ВЗАИМООТНОШЕНИЯ НА ПОЧИНАЛИТЕ С ЖИВИТЕ

855 0

Автор: Жан-Клод Ларше

Източник: „Жизнь после смерти согласно Православной Традиции”

Превод: Пламена Вълчева

 Забравяне на света и съхраняване на интереса към онези, които са живи

Душите на починалите — в състоянието, в което  се намират, независимо от неговото естество — до голяма степен забравят за този свят; вече не се подчиняват на условията на живот в него и живеят в друго пространство и време, като се освобождават от грижите и делата си. Въпреки това те запазват способността си да познават света. В новото си състояние починалите придобиват ново познание за живите, „ясно и дълбоко” — поне относно онези от тях, които са им били близки или които влизат в общение с тях чрез молитва. [1]  Става дума за онова духовно познание, чийто предмет е духовната реалност на живите. Следователно починалите не виждат всички подробности от нашия материален живот [2], но знаят обстоятелствата, състоянията, настроенията и духовните ни нужди. [3]

Интересът на починалите спрямо живите се запазва и дори се засилва именно поради тази духовна перспектива и поради това, че в настоящото си състояние те знаят бъдещата съдба на живите.

Това се отнася и за душите в ада: Самият Христос ни открива това в притчата за Лазар и злия богаташ, в която виждаме, че последният е загрижен за бъдещето и съдбата на своите петима братя, които са останали на земята, и моли Авраам да изпрати при тях Лазар — та да им засвидетелствува, за да не дойдат и те в това място на мъката (Лук. 16:28).

Ако намиращите се в ада са напълно погълнати от скръбта, породена от тяхната участ — дотолкова, че да забравят всичко останало, [4] — и все пак се безпокоят дали живите ще избегнат тяхното положение, то, от друга страна, праведниците в рая са наистина всецяло загрижени за спасението на всички живеещи на земята.

„Уверен съм — пише свети Григорий Богослов, — че душите на починалите светии виждат нашите дела”. [5] В апофтегмите и житията на светиите откриваме множество свидетелства за тази грижа: много светии преди смъртта си уверяват, че ще продължат да бодърстват над онези, които са били близо до тях и ще им подават помощта си от мястото, на което се намират; болшинството от разказите за явявания на светии, свидетелстват за грижата им за живите. [6]  Ето как Ориген описва сплотеността в единното Тяло Христово и грижата, която светиите проявяват към онези, които са на земята: „Най-важната добродетел, съгласно Божието слово, е любовта към ближния; затова можем да предположим, че светиите, които са починали, проявяват тази добродетел  спрямо  подвизаващите се на земята в много по-голяма степен, отколкото онези, които споделят същите условия на живот и могат да се притекат на помощ на своите по-немощни братя, които се подвизават също като тях. Думите „и кога страда един член, страдат с него всички членове; кога се слави един член, радват се с него всички членове” (1 Кор. 12:26) се отнасят не само за онези братя, които имат на земята любов помежду си; защото и онези, които са влагали в живота си любовта към ближния, когато отидат отвъд пределите на този живот, могат да кажат: прибавяха се всекидневните против мене нападения и грижата за всички църкви. Кой изнемогва, та не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява, та аз се не разпалям? (2 Кор. 11:28-29). Нима и Самият Христос не свидетелства, че когато някой от Неговите (последователи) боледува, когато е в тъмница, без дрехи и подслон, или когато страда от глад и жажда, това се отнася за Самия Него (Мат. 25:35-36)?“ [7]  Свети Киприан Картагенски на свой ред отбелязва, че единството и взаимното застъпничество между хората, възникнали още по време на живота, продължават и отвъд гроба: „Нека мислим един за друг, съединени в душите и сърцата си; нека се молим един за друг; в трудностите да се подкрепяме с взаимна любов, и ако Бог прояви милостта Си към някой от нас и той умре по-рано, изпреварвайки другия, нека приятелството ни продължи в Господа; нека в молитвата си за нашите братя и сестри никога не спираме да призоваваме милосърдието на Отца.” [8]

Застъпничество на починалите за живите

Интересът на починалите верни спрямо живите и загрижеността им за тяхното спасение се изразяват в духовната помощ, която те им оказват, като ги вдъхновяват, напътстват и непосредствено защитават [9] или като се молят и застъпват за тях пред Христос, Божията майка и светиите, които сега се намират много по-близо до тях. [10] Понеже Христос е единственият Посредник, то „светиите, починали в Господа, наричаме не посредници, а застъпници и ходатаи пред Бога, защото те са истински посланици”, пише патриарх Доситей Йерусалимски. [11] Дори можем да кажем, че „целият живот на светиите след тяхната смърт е непрестанна молитва, непрекъснато съприсъствие” със света.[12]

Затова живите, от своя страна, се молят на починалите верни, особено на светиите, като просят тяхното застъпничество. Свети Никита Стифат пише, че празнуваме паметта на праведниците, „за да ни поменават, когато се застъпват за света; наистина, те предстоят пред Божия престол с радост и неизказано доверие и са в състояние непосредствено да приемат молитвите, които принасяме с благодарност “. [13]

В предишните глави видяхме, че в някои случаи починалите праведници и особено светиите могат да се явяват на живите. Това обаче е изключение. В притчата за Лазар и злия богаташ с помощта на Авраам ни се открива, че Бог ограничава тези явявания; чухме също и думите на свети Йоан Златоуст, който обяснява защо тези явявания не са желателни по принцип. Присъствието и действието на светиите в света, когато оказват помощ на живите, се осъществяват предимно невидимо, а когато се проявяват видимо, това става най-вече чрез техните мощи и икони, които посредством сетивното възприятие откриват на духа на живите Божествените енергии; светиите са техни носители и ги предават от Бога на онези, които настойчиво молят за тях.

Общността на живите и починалите християни в лоното на Църквата

 Както пише протойерей Георги Флоровски, „земната смърт, отделянето на душата от тялото, не разрушава отношенията на вярващия с Църквата; не го отчуждава от неговото състояние и място; не го отделя от другите членове на Църквата.” [14] Църквата се състои едновременно от живи и мъртви, които заедно съставят Тялото Христово. Живите и починалите се намират в общение помежду си — както живите общуват едни с други, така и починалите. Една от проявите на това общение, често наричано „общение на светиите”, е взаимната молитва. Според свети Николай Кавасила обаче тази молитва има по-дълбока реалност: починалите верни участват невидимо и мистично заедно с живите в евхаристийното общение:

„Известно е, че Божественото и Свещено Тайнство освещава по двояк начин: първо, чрез ходатайство, понеже принасяните Дарове чрез самото им принасяне освещават тези, които ги принасят, и онези, за които се принасят, умилостивявайки Бога по отношение на тях; второ, чрез причастие, защото те са, според думите на Господа, нашите истински храна и питие. Първият от тези начини е общ за живите и мъртвите, понеже Жертвата се принася и за едните, и за другите, а вторият е достъпен само за живите, защото мъртвите вече не могат да ядат и да пият. Какво означава това? Че мъртвите не се освещават чрез Причастието и заради това придобиват по-малко от живите? Не, защото и на тях Христос преподава Себе Си така, както Сам знае. (…)

Впрочем по отношение на освещаването на душата тези, които са освободени от плътта, имат преимущество пред онези, които живеят в плът. А именно — те се очистват и греховете им се опрощават чрез молитвите на свещениците и ходатайството на Даровете не по-малко, отколкото на живите, но също и това, че те изобщо не грешат, нито прибавят нови грехове към старите, както повечето живи, но се освобождават напълно от всякакви грехове или постоянно намаляват тяхната тежест и по този начин стават по-подготвени и способни за причастяване със Спасителя, отколкото са по-голямата част от онези, които живеят в плът, както и отколкото биха били самите те, ако все още се намираха в плът. ”[15]

Взаимоотношения на починалите помежду им

 В притчата за Лазар и злия богаташ последният, намирайки се в ада, може да види Лазар, който живее в лоното на Авраам, и дори да му говори (вж. Лук. 16:23). Въпреки това можем да поставим въпроса дали тук става дума за някаква изключителна ситуация, за някакво знание, дадено чрез откровение, както твърдят някои [16], или за обикновено състояние, както предполагат други [17], защото тогава за намиращите се в ада това би представлявало източник на страдание.

Отношенията между починалите несъмнено са различни, в зависимост от тяхното положение и духовно състояние.

Според откровението, което било дадено на свети Макарий Египетски от една душа, намираща сред най-големите грешници в дълбините на ада, душите там пребивават в състояние на самота, бидейки лишени от общение помежду си,  и обикновено не могат да се видят. Това е един от източниците на тяхното страдание, който може само временно да бъде облекчен от молитвата на живите, чрез която те отчасти могат да се видят: „Колкото небето е по-високо от земята (Ис. 55:9), толкова е голям огънят над нас; и ние от главата до нозете стоим в него. И е невъзможно някой от нас да види лицето на другия. Лицето на единия е обърнато към гърба на другия. Но когато се молиш за нас, виждаме се малко един другиго. Това е нашата радост!” [17] Невъзможността да видиш другия лице в лице символично изразява състоянието на затвореност в себе си, на егоцентризъм и безпросветност, на взаимна безчувственост, егоистична самовлюбеност, и следователно на липсата на любов към другия, която произхожда от греха и стои в негова основа; когато в задгробния живот пред човека се открие истинската същност на това състояние — т.е. неговата пагубна духовност, противопоставяне на Божиите заповеди, както и на Божията воля и природа, — това се превръща в източник на ужасно страдание.

В рая състоянието на душите е съвсем различно: то се характеризира с взаимна любов — любов, благодарение на която душите се уподобяват на Бога и стават причастни на Неговите блага, и която следователно е източникът на тяхното щастие. Тази любов е съпроводена от взаимно и задълбочаващо се свръхестествено познание, което се осъществява в Божествената светлина. Преподобният Симеон Нови Богослов описва подробно това взаимно опознаване на праведниците, сравнявайки го с връзката между Отца и Сина и опровергавайки онези, които погрешно смятат, че душите, които са достигнали боговидение, ще пребивават в уединението на своя екстаз, без да познават намиращите се около тях:

„На ония, които казват, че светиите няма да се виждат помежду си, а ще виждат само Бога с всичките си сетива, съединени изцяло с Него, Господ ще каже: „О, хора! Познахте ли Ме? Видяхте ли Моята светлина? Приехте ли Ме в себе си? Познахте ли от опит действието на Моя Дух?” И те — сигурен съм в това — няма да посмеят да кажат: „Да, Владико”. Ако Му отговорят така, Той ще им каже: „Но ако опитно сте изпитали всичко това, как тогава твърдите, че онези, в които Аз винаги ще живея, няма да се познават помежду си? Аз съм нелъжовен Бог, истински Бог, свят Бог, Който живее в Своите светии. Как обитавам в тях? Както казах,  Аз съм в Отца, и Отец е в Мене (Иоан. 14:11), по този начин и светиите са в Мене и Аз в тях (вж. Иоан. 14:23). Както Отец е в Мене и Аз съм в Моя Отец, така ще обитавам и във всички светии, а светиите ще обитават в Мене.” И ще им каже отново: „И тъй, ако Аз съм в Моите светии и Моите светии са в Мене и Аз съм в Моя Отец и Отец е в Мене; и както Отец познава Мене, така и Аз познавам Отца (Иоан. 10:15), то очевидно светиите Ме познават и Аз познавам светиите и по същия начин светиите се познават помежду си… “. Ако, прочее, светиите са подобни на Бога и познават Бога толкова добре, колкото Бог ги познава, така, както Отец познава Сина и както Синът познава Отца, то и светиите ще се виждат и познават един другиго и дори ще познават онези, които никога не са виждали с телесните си очи.

Следователно онези, които казват, че светиите няма да се виждат и да се познават, когато се сподобят да съзерцават Бога, наистина ходят в тъмнина, още не са постигнали общение с Бога, нито истинно познават Бога, но говорят и твърдят онова, което досега не са познали и което никога не са съзерцавали.” [18]

[1] Срв.: Andronikof C. La dormition comme type de mort chrétienne // La maladie et la mort du chrétien dans la Liturgie. P. 27–29.

[2] Виж: Августин Ипонски. Относно грижата за починалите.

[3] Това се отнася за праведниците, пребиваващи в рая, но също и за онези, които се намират в ада. Можем да приведем като пример думите на починалия, който се явил на преп. Макарий, разпознавайки го с точност: „Ти си Макарий, носителят на Духа” (Достопаметни сказания за подвижничеството на светите и блажени отцизбучен патерик). Макарий. 38.

[4] Виж: Псевдо-Атанасий. Въпроси към Антиох. 32.

[5] Григорий Богослов,  Писмо 232.

[6] Виж: Μπακογιάννης (Αρχιμανδρίτης Βασίλειος). Μετά θάνατον. Σ. 70–73.

[7] Ориген. За молитвата. 11.

[8] Киприан Картагенски, Писма 15, 5, 2.

[9] Виж: Григорий Богослов, Слово 24, 19; Григорий Нисийски. Похвално слово за светите четиридесет мъченици. I // PG. T. 46. Col. 788B; Йоан Златоуст. Похвална беседа за светите мъченици Ювентин и Максимин, пострадали при Юлиан Отстъпник. 3.

[10] Виж: сред другите патристически свидетелства: Ориген. Увещание за мъченичество. 38; Евсевий Кесарийски. Църковна история. VI, 5, 3–7; Василий Велики. Писмо 360; Пак там. Беседа 19. В деня на светите четиридесет мъченици. 8 // PG. T. 31. Col. 521C–524AC; Григорий Нисийски. Похвално слово за великомъченик Теодор (Тирон) // PG. T. 46. Col. 746D–748C; Григорий Богослов. Слова. 18, 4; 43, 80.

[11] Доситей Йерусалимски. Изповедание на вярата. 8

[12] Φλωρóβσκι Γ. Ανατομία προβλημάτων της Πίστεως. Θεσσαλονίκη, 1977. Σ. 125.

[13] Никита Стифат. За душата. XIII, 77.

[14] Φλωρóβσκι Г. Ανατομία προβλημάτων της Πίστεως. Σ. 122–123.

[15] Николай Кавасила. Тълкувание на Божествената литургия. 42, 45.

[16] Виж: Μπακογιάννης (Αρχιμανδρίτης Βασίλειος). Μετά θάνατον. Σ. 80.

[17] Виж: например: между починалите „съществува общение без никакво ограничение във времето и пространството” (Andronikof C. La dormition comme type de mort chrétienne. P. 27).

[18] Достопаметни сказания за подвижничеството на светите и блажени отцизбучен патерик). Макарий. 38.

[19] Симеон Нови Богослов. Нравствени слова. I, 12, 245–325.