Автор: о. Спиридон Василакос
Превод: Константин Константинов
Летен следобед. Следите от прохлада водят битка, за да проникнат в леговището на зноя. Но цикадите, този будилник на природата, те информират, че прохладата не е успяла да убеди градусите да слязат няколко стъпала по-надолу. Когато се покачва температурата, цикадите цвърчат неспирно, скрити от погледа. Приличат на светците! Когато се покачва топлината на любовта им към Христос, когато вярата им гори като пожар, тогава непрестанно, със славословие те пеят тихо, без да влизат в човешкото полезрение, добре скрити в убежището на смирението. Цикадата е спокойна и безопасна. Никога няма да нападне, да ухапе, да чака да заспиш, за да се нахрани коварно с кръвта ти, както комара. Такъв е другарят на светостта. Кротък, мирен, искрен. Дава кръв, дава себе си. Животът му е едно непрестанно (кръво)преливане, едно жертвено отдаване. Не иска човешка кръв, закопнял е за божествената кръв и е обикнал вкуса на Живота.
Камбаната бие за вечерня. Децата с радостните си гласове оцветяват въздуха, но хорът на цикадите продължава необезпокояван своята програма. Наистина, кой звук, чийто продуцент са човешката сила, мъдрост и движение, може да заглуши химна и молението на нажежената от божествен огън душа?
„Слънцето знае своя заник. Ти простираш тъмата, и става нощ.“
Работната смяна на слънцето свърши. Взе светлината със себе си и отиде да я посее на други места. Тъмнината дойде на смяна. Цикадите спряха целодневната си песен. Така и светецът. Не поиска да възпее тъмнината. Не ѝ посвети дори една своя въздишка. Остана напълно равнодушен към мрака и лудо влюбен в Светлината.
***
Зазоряване. Моментът, в който светлината докосва хребета и изтласква вежливо, безшумно и благородно мрака на нощта. Ветрецът, който гали лицето ти, е запазил частица от хладината на нощната буря, но и смесица от уханието на пръст и дъжд — тези предвестници на есента, които карат летните картини постепенно да избледняват в теб.
В храма една старческа фигура, като сянка на мъченик върху стенопис, се моли. Молитвено положение. Наслаждаваш се на всички багри на молението, върху платното на святата незабележимост. От напрегнатото лице още блика мирото на молитвата. Псалтът, приведен над книгата, сякаш гледайки през прозорец с удивителна гледка, чете Синаксара: „Начало на индикта, или, с други думи, начало на Новата църковна година“. Днес е началото на годината. На времето, което в Църквата се преобразява и става вечност. Това е Божията любов! Не дава, не подарява, не оставя нищо в жестоките ръце на разрухата. Виждаш, че водата се освещава и тлението я напуска. Хлябът и виното стават тяло и кръв Христови „за живот вечен“. Елеят попива благодатта и изцелява душите и телата. Дори движенията на Църквата следват същия ритъм и те правят участник в кръга на вечността. Около купела обикаля разгарян от Светия Дух новопросветеният. Около светата Трапеза — този, който се облича в дара на свещенството. Кръгът присъства и във великата тайна на съединението на две личности, които биват водени от светото Евангелие, от Самия Христос. Кръгообразни движения. Без начало и край. Защото началото е Безначалният, а царството Му няма край.
