ВЗРЕТЕ СЕ

318 0

Автор: Ивайло Борисов

 …да възсияе и над нас, грешниците, Твоята вечна светлина, Светодавче…

Из тропара на празника Преображение Господне [1]

Когато четем или слушаме Евангелието, едно от нещата, които привличат вниманието ни, е това, че Спасителят често поучава Своите апостоли и народа чрез природните картини и сцени от ежедневния бит на юдеите.

Например Той казва: „Погледнете птиците небесни“ (Мат. 6:26), след което добавя, че те не сеят и жънат, но Бог се грижи за тях. Христос ни учи, че не бива да преекспонираме грижата за храна и облекло, като ползва пример от палестинската флора: „Взрете се в полските кринове“ (Мат. 6:28). Така чрез тези цветя Създателят ни сочи истината, че не бива да се притесняваме прекалено за насъщните ни нужди от материален порядък, защото никой от хората не се е обличал толкова разкошно — дори великият цар Соломон — както криновете, за които се грижи Творецът.

Нека се опитаме да използваме този Христов метод: пред вас са две фотографии. На едната е образът на руската вярваща журналистка Алла Тучкова, а на другата д-р Елена Ангелова, преподавател в НАТФИЗ (тъй като не я познавам, не зная дали е вярваща).

Коя от двете жени обаче ви се вижда да е по-близко до представата за духовен човек? Жокерът е известен на всички ни — лицето и очите на човека са негово огледало. Или както казва шведският театрален и филмов режисьор Бергман: „Всичко започва с лицето на актьора.”

Нека да повторим: две лица — едното на журналистка, „бореща се“ за чистотата на Православието, другото на един светски човек, работещ в областта на театрознанието. Да, същият този театър, който често сме готови да формулираме като „изкушение“. [2]

Православният блогър Алла Тучкова например счита, че един от най-големите съвременни християнски мислители, митрополит Антоний Сурожски (†2003), е подкопавал устоите на Църквата,  опитвал се е да въведе хората в идолопоклонство. „Кога у нас ще анатемосат Сурожкия митрополит Антоний?”—пита православната журналистка.

В серия от публикации (над 30 бр.) от 2020 г., на които попаднах в руската социална мрежа „Живой журнал” — „ЖЖ” (Live Journal), тя представя митрополита като еретик и човек на сатаната; подлага на своеобразно тълкувание — в абсолютно негативна и лъжовна насока — мислите и делата на един от най-вдъхновените и влиятелни проповедници на Христовото учение през миналия ХХ в., почетен доктор по богословие на университетите в Кеймбридж и Абърдийн и на Киевската и Московската богословски академии.

В една от въпросните си публикации госпожата (или госпожица) коментира думи на владиката за съпружеското телесно единение, което според него трябва да бъде не начало, а пълнота и предел на взаимните отношения между мъжа и жената. Журналистката счита това за сатанинско кощунствено възвеличаване от страна на духовника на нещо, което е част от животинската природа на човека. Разбира се, всеки е склонен да забравя определен тип информация, но това не е съвсем извинително за човек, представящ се за искрено вярващ и познаващ християнските норми — да пренебрегне важните думи на апостол Павел за това, че брачното легло е чисто (Евр. 13:4) и че брачният съюз между мъж и жена християни е дефиниран като велика тайна (Ефес. 5:32).

Не знам дали съм прав, но като че ли в този (и не само) коментар на журналистката едновременно отекват думите на фарисеите, че Христос изгонва бесовете със силата на бесовския княз Веелзевул (Мат. 12:24), и прозира сексуална фрустрация, изливаща се в агресия към словото на архиерея.

Чудя се как става така, че хора, които трябва да бъдат светлината на света (вж. Мат. 5:14), стават живи свидетели на нейното отрицание? В стихотворението си „Издигане на стена“ американският поет Робърт Фрост описва един от литературните си герои като движещ се сред тъмнина, „която не е май само от сенките на дърветата“ (превод Теменуга Маринова).

Вместо вярващите да бъдем по-дружелюбни и човеколюбиви от останалите (нерядко считани от нас за неверници), става точно обратното — хора, които не се кичат на всяка крачка с отговорното име християни, са по-чисти (дори като излъчване) от нас, които сме призвани да бъдем сол на земята (Мат. 5:13).

Как става тази подмяна и кой е отговорен за нея? Кой? Дали самите ние, или нападащият ни враг, който като ревящ лъв обикаля и търси кого да глътне (вж. 1 Петр. 5: 8)? Веднага обаче на ум ми идва онази история с изповядващ се човек, който казвал пред свещеника: „Отче, дяволът ме накара така да направя, дяволът ме съблазни” и т.н. Отговорът на изповедника, който изслушал търпеливо „изповедта му“, бил: „Добре, ти досега изповяда дявола, кажи нещо и за себе си…”.

Вероятно това, за което говорим, не е чак толкова учудващо и има своето обяснение — нали в православните храмове изпълняваме песнопението, посветено на Христовите апостоли: „Техният звук се носи по цяла земя, и техните думи — до краищата на вселената“ (Пс. 18:5). Разбира се, ние не можем, нямаме тази сила и власт да ограничим — по териториален или друг признак — въздействието на апостолската проповед, чието ехо продължава да кънти повече от 20 столетия.

Разбира се, настоящият текст не претендира за обобщение на някаква всеобща картина, за представителна извадка по темата, но не говорим и за някаква нечувана рядкост. Понякога в хора, които считаме за доста по-нискостоящи от нас в нравствено и религиозно отношение, можем да съзрем доста повече прилики с Божия образ. И до днес доста самаряни (друговерци, чужди) се спират над нападнати от зли хора люде — а левитите и другите посветени лица отминават (срв. Лук. 10:25-37).

На едно място същото отбелязва и заклеймяваният от руската журналистка митрополит Антоний. Когато бил на фронта като хирург от френската армия, той забелязал следното нещо: понякога хора, обявяващи се за атеисти, били по-жертвоготовни от тези, които заявявали, че са вярващи. И бъдещият архиерей си задавал въпроса — кои от тези две категории повече приличат на добрия самарянин, на Христос?

Не искам да бъда разбран погрешно — не познавам въпросния преподавател от НАТФИЗ. Нямам и особен афинитет към театрознанието. Чисто и просто отворих сайта на Националната академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“, търсейки определена информация, и видях снимки на част от преподавателския екип — повярвайте ми, там има немалко хора, притежаващи лица, които излъчват хармоничност и ведрина.

Така че, да, сравнителният анализ, към които ви приканвам, се базира на нещо изцяло външно — знаем обаче, че (дори в светлината на иконографията) външното е неотменно свързано с вътрешното. Не мислете, че съзерцаването на едно човешко лице е нищо — понякога това може да разкрие много.

Писателят Достоевски, чрез устата на своя герой стареца Зосима от романа „Братя Карамазови“, прекрасно ни показва това: „Ето, ти си минал покрай малко дете, минал си злобен, с лоша дума, с гневлива душа; ти не си и забелязал може би детето, а то те е видяло и образът твой, грозен и нечестив, може би е останал в беззащитното му сърчице.“ [3]

Струва ми се, че в определени ситуации човек трябва да се доверява повече на вътрешното си усещане, породено от външни дразнители. Сещам се за поета Бродски и неговия отговор на въпроса: как преценява кои автори му допадат. „Просто има автори — казал поетът, — които ме дразнят, и такива, които не го правят.”

Не бързайте с отрицателната критика на тези слова, защото придобилият вкус и усет в дадена област — вследствие, разбира се, и на интензивен труд! [4] — лесно може да разпознае фалша.

Да не забравяме и това, че в оформянето на нашите лица „пръст имаме и самите ние.“ Наистина човек се ражда с лице, дадено му от Бога, но впоследствие — благодарение на избираното от него добро или зло — той добавя черти към това лице, дооформя го, „извайва себе си.“ Вероятно точно тази синергия между Бога и човека има предвид писателят Оруел, като казва, че на 50-годишна възраст всеки има лицето, което заслужава.

Представяте ли си иконографско изображение на светия, което да не е озарено от онази вътрешна нетварна светлина, която достигат исихастите [5], а да е покрито със сянката на мрака? Извинете, но такава икона би била като троянски кон в иконографското изкуство. Защото на всяка икона трябва да е присъща одухотвореността; тя трябва да съчетава физическото с духовното, видимото с невидимото. Това донякъде важи и за „живите икони“, които ни заобикалят (образът Божи у всеки човек също е икона на Бога).

И като говорим за театрознание, се сетих за думите на великия Шекспир: „Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея.“ От нас обаче зависи дали ще бъдем в положителна или отрицателна роля.

Вероятно сте забелязали, че не съм уточнил коя снимка на коя от двете описани от мен жени отговаря.

Взрете се.

Бележки:

[1] Целият текст на тропара е: „Преобразил си се на планината, Христе Боже, като си показал на Твоите ученици славата Си, според силите им да я възприемат. По молитвите на Богородица да възсияе и над нас, грешниците, Твоята вечна светлина, Светодавче, слава на Тебе.“

[2] Вж. Бойчев, Б. Театър и християнство, В: Християнство и култура, бр. 132/ 2018; „Актьорът Благой Бойчев: Няма професия, която един християнин да не може да освети“, В: Керелезова, С. По пътя към Тавор, 2022, с. 176-185.

[3] Достоевски, Ф. М. Братя Карамазови, С., 2003, с. 386.

[4] Стара истина е, че големите писатели са и страстни читатели. Вж. напр. Любимите книги на 12 големи писатели, www. lira.bg, 24/09/2017 г.

[5] Исихазмът е учение на Православната църква, основаващо се на способността човекът да достигне богоуподобяване чрез непрестанната безмълвна молитва (гр. isihia) и дара на Божествената благодат. За постигането на исихията отшелниците-монаси са практикували непрестанно т.нар. Иисусова молитва (Господи, Иисусе Христе, помилуй мене, грешния). Виждането на Таворската благодатна светлина е ключов  момент в цялото учение на исихазма.