Автор: архим. Христодул Кутлумушки
Превод: Константин Константинов
Литургичната и личната молитва е много повече от това да изречеш няколко молитви или да изброиш прошения.
Може да изглежда парадоксално, но в молитвата трябва да се научим да говорим по-малко и да слушаме повече. От първостепенно значение е да застанем пред Бога с непретенциозна простота и искрено смирение. Да станем цялостни, една златна рана, бродирана от Неговата любов. Готови да приемем всичко, което ни носи Неговото слово или мълчание. Там, в най-дълбокото сърце, Бог ни посещава, там Той ни казва: Ето, Аз съм.
Свети Йоан Лествичник казва, че когато застанеш пред Бога, нека дрехата на душата ти да бъде изтъкана изцяло от нишката на незлопаметието. В противен случай твоята молитва няма да има никаква полза. Без разположението да обичаме другите нашата молитва ще бъде фарисейски капан и ще ни впримчи в нашия егоизъм, гордост и индивидуализъм.
Дори и да виждаме себе си далеч от Бога, нека не се колебаем да се помолим. Дори най-отчаяното мълвене на най-грешния човек е молитва. В крайна смтека осъзнаването на нашата неадекватност е половината от пътя назад. Бедната духом душа познава раните си, разпознава тъмнината си и постоянно търси посещението на добрия лекар. И така, ако ранената душа не се радва сред раните си и не се съгласява с греха си, Христос идва, грижи се за нея и я прави още по-здрава. Нека не забравяме, че в лицето на Богочовека нашата собствена природа е обожена. „И от Неговата пълнота всички ние приехме и благодат въз благодат” (Иоан. 1:16).
Какво може или трябва да казваме в молитвата? В разговора с Бога няма протокол. Достатъчно е да обединим ума със сърцето си в молитва. Както казва свети Йоан Златоуст: „От дъното на сърцето се носи гласът“. Особено плодотворно е постоянното повтаряне на монологичната молитва: Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме. Една молитва-мълчание, която не изисква много думи или заучаване. Стига да се произнася с подходяща нагласа, тя бавно ще научи сърцето да се моли непрестанно и човек ще приложи увещанието на апостол Павел: „ядете ли, пиете ли, или нещо друго вършите, всичко за слава Божия вършете”.
Но когато душата ни е вързана с вещите от света, когато мирът и радостта ни зависят от светския успех, трудно можем да се надяваме и да разчитаме на Бога. Материалистът е затворен в себе си и не може да се успокои дори ако спечели целия свят. Той не може да се моли истински, защото духът му е атрофирал, нито може да обича, защото вижда в другите заплаха за своето благоденствие.
Молитвата е дело на цялата Църква, най-благородната проява на любовта в Христос. На двояката любов, чиято едната страна гледа към Бога и отразява Неговия образ, а другата — към братята и сестрите, във всеки от които разпознава този образ.
Ние, монасите, работим през деня, като избягваме да излизаме извън манастирските порти. Но през нощта, както в нашата килия, така и в съборния храм, ние обикаляме улиците на градовете, селата, пустините и моретата, откъдето събираме всички човешки страдания и ги съобщаваме на Бога.
Молитвата е причина за всичко добро. Тя е неотменен дар и привилегия, право, дадено ни от Бога, да черпим непрестанно от живота, живот, който надхвърля и побеждава всички форми на злото, тлението и смъртта, които познаваме и срещаме в този свят.
Днес, сега и винаги е време за молитва.
