ВЛЕЗ В СЕБЕ СИ

516 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

Истинското християнство за всеки един от нас, който е повярвал в Спасителя и е решил да го последва по тесния път към несъкрушимото Му царство, не започва от акта на светото Кръщение или дори от първите трепети на вярата в търсещото ни сърце, а от осъзнатото решение да променим себе си.

От този особен и тайнствен миг, когато останал насаме и оглеждайки се в образа на Христос, човек насочи свободната си воля  и тръгне към Него като към личен учител и пастир, наставник и приятел в своя житейски път. Всичко друго е самозалъгване, някаква особена игра на настроения и чувства, които като вълните на морето прииждат и бавно се прибират обратно. Пречистият Иисус не иска само една част от нас, не иска просто да повярваме в Него, като продължим да живеем, както сме живели преди да Го срещнем, а изисква всичко — да Го последваме с пълно упование, отдавайки Му цялата си душа, сърце и разум.

Това предполага борба. Но борба трудна и непримирима, която среща двойна съпротива — отвътре с нашата повредена природа и отвън с поднебесните духове на злобата. Тя трябва да бъде водена последователно и неотстъпно, вдъхновено и отдадено, защото е свята и е за най-важното — човешката душа.

В светото Православие тя е наречена „невидима бран“, а благодатните старци от нашата мощна и богата традиция я определят като „метаноя“ (покаяние, преосмисляне, промяна на помислите). И според начина на нейното водене всеки подвизаващ се определя себе си като приятел или наемник, син или осиновен. Тя изисква едно особено важно движение, а именно вярващите да обърнат своите духовни очи към самите себе си.

Това е постепенен, дълбинен процес, който изиска пълно напрежение на силите и дисциплина на духа. Тогава този, който я е възприел като негова лична стихия и предизвикателство по пътя към царството Божие, прилича на авантюрист, преминаващ над пропаст по въже, което е връхлитано от ветрове от всички посоки. От една грешна стъпка може да изгуби равновесие и да се сгромоляса долу и по този начин да се лиши не само от здравето си, но дори и от живота си. Затова е подвиг и малцина са християните, които го извършват. Чистото християнство е саморазпъване. Жертва пред олтара на Христос и хората. Другото са думи, определяния или просто оправдания, които изгарят в пламналия огън на суровия духовен опит. Затова светът „като воля и представа“ трябва да отънее, да се превърне в нещо призрачно, при цялата си неизбежност в перспектива сега и в бъдеще. Той следва да бъде понесен в цялата му палитра и пълнота, без опиянение и страст към неговите примамки,  за да се навлезе дълбоко, навътре, там, където тайнствено живее Бог.

Но дотам се стига след свято насилие над себе си, с труд и подвизи на очистване и при яростната съпротива на бесовете. Всяка крачка напред е последвана от бурна контраатака на слугите на дявола, които по всякакъв начин се опитват да спрат, осуетят или смутят подвизаващия се християнин. Страх и смут обхващат душата на човека и ако той разчита само и единствено на себе си, ще пропадне. Но всемогъщият и всемилостив Бог, виждайки старанието на борещия се храбрец, изпраща Своята Божествена благодат и заповядва на ангелите Си да помагат и бдят над трънливия и криволичещ път на своя воин.

Светите отци, тези безсмъртни съсъди на Светия Дух, по различен начин повтарят една безспорна и утвърдена мисъл, превърнала се в максима: „Живейте в света, но не бъдете от него“. Нашата родина е другаде, там, горе, отвъд блудкавото добро и зло на всичко, което е отвън и ни притиска в тази вечно враждебна реалност. Във висша и най-пълна степен това е изразено от Пречистия Иисус с насочващото и съкровено: „Царството Божие вътре във вас е“(Лук. 17:21). Да, в нас има не просто бездна, а едно съкровище, малък рай, в който се е настанил Той и за да заживеем в Него, си струва да дълбаем дълбоко,  дори и с изранени ръце и на колене. Там е изворът на живота и там обитава чистата, неповредена и неомърсена истина. Всичко друго е заблуда. Някаква измама, самоизмама, в която сме потопени ние, „родените от жена“.

Един от боговидците на 20 в., св. Теофан Затворник, описва този път отвън навътре по особено красноречив начин: „Който желае да поправи себе си, трябва да познае себе си, който желае да познае себе си, трябва да изпита себе си, трябва да влезе вътре в себе си и да разгледа всичко, което се намира там, та чрез това да свикне да различава в себе си всичко добро и лошо и съответно на това да въздейства върху себе си. Затвори очите на външните си чувства, обърни вниманието си навътре  и гледай какво има там!“ („Вътрешен живот“).

Когато един искрено вярващ човек започне да води  истински духовен живот, той разбира всички нюанси в тази сложна война и следва този мъчителен, но благодатен път, носейки своя кръст нагоре по трънливия път до Възкръсналия Христос. След първите си възторзи новообърнатият във вярата, който е изпълнен с преливащо желание да благовести на всичко живо около себе си, постепенно започва да утихва. Постепенно се успокоява, търси  все повече усамотение  и се отдава на богоразмисъл. Тогава намира Бога не само в думите, но и в мълчанието. Съзира Го в творението, но и замира в прегръдката на Неговата тишина. Това е най-ясният критерий, че се движи в единствено правилната посока. Това е  тесният път до царството Божие. Пътят на спасението и вечния живот, на избавлението  от ужасите на деня и злобата на дявола.

Затова нека не щадим сили и използваме малкото време от нашия отминаващ живот, за да се помирим с Бога и със себе си и да потърсим онова вътрешно, съкровено царството, откъдето извират всички потоци на живата вода, която може да напои нашите осиротели и ожаднели сърца.