просто можем, но и сме длъжни да се държим като добри хора.

Няма как да си християнин и да не обичаш хората. Това е не само неприемливо, но и недопустимо. А ние се съблазняваме и в това окаяно състояние съблазняваме и околните. С това съзнателно или не ги разочароваме и отблъскваме от душеспасителното учение на Христос.

В църковната действителност откриваме достатъчно примери за това наше драматично отстъпление. Тези, които познават житието на покойния сръбски патриарх Павле, споделят с горчивина думите, които е казвал в началото на заседанията на Светия Синод. Изпълнен с отеческа грижа за мира и братолюбието между архиереите, той се обръщал към всички с откровеното, но изпълнено с болка: „Будимо прво људи! (Първо да бъдем хора!)“. И това е послание, отправено не просто към вярващи, а към висши духовници, опитни монаси и духовни бащи на своите епархии в една от най-благодатните поместни църкви на съвременното Православие. Патриархът е апелирал и ги е умолявал не за духовност, а за човечност!

В своите „Душеспасителни поучения“ един от стълбовете на благочестието на 20 в., св. Серафим Софийски казва така: „Дръж се човешки с всички!“. И това „всички“ се отнася за целия външен свят на православния вярващ, който обхваща както духовниците и миряните, християните и инославните, така и атеистите.

Затова нека всички ние, които сме устремили взора си към Небето, изпълнени с благочестива ревност, да не пропускаме да бъдем хора и „човеци“, като внимаваме във взаимоотношенията си с околните, за да заслужим обичта на Богочовека Иисус, Който от Своето свято Разпятие прегръща света и протяга изранените Си ръце към всяко човешко същество!