Вечното духовно събитие

720 0
strastnata

Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов

От утре започва Страстната седмица. Народът прославя Христос, защото вярва, че Той е всемогъщ, защото вярва, че Той може да удовлетвори неговите искания (Иоан. 12:18). Народът прославя Христос, защото вярва, че може да го направи всемогъщ, защото вярва, че може да му даде власт, така че да придобие почести и слава на този свят.

Всички ние реално се удивляваме на един такъв „Бог”. Един „Бог”, Който може да ни направи силни, за да контролираме живота си и този на другите. На такъв „Бог” се покланяме. На един „Бог”, Който може да укрепи нашите права и воля. Много пъти влизането и пребиваването ни в Църквата има за цел това очакване — след като мога да имам един силен Бог, и аз мога да стана силен.  Еврейският народ в това свое незнание очаквал такъв „Бог”. И днес повечето хора прославят именно такъв „Бог”.

Поради тази причина са непонятни Кръстът на Велики Четвъртък (има се предвид изнасянето на Разпятието на службата на Велики Четвъртък вечерта — бел. прев.) и св. Плащаница на Разпети Петък. Затова Христос става съблазън и бива изоставен.

Съществуването на Христос в света не е едно историческо събитие, което се е случило някога, а едно вечно духовно събитие. Но доколкото човекът остава в своята сила, той не може да служи на истинския Бог. Единствено ако се отрече от своята сила и приеме любовта и помирението, той може да признае Божието всемогъщество  в лицето на разпнатия Христос.

Това не е едно интелектуално построение, а жизнено дело и жизнено възпитание. Въпросът не е дали вършим добри или лоши дела, а какво жизнено възпитание и етос те са формирали в нас. Възпитанието на Кръста или възпитанието на нашето всемогъщество? Възпитанието на връзката и единството или възпитанието на закона и властването?

Страстната седмица поставя пред човешкия род и човешката свобода една дилема: дали ще изберем да се поклоним на своята сила, която може да приеме и религиозна форма, или ще се поклоним на разпнатия Христос, Който страда доброволно, защото е всемогъщ, защото не се страхува от безсилието, защото ни обича безпределно?

Доколкото човек остава затворен в своите права, той няма никаква връзка с разпнатия Христос. Доколкото човекът остава прикован в своята мисъл, той не може да вкуси Възкресението.

Църквата съществува, за да ни даде това възпитание на Кръста и този вкус на живота — вкуса на Възкресението. Ако не живеем с тази мисъл, с този копнеж и с това средоточие, времето в Църквата става загубено и даже опасно, защото си мислим, че познаваме Бога, но всъщност не напредваме в Неговото търсене. И става така, че накрая нищо не знаем. Следователно от утре, когато започва Страстната седмица, всеки трябва да вземе ново решение за  своя живот.

Ще обикне ли Кръста като извор на живот или ще го отхвърли като причина за съблазън и безумие? Ще избере ли да се лиши от една част от себе си, за да я даде на брата си? Ще приеме ли да ограничи своето пространство, за да може брат му да диша по-свободно? Ще се съгласи ли да отхвърли своята сила и целият да стане съкрушен, очаквайки с това съкрушение Христос да „замеси” в него обновения човек?

Мярата на духовния живот и на църковния ред не бива приета от нашата логика и възприятие. Няма човешка логика, която да приеме, че една блудница може да измие нозете на Христос и да бъде похвалена. Да стане вечен пример в евангелското слово. Няма човешка логика, която да приеме, че един от учениците може да извърши предателство. Няма нравствена логика, нито човешка порядъчност, която  да допусне, че пръв обитател на Рая ще стане един разбойник.  Всичко това е възможно единствено чрез силата на Кръста.

Това, което изглежда безумно и заради което смятаме  Христос за бунтар, не е същността, не е Истината. Христос не дойде, за да ни каже: „Ето, аз утвърждавам блудницата и разбойника”. Блудницата и разбойникът сами утвърждават себе си чрез покаянието, а Христос разтърсва дълбините на сърцата им.

И кое сърце може да приеме Христос? Смиреното сърце, копнеещото сърце. Сърце, в което не е пресъхнала  способността да копнее, да вкусва и да се наслаждава. Мъртвото сърце, себелюбивото сърце е неспособно да изпитва болка, да усеща, неспособно е да очаква, то се чувства изморено. Едно блудно сърце е по-малко греховно от едно изморено сърце, което няма желание за живот, което не търси и се примирява с религиозните системи.

Христос не дойде, за да направи нещо впечатляващо, а за да яви впечатляващото, което е съществувало в нас — истината. Затова Страстната седмица е пределът на нашия съд.

Всеки е длъжен лично да се съсредоточи върху Страстната седмица, Кръста и Възкресението; да види своето сърце. Да види ученика, който се отрича от Христос и се разкайва, но не се покайва, защото не се доверява на Христовата любов. Да види и другия ученик, който също предава Христос, но плаче горчиво и става прот на Рая (от гр. протос, „пръв”, председател на Св. Кинотис на Света Гора — бел. прев.). Да види и блудницата, която Христос почита, като ù дава предпоставки за покаяние чрез Своето състрадателно и човеколюбиво помилване. Следователно нашето най-голямо безумие е да сме затворени в своите помисли, грехове и отчаяние.

Два са огромните гряха в човека: от една страна отчаянието, което е хула срещу Божията любов, а от друга — коравосърдечието.  Дяволът усилва добродетелта на коравосърдечните, за да останат коравосърдечни, да осъждат, без да имат тайната и радостта на единството и общението. А чувствителните дяволът ги бори отляво и ги води до греха, за да стигнат до отчаяние.

Но и при двете изопачени състояния — отчаянието и коравосърдечието — коренът е общ, а именно, че отказваме да приемем, че Източникът на живота не е нашето аз, а жертвата на нашия Христос. Източникът на нашия живот и спасение е Кръстът на нашия Христос и това не е случайно. Той би могъл да ни спаси и по друг начин, но избра „най-недостойния”, за да може и най-недостойният човек да се надява да Го доближи. Христос можеше да ни спаси и по друг начин, по един всемогъщ начин. Той обаче избра Кръста, за да се научим и ние да се разпваме за другия. За да ни докаже, че любовта се изразява нежно чрез служението на ближния, както станало с умиването на нозете на учениците Му, че любовта се раздава в служението на нашия брат, в жертването, в себеоткриването. Затварянето и коравосърдечието са смърт, колкото и нравствен да е човекът.

Следователно Страстната седмица не е едно формално събитие, а един жизнен етос и възпитание. И всеки трябва да реши дали да го приеме или да го отхвърли.

В това е смисълът на покаянието, в това е неговата същина. Покаянието не се състои от временната тревога за прегрешенията ни, защото сме се отклонили от мярата, която сме поставили пред своето аз. Ние постигаме покаянието, когато отхвърлим своята сила и приемем силата Христова, която е Неговият Кръст и Неговото Възкресение.