Автор: архим. Захария Захару
Превод: Константин Константинов
Разговор с архимандрит Захария Захару
Можем ли да кажем, че в манастира всичко се случва просто защото Бог води сърцата на другите?
„На ония, които любят Бога, всичко съдействува към добро” (Рим. 8:28). На онези, които желаят да се покаят и да скърбят пред Него, всичко съдейства за тяхното спасение. Ако наистина се стремим да угодим на Бога, всичко, което виждаме, чуваме или мислим, ще допринесе за изпълнението на нашата цел. Например ако имаме в себе си онази дивна енергия на скръбта, чуваме птиците да пеят и започваме да плачем, такова въздействие те имат върху нас. Разглеждаме книгите по рафтовете, виждаме заглавието „В Негово име” и сърцето ни се разтапя и плачем дълго. Всичко, което чуваме или за което мислим, работи за наше добро, защото обичаме Бога. Няма нищо по-истинско и по-ценно пред Бога от духовната скръб. Когато човек скърби, той е истински, дори непогрешим.
Може ли богословието да се превърне в състояние на душата ни, ако не сме достигнали до безстрастие?
До известна степен да. Ако се отдадем на молитва и скръб и сърцето ни стане като пещ, тогава ще изричаме думи, които ще изненадат и самите нас. Предвкусваме как Божието слово се ражда в сърцата ни, а това е основата на истинското богословие. Понякога нямаме сълзи, но сърцата ни скърбят и това също е добре. Сълзите са хлябът на монасите, който „охранва” душата. Божият Син е дух и се е „въплътил” (т.е. станал е осезаем), приемайки човешка природа от света Богородица. По същия начин душата на човека се „охранва” чрез благодатта (т.е. получава ипостас, за да може да застане пред Бога), получавайки помазанието на Светия Дух чрез сълзите. В Рождественската си проповед свети Григорий Богослов казва, че макар да бил дух, Словото Божие приело плът, станало Човек, осезаем, материален, видим. Човекът е материален, но става духовен, когато получава помазанието на Духа: той се „охранва” чрез благодатта. Това „охранване” на душата се дава преди всичко чрез сълзите, които изобразяват образа на Христос в сърцето (срв. Гал. 4:19).
Именно това имаме предвид, когато казваме, че трябва да изградим духовно състояние в сърцето.
От време на време проливаме няколко сълзи и сърцето се променя. Няколко сълзи и в сърцето си чувстваме пробождане, рана, която привлича ума там и молитвата става без труд.
Монахът, който се отдава на скръб, се „охранва“ чрез благодатта, защото само тогава имаме естествено религиозно състояние и живеем според Христовите заповеди, когато се молим със сълзи. Когато скърбим, ние се обръщаме към Бога с една-единствена мисъл и в тази мисъл се съсредоточава цялото ни битие. Скръбта ни изцелява, защото събира в сърцето целия ум, всички душевни сили и сетива. В притчата за блудния син исихастите тълкуват израза „дойде в себе си” (Лук. 15:17) като момента, в който сърцето било наранено от покаен помисъл. Свети Григорий Палама казва, че цялото битие на човека е съсредоточено в сърцето, не само умът и сетивата, но и тялото, а сърцето става „тяло на тялото”. Невероятно е, имаме един смирен помисъл от нашето себеукоряване или от енергията на Духа, или като си спомним стих от Свещеното Писание, и започваме да скърбим и плачем. И след няколко сълзи осъзнаваме, че имаме рана в сърцето, че сърцето се променя.
Сълзите имат страшно въздействие върху сърцето. Ако скърбим и плачем дълго време, сърцето става много чувствително, леко и светло. Тогава можем да се молим правилно, дори наум.
Нищо не кара сърцето да се открие така, както скръбта и срамът при изповедта, когато разкриваме своята голота и духовна нищета. Срамът при изповедта и сълзите имат същото въздействие, като и двете разкриват сърцето и се превръщат в сила. Упражняването на послушанието винаги е пазител, който предпазва и води до същия ефект. Вярвам, че Бог ни е поставил в линията на традицията и под небето няма нищо по-високо от науката, която се опитваме да усвоим по практически начин: като отсичаме волята си, като проявяваме послушание, като търсим Божията благодат, като търсим сълзите с голям копнеж. Всички тези неща са много ценни и ако човек наистина ги търси реално, ще стане мъдър и велик в очите на Бога.
Послушанието усъвършенства сърцето ни, за да бъде водено от Духа, а Духът на Господа е Духът на любовта, Който желае всички да бъдат спасени. Забелязал съм, че когато монасите са послушни, те естествено се превръщат в съсредоточия на живота, защото Божията благодат обича да се вселява в тях. Те стават богати в молитвата, мъдри във всичко и голяма утеха за хората около тях. Преуспяват във всичко. За човешкия ум послушанието, това да стане човек „добиче” (Пс. 72:22), е абсурдно. То е като да загубиш свободата или личността си. Напротив, това е моментът, когато откриваме ипостаста си, когато полагаме всичко драгоценно, което имаме, в нозете на Христос, Който благоволява да ни даде Своята мъдрост и сила. Мъдростта в монашеския живот е да се съблечем от цялата човешка мъдрост, да станем безумни заради Него и така да станем истински мъдри.
Бързината на Духа
Родените от Духа притежават „скоростта” на Светия Дух. Както Господ казва на Никодим, Той е като вятъра: „Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива” (Иоан. 3:8). Не можем да контролираме такъв човек, умът му е като мълния. На Петдесетница Светият Дух слиза върху нас като бурно дихание и онези, които са движени от Светия Дух, не са мудни: умът им работи като мълния, но и тялото им се движи с голяма лекота, защото Духът отнема нормалната тежест на тялото. Затова светците дори и телата си чувстват олекотени. Помните историята за монаха, който отишъл в Александрия, за да продаде ръкоделието си, и когато изкушението го нападнало, той веднага призовал молитвите на своя старец и се озовал пред скита си. Изглежда благодатта, която получил, била толкова голяма, че поела тежестта на тялото му, а умът му се потопил в сърцето. И старецът Софроний се изгубил в Париж, защото бил потопен в молитвата. Именно защото имал такова преживяване, той притежаваше ключа към преживяването на този монах в Александрия и бе в състояние да ми го обясни. Той ми каза, че нито ангел, нито облак го довел до скита: онези, които имат чиста молитва, не знаят дали са „в тяло” или „извън тялото”. Съществува съвършенство на живота, което кара човека да бъде като ангел и да се движи като ангел.
Тази бързина придружена ли е от акривия (строгост) в мислите, думите и движенията ни?
Да. Свети Силуан казва, че съвършените не говорят от себе си, като хора, а казват това, което Светият Дух им дава да кажат. Следователно съвършеният ще говори по съвършен начин, тъй като съвършено ще различава истинското учение. Тези, които са съвършени, наистина ще бъдат пророци, т.е. ще изричат думи, които имат вечна истина и стойност. Свети Ириней Лионски казва, че онези, които са истински носители на Преданието, имат свое собствено правило за истината: те изричат богословие, което се оказва непогрешим образец за истина. Много светци от миналия век едва ли са ходили на училище, и въпреки това говорят с големи познания и дълбочина.
Погледнете старците: свети Силуан бил почти неук, а свети Йосиф — още повече; и все пак те имали толкова голяма мъдрост и акривия (строгост), когато богословствали, без да се отклоняват от златното правило на Преданието, златното правило на истината. Отците смятали аскетичния живот в пустинята и послушанието за свой истински университет.
Сега вече няма пустиня. Трябва обаче да помним, че свети Симеон Нови Богослов водил исихастки живот насред Константинопол и че свети Йоан Кронщадски непрестанно се молил сред тълпите хора. Божиите хора винаги намират решение, където и да се намират.
Свети Софроний казва, че Божиите заповеди имат абсолютен характер. Те са валидни и носят плодовете на светостта при всякакви обстоятелства. Не можем да се оправдаваме, като казваме, че „не съм в състояние да напредна поради обстоятелствата, в които живея”. Светците постоянно работят върху сърцата си и започват да схващат Бога и всяка реалност на този свят със сърцето си. Щом сърцата им се разгорят с това съкровище, с тази божествена страст, думите идват с лекота, за да „облекат” живота, който гори в тях. Ако човек има тази енергия, този живот, той ще намери думите, за да се изрази, дори да е неук. Свети Силуан имал такъв вътрешен живот и намирал думи, за да изрази с голяма простота най-съвършеното духовно учение. Понякога той говори по интелигентен, но много прост начин за истини, които никой ерудиран богослов не би могъл да изрази.