Владиката с безсмъртно име

474 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

В живота си човек среща два типа хора. Такива, които минават покрай него като тихи, спокойни потоци — тях той бързо пропуска в паметта си и дори не ги запомня — и други, които оставят трайна следа у него и присъствието им няма как да бъде забравено. Те са като буйни ручеи, които шумят, клокочат и напояват всички, които са наоколо. И тяхната вода е жива и вдъхновяваща, благославяща и даряваща надежда на онези, до които се докосва.

Такава забележителна личност беше и епископ Атанасий Йевтич. Преди доста години той бе поканен да участва в Седмицата на православната книга и по воля Божия имах честта отблизо да се запозная и да общувам с него. Като млад дякон получих послушание да бъда с него и до него в продължение на няколко дни в рамките на ежегодната инициатива и да споделя гостуването му в града.

В един топъл септемврийски ден посрещнах владиката и едно цивилно момче,  което го придружаваше в качеството на негов помощник, секретар и преводач. Когато се приближих до тях, поисках благословение  и обясних, че съм изпратен да ги съпровождам по време на престоя. Владиката ме изгледа и с висок глас се обърна към мен: „Бог да те благослови! Как се казваш, дяконе?“. Аз смутено  отвърнах:  „Ясен, владико!“. И наведох глава. А той със същия тон бързо рече:  „Е, щом се казваш Ясен, трябва да си искрен човек! А ти искрен ли си?“. Аз още повече се смутих и притеснен от въпроса, отговорих:  „Ами, не знам! Опитвам се, но…“. Владиката видя душевния ми смут и весело каза:  „Ще видим, ще видим! Аз ги виждам тези неща!“.

По пътя към хотела той се смееше високо и се радваше като малко дете. Беше в някакво приповдигнато настроение и аз си помислих, че това е нещо временно и въпрос на ситуация, но за краткия му престой  разбрах, че това далеч не бе така — това бе трайно състояние на неговия дух. Той не се правеше на интересен и не се опитваше да създаде тази патетична атмосфера около себе си, за да впечатли непознатите и в мое лице един млад и неукрепнал духовник, а беше такъв, какъвто е в действителност, винаги и навсякъде.

Когато пристигнахме в хотела и оставихме куфарите с целия му багаж, седнахме  на една малка маса във фоайето и той ме пита: „А бре, Ясене, ти знаеш ли кое е най-голямото мъчение в Сръбската православна църква? Чувал ли си?“. И понеже мълчах смутен, виждайки обърканото ми състояние, той почти извика с пълен глас: „Най-голямото мъчение при нас е някой, който и да е той, да стане дякон на владика Атанасий! От това по-страшно няма. Защото моите дякони ги „вешам на вешалима“(беся ги на бесилото). Малко хора издържат при мен. Такъв съм аз… Трябва да благодариш на Бога, че не си на послушание при мен!“. А после почна да се смее на висок глас.

Докато бяхме в хотела и пиехме кафе, имах възможност да го наблюдавам и особено впечатление ми направи външният му вид. Беше облечен меко казано странно. С шапка на главата като монах, над подрасника носеше грейка, подобна на елече, а краката му бяха обути в дебели ботушки тип „апрески“, някакъв смешен полудетски модел с височина около две педи. А най-интересното бе, че около врата му имаше пластмасова шина, обхващаща раменете и челюстта.

Изчаках да се качи в стаята си и когато останах насаме със секретаря му,  казах: „Приятелю, твоят владика е много колоритен. Не съм виждал друг такъв. Това ли е стилът му?“. А той ми отговори естествено и непринудено: „Не си ли чувал за него? Той си е такъв с всички. Няма значение кои са хората. Няма друг като него.“ Аз продължих: „А защо се облича така? Да не би да е юродив?“. И получих веднага отговор: „Не. Не е. Но си е такъв.“ Аз настоявах и пак го попитах: „А защо се е облякъл точно така?“. Събеседникът ми имаше желание да говори и поясни: „По всички правила на медицината той не  трябва да е жив. Тази шина на врата само му придържа главата. Има тежка травма и заради това е постоянно с нея. Няма добро оросяване на мозъка и не може да си движи свободно главата. Затова е така навлечен и с тези топли ботушки на краката. Така си пише и говори. Върши всичко по този начин“. Аз реагирах спонтанно и казах: „Значи животът му е направо чудо!“. А той отвърна: „Чудо си е!“.

В следващите дни бях до владиката по време на лекцията му и семинарите в една по-свободна обстановка. Имах пълната възможност да се потопя в неговата незабравима атмосфера. Тогава осъзнах, че той наистина е получил особена милост от Бога и си дадох сметка защо при всичките му травми Бог му е дал тази победа над естествените принципи на обикновеното физиологично съществуване. Този човек имаше мисия, и то мощна, духовна и белязана от Спасителя Христос. Той живееше в нея и я излъчваше в неповторимото си поведение. А около себе си пръскаше един незабравим колорит.

Говореше ясно, високо, категорично и на висок тон. Обръщаше се наставнически и с духовна власт, но весело и закачливо. Речта му беше пълна с шеги, вицове и каламбури. Обичаше да се самоиронизира и да иронизира нещата. Скачаше от тема в тема и държеше аудиторията в ръцете си. Присъстващите го слушаха с голям интерес. Импровизираше свободно и с голямо вдъхновение и се смееше  като малко дете. Духът му бе изпълнен с приповдигната емоционалност, която не бе натруфена или заучена поза,  прикриваща някакви тайни комплекси, а емоционалност, извираща от дълбините на красивото му сърце. Излъчването му беше едновременно на баща, духовник и артист.

Много често той даваше примери от историята на сръбския народ и тяхното национално и духовно предание. По време на престоя си с голяма любов и признателност се спираше върху личността на св. Юстин Попович и подчертаваше особената си благодарност към Бога, че е негово духовно чедо. Тонът му ставаше особено чувствителен и деликатен и  когато разказваше за срещите си с него, потъваше в обяснения за уникалното му разбиране за светото Православие. Спираше се подробно на неговата еклисиология, на размислите му за тайнствата и особено за ролята на светата Евхаристия в духовния живот на православните. Подчертаваше, че през цели исторически периоди тя е била подценявана и това е една от причините за занемаряването на истинския, жив църковен живот в Сърбия и в другите православни страни. Апелираше към всички присъстващи и особено към младите отци и богослови да обръщат специално внимание на светата Евхаристия, като изтъкваше ключовото ù значение в личния духовен живот. Настояваше да се проповядва горещо и навсякъде и особено на подрастващите нейната животворяща сила, която може да преобрази църковния живот.

Това, което правеше особено впечатление на всички, беше именно акцентът, който поставяше върху  самобитния  свят на „Савославието“, термин, оставен за поколенията от св. Юстин. Спираше се подробно на основните моменти в цялостната  концепция  на духовния си наставник и изтъкваше всичките ù предимства пред упадъчната култура на Запада. Пред всички владиката представи траекторията на постепенното отстъпление и низходяща градация от христоцентризъм към човекоцентризъм и с нея обясни падението и духовната нищета на съвременния атеистичен модел на поведение, натрапен и натрапван агресивно отвън с цел опустошаване на благодатния свят на светото Православие.

За пръв път виждах православен богослов, който да говори за Ницше и Шопенхауер, за техните философски системи и отношението им към учението на Източната църква. Той съвсем свободно ги цитираше, като се „разхождаше“ из основните пунктове на светоусещането им. „Светът като воля и представа“ и „Отвъд добро и зло“ бяха за него дотолкова познати, че ги свързваше с примери от живота  на тези апологети на философската мисъл в края на 19 в.

Самият той разказа за посещенията си в различни университети и симпозиуми и за своето лично разочарование от религиозната апатия и нехайство, които бе срещнал. Споделяше мнението на двамата екзистенциални философи, че там вече не се раждат велики хора и тяхната изначална християнска култура няма такива носители на идеи и знаменосци на знанието, каквито е имала преди.

Владика Атанасий разкри себе си и като учител и яростен привърженик на идеите и духа на Изтока и на наставленията на светите отци, които са отразили в творенията си пречистата богоистина. Няколко пъти повтори, че трябва особено да благодарим на Бога, че сме призвани да бъдем вярващи и да имаме отворени духовни очи, но също така трябва да сме много благодарни и за това, че сме православни и изповядваме точно тази християнска деноминация.

Беше особено атрактивен в паузите на семинарите, когато излизахме на слънце в двора. Заобиколен от жадни за словото му миряни и млади богослови, той даваше примери от всякакъв характер, като правеше това с особен колорит и лекота, изпълнен с позитивизъм и вътрешна свобода. Говореше с хората така непринудено и достъпно, сякаш се сливаше с тях. Обръщаше внимание на всеки, който идваше при него с някакъв въпрос, колкото и елементарен и битов да бе той. Беше щедър и търпелив, топъл и великодушен.

За един такъв пример си спомням ярко. Владиката разказа пред всички: „Преди няколко години нашият патриарх Павле ме изпрати на храмов празник в една от големите енории в Белград. От двете страни на храма бяха подредени много духовници. Сред тях имаше двама опитни свещеници, които служеха от години заедно, но отношенията им бяха толкова лоши, че не можеха да се търпят. Враждата им беше пословична и за нея знаеха и събратята, и миряните. Като ги видях, им казах: „Вижте, службата няма да започне и няма да ви допусна до Божия престол за участие в светата Евхаристия, ако двамата не се помирите и не си простите един другиму.“ Те се противиха, противиха, но накрая склониха и пред всички се помириха. После започнахме архиерейската служба. Така че това наистина бе братска среща и вечеря на Любовта!“.

Цялостното присъствие на владика Атанасий бе особено релефно и запомнящо се и се превърна в празник на искрената и чиста вяра. Една презентация на безсмъртния дух на светото Православие, която бе изпълнена с мащаба и колорита на неговия пример. Всичко в него излъчваше такава духовност, в която вярата и познанието се съчетаваха в красив синтез и това придаваше особен и незабравим блясък на цялостното му представяне. И с това той се превърна за всички нас, прохождащите в благочестието, в урок за естественост и талант, за простота и непринуденост не само в общуването, но и в личното разбиране и светоусещане, встрани от сянката на рутината и далеч от маската на сериозността.

Той не просто говореше за Бога, а дишаше Бога. Не просто защитаваше заветите на светото Православие, а ги носеше в погледа, жестовете и словото си. Една обожена личност, превърнала се в съсъд Божий и в светилник за всички, които бяха около него.

Никой от нас нас, смъртните, не знае къде всемогъщият и всемилостив Господ Бог ще настани душата на владика Атанасий, защото само Той е сърцеведец и съдия. Но лично аз знам, че владиката наистина ще остане незабравим и безсмъртен в паметта на онези, които го слушаха  с търсещ ум и пламнало от ревност сърце, за да попият от човека, който напълно бе заслужил  името „Атанасиос“ (безсмъртен).

Защото примерът на тези личности не само не трябва, но и не може да бъде забравен. Владика Атанасий ще остане завинаги  „безсмъртен“ в паметта на поколенията и на мене, грешния.