ВРЕМЕ ЗА ПРОПОВЕД

391 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храмСв. Атанасий“ — гр. Варна

Сега, когато светът гори и стихиите на злото ни пронизват отвсякъде, за нас е най-благоприятното време за … проповед. Не само за молитва, но и за проповед.

Не е вярно, че понеже ние, православните,  изповядваме най-благодатното  и вътрешно учение на Спасителя, обърнато към съкровеното Царство Божие, което е дълбоко в нас, ние не трябва да проповядваме. Не бива да пазим огъня на вярата само за себе си, но да запалим кандилата и на своите спътници.

От този, на когото много е дадено, много и ще се иска. Нямаме право да се „свиваме“ в себе си, да се отдръпваме пред динамиката на връхлитащите събития и да застиваме в излишен православен консерватизъм. Сега това ще ни попречи и ние ще останем назад и встрани от всичко, което се вихри около нас.

Нека вдигнем овлажнелите си от сълзи очи и изпълнени с молитвен дух да въздъхнем и говорим! Но не като учители, а като апостоли. Да благовестим Неговото царство и Неговата света истина. Богоистина и откровение свише!

Не е нужно всеки от нас задължително да говори красиво и аргументирано и да бъде словесен виртуоз. Не на всеки е даден този особен дар, но всички ние сме призвани да сторим това. Само за себе си ли изрече свети апостол Павел: „Горко ми, ако не благовествувам!“(1 Кор. 9:16)?

Както и когато можем, пред ближни и непознати, наши и чужди, приятели и неприятели — нека хвърляме семето върху тази напукана и похабена от грях земя. Почвата вече е подготвена да го приеме, за да може то да покълне и да даде плод. Няма да чакаме дълго, защото отрудените и обременените, за които говори Спасителят, са вече твърде много. Излъгани и измамени от политици, врачки и езотерици, душите на хората са опустошени, а сърцата — изпръхнали, търсещи и очакващи подкрепа. Жадни за благодат и пълни с надежда.

Сега е времето! Винаги, когато светата Църква е била потискана, християните, макар и опрени до стената, са давали най-доброто от себе си. Така е било от времето на апостолите, през героизма на катакомбите, периодите на богоборство и воинстващ атеизъм до настоящия ден. Историята на християнството и неговият успех са истинско чудо…

Нима днес не е по-трудно? Тогава врагът на нашето спасение е атакувал фронтално и открито е искал отричане от Христа, тогава линията на противоборството е била подчертана, а сега той прави това не само активно и арогантно, но и със скрити и подмолни внушения.

Ние сме изправени пред велики изкушения и въвлечени в гиганстка битка с коварните предизвикателства на „Ерата на Водолея“. Не е достатъчно да бъдеш храбър, но трябва и да си разсъдлив, съобразителен, да познаваш духовете. Непрестанно да бдиш и да се държиш здраво с две ръце за стихара на Христос. Защото около нас е поднебесният ад, който ври и кипи, очаквайки да ни погълне.

Един от великите боговидци на светото Православие на 20 в., св. Паисий Светогорец (1924-1994), когато говорел за това време, обичал да повтаря на поклонниците, че мнозина старци са се молили да се подвизават в него.

Целта на враговете е все по-видима и съвсем непрозрачна, а именно —пречистата истина не само да бъде избутана встрани, там някъде в периферията на общественото внимание, осмивана и подигравана с всякакви „разумни“ аргументи, но и изцяло подменена.

А Христос да бъде свален от Разпятието и предаден на духовете на земята. Целият Му подвиг — необясним и недостижим, Неговата историческа и духовна мисия да бъдат разгледани в поредицата на всички останали пророци, посветени, полу или изцяло небоговдъхновени, преди или след Него. Той да застане между тях като един от всички тях. С нищо по-различен и значим, поредният Негов проповедник в историята. Но в никакъв случай Син Божи и единствен Спасител на човечеството и на всяка една душа.

Затова в това мрачно състояние, притиснат от внушенията отстрани и отдолу, всеки от нас трябва да даде най-доброто от себе си за мястото, на което е бил поставен от Него. Правилата на невидимата духовна битка се отнасят за всеки повярвал и тръгнал по тесния път към Царството Божие без значение какъв е той — духовник или мирянин, висшестоящ или нисшестоящ, красноречив или мълчалив.

Да, всички ние сме уморени, изтощени и разочаровани от околните и дори и от себе си, но имаме свят дълг, който трябва да изпълним.           Затова нека утихнем, навлезем в себе си, почерпим от Божията благодат и я предадем на другите. Призвани сме да бъдем „ловци на човеци“.

Нищо, че невинаги сме добър пример и дълбоко в нас живее „старият човек“ на похота и гнева, а в телата ни и духа ни все още дишат неумъртвените страсти и пороци на миналото. При все цялата ни немощ много можем да направим с Неговото и в Неговото име.

Заради усърдието ни Христос ще ни помилва и спаси. Обещал ни го е … Нека се опитваме да пръскаме светлина, първо на ближните, после на далечните, а накрая и на враговете. Всички са икони Божии, макар и похабени и повредени от нечистотата на греха. Нека вършим дела на милостиня и молитва, добротворство и лично благочестие. Нека проповядваме с всичко свое — със слово, с поведение или дори с … мълчание. Понякога самото ни присъствие е достатъчно, за да могат околните да излязат макар и за малко от въртопа на битието и да застанат пред съда на съвестта си. А после дори да се опомнят и да ни последват.

Има хиляди начини да се отдаваме, ако сърцата ни са чисти, а душите — отзивчиви за света на всеки, с когото Бог ни е срещнал. Затова да  не потъваме в блатото на мнимото смирение и да не се крием зад малодушното „Защо аз?“, а да говорим, говорим, говорим. Не от позата на всезнаещи, а от позицията на приятели, които искат да стоплят малкия свят на другите и да го просветят с топлината на благодатта. Най-важното — да докоснем сърцата им и да ги разпалим с „небесния огън“, който ни е предал Христос. Така ще бъдем усърдни работници, а не наемници, приятели, а не просто спътници на Спасителя към небесния Йерусалим.