Времето винаги ще лети

733 0

Автор: о. Спиридон Скутис
Превод: Константин Константинов

Тичаме да удовлетворим някое свое желание, което смятаме за „крайна гара“, но „гарата“ става „спирка“ и всичко започва отначало. Като магарето, което гони моркова, висящ пред него, но закачен на гърба му и мисли, че ще го хване, но това няма никога да стане, а дори и да стане, то отново ще е недоволно, защото ще иска още и още.

Казваме, че работата никога не свършва и когато ни питат: „Как я караш? Какво правиш?“, обикновено отговаряме: „Търча! Голямо търчане!“. Защо търчим, не знаем. Работата няма край и ние се борим със стената на смъртта подобно на мотористи. И защо е всичко това?  Дори и да свършим всичко, пак ще намерим какво още да правим. Не понасяме нашето аз. Не понасяме нашето същество. Боим се от него, ужасяваме се от идеята да разговаряме с нашето аз, да подирим какво има вътре в нас. Не сме готови. Предпочитаме да живеем в хаос, без същност и покой. Една форма на самоубийство, бавна, сигурна и без оръжие.

Отиваме на кафе и умът ни е разсеян. Една част от него е при телефона на масата, друга е заета с това какво ще правим после и какво е трябвало да направим преди това, но не сме успели. И конкретният момент отива на кино.  Присъстваме, но всъщност ни няма, другата личност не съществува за нас. Не съумяваме да изживеем дори и тези моменти, защото те потъват в океана на нашия ум, който много често е пълен с боклуци.

Единствените моменти,  които са станали част от нас, са от детството.  Моментите, когато бяхме деца. Моментите, в които бяхме тук, във всяко нещо без „Защо” и „Как”.  Просто присъствахме с всички свои сетива.

Стигаме дотам, че сред паниката, която цари във всекидневието ни, единственият начин за отпускане е задоволяването на някоя страст. Чувстваме се осакатени душевно и телесно. Поставили сме себе си в менгеме, което задушаващо и безпричинно ни притиска. Защо правим това?

Кога ще погледнем в себе си? Накрая се събуждаме една сутрин и установяваме, че годините са минали и нищо не сме направили. Живели съм в хаоса и нищото.  След това започват комплексите и капризите, които се коренят в потиснатите желания и буквално разяждат душата ни.

Как да се изцеля? Като кажа „Стоп!”. Аз да командвам живота си, а не да оставям грижите да ме манипулират като марионетка.  Винаги съществува време за молитва, за разговор с детето и съпругата, за едно приятелско обсъждане. Да не очакваме някой да ни открие тези моменти или те да се явят от само себе си. Длъжни сме ние самите да ги създадем. Защото болката, болестта или депресията накрая ще създадат други пространства и времена. Трудни пространства…

Съществуват малки неща, които ти преливат живот. Сам ги създавам тук и сега и казвам „Стоп!” на токсичността. И с напредването на деня намирам време и за Бога, и за човека.

За две страници от Св. Писание са нужни две минути. За молитва с броеница са нужни три минути и това прилича на преливане на Божия благодат. За една прегръдка с детето или съпругата са нужни секунди. Черкуването не е загубено време, а  жизнено време, от което имам нужда, за да живея сега, но и вечно.

Времето винаги ще лети дори когато няма да те има. Погрижи се да го използваш подобаващо, за да живееш, а не да се заличиш.