Автор: архим. Емилиан Симонопетритски
Източник: „Our Daily Report to God”
Превод: Пламена Вълчева
Братя, чрез това, което наричам „нашето възношение към Бога”, ние можем да постигнем именно това. Това е начинът, по който ние всекидневно можем да възхождаме към Бога и да възлагаме Нему нашето упование; това е начинът, по който ние можем да общуваме с Него като приятел с приятел и да Го помолим за всичко. Това е начинът, по който ние подчиняваме живота си на Него и можем да Му разкажем за нашата болка, за нашето желание, за нашето терзание, за нашето съмнение. Ние можем да възхождаме към Бога. Тоест да Му разкажем за нашето битие, за благоуханието на нашата жертва и дори за зловонието на нашия грях, който Христос трябва да вземе върху Себе Си и да очисти. Това е нашето въздигане към Бога, нашето завръщане при Него, след като сме се отдалечили от Неговото присъствие; това е нашето изцеление, нашето опрощение, нашето спасение — всички тези значения могат да се обобщят с думата „възношение” (anaphora). Гръцката дума казва много и може да бъде пригодена и приспособена така, че да се отнася за завръщането на творението при Твореца Бог. Най-добрият и пряк начин, по който ние можем всекидневно — и дори бихме казали, ежеминутно — да възхождаме към Бога, е да казваме Иисусовата молитва и това било средоточието на всички онези борби през 14 в. Всички трудности и изкушения, през които Църквата преминала и които едва не я разцепили, били свързани с нейните усилия да съхрани тази молитва, която непосредствено ни прави богове: „Господи, Иисусе Христе, помилуй мене, грешния”.
Всички вие знаете тази молитва. Вие сте вярващи хора и за вярващия е невъзможно да не познава тази молитва. Нека да я разгледаме, за да разберем защо е толкова важна.
Първо, нека се спрем на нейната структура. Думите „Господ Иисус” са използвани от апостол Павел в прощалната му реч към презвитерите в Ефес (Деян. 20:24-25). Думите „Иисус Христос” са използвани от апостол и евангелист Йоан, особено в посланията му. С думите „Христос, Синът на Живия Бог” апостол Петър изповядва, че Христос е Син Божи (Мат. 16:16). Църквата взема думите и обръщенията на тези трима водещи апостоли и ги поставя в нашите иначе духовно нечисти и беззъби усти. Следователно тези думи са боговдъхновени и апостолски.
Сега нека подходим догматично към значението на думата „Господи”. Когато казваме „Господи”, ние изповядваме божествената природа на Христос. Ние изповядваме, че Христос никога няма да оскъднее в нашите сърца, макар че в същото време Той изцяло пребивава на небето със Своя Небесен Отец и със Светия Дух. Затова Този, Който влиза в мен, е изцяло Бог; с думата „Господи” аз изповядвам Неговата божественост. И понеже аз съм този, който казва молитвата, а Той е Този, Който влиза в мен, то ние ставаме едно. Съгласно учението на Църквата, след като Христос пребивава на небето, а аз тайнствено се съединявам с Него, то аз се съединявам също и с Пресветата Троица.
„Иисус” е Неговото човешко име. Когато изричаме това име, ние изповядвам, че Господ е изцяло човек. Думата „Христос” е името, което показва единението на Неговата божественост и Неговата човешкост; това име свидетелства, че Христос е Богочовек. Виждате, че с тези три думи ние непосредствено изповядваме, че сме православни християни и че в сърцата ни няма никаква следа от ерес. Тази молитва е действително молитва на Православната църква. Напоследък някои други изповедания също се опитват да използват тази молитва и да я направят своя, но познанието и вярата, които са им нужни, за да осъществят това, не са част от доктрината, която са избрали.
Сега нека продължим нататък и да разгледаме молитвата от антропологична гледна точка. Защо казваме „Господи”? Защото сътворявайки ни по Свой образ, Той ни е направил и господари. Затова когато казваме „Господи”, ние показваме, че се молим със своята свободна воля; че се молим съзнателно. Също така ние показваме, че съзнателно сме съгрешили и че съзнателно се каем. Думата „Иисусе” свидетелства за възстановяването на човека, който е паднал по своя собствена воля. Тя показва падението на човека, от което той бива избавен от Христос. След това ние казваме „Христе”, защото като Богочовек Христос е взел върху Себе Си нашето падение, нашата смърт, скръбта на моето сърце и го е обновил за нов живот.
Ако позволите, нека сега разгледаме значението на тези думи в исторически контекст. „Господ” е името на Бог в Стария Завет. „Иисус” е името на Христос, нашия истински Бог, в Новия Завет. Думата „Христос” се използва в Новия Завет най-вече след Възнесението на Христос. Следователно с думите „Господи, Иисусе Христе” аз обхващам цялата история на нашата Църква в една-единствена фраза и ставам част от живота на Стария и Новия Завет и на Църквата. Тази фраза свидетелства за постепенното откриване на Христос в историята.
Сега нека разгледаме молитвата семантично. „Господи” е най-красивото славословие, обичано от Христос. „Иисусе” е най-дивната форма на благодарение. Дори да изречем милион други благодарствени думи, никоя от тях не би могла да се сравни с тази дума. „Христос” е нашето богословие. С това име ние изповядваме Неговата човешкост и Неговата божественост. „Помилуй” е нашето моление и нашата просба за Неговата нетварна енергия. А допълнението „грешния” е нашата изповед пред Него.
Пророк Даниил казва: „покланям се пред светия Ти храм и славя Твоето име за Твоята милост и истина, защото Ти възвеличи словото Си по-високо от всяко Твое име” (Пс. 137:2). Това е милостта на Бога, това е Неговата божественост.
Дошло е време и ние да разбираме значението на Давидовите думи! С тази молитва, изпълваща целия свят, е наистина правдив изразът, който използваме: „Христовата светлина просвещава всички”. Христовата светлина свети навсякъде. На което и място да казваме молитвата, то се изпълва със светлина и в тази божествена светлина ние също ставаме светлина. Тоест ние ставаме престол на Бога, понеже Самият Той ни е посетил. И Светият Дух става неотделим от нас от мига, в който започнем да казваме тази молитва.
По този начин ние можем да общуваме с Бога през целия ден. И ако не го правим, чувстваме празнота. Чрез молитвата ние почитаме Христос, възхождаме на небето, участваме в Неговата слава и в Неговото присъствие. И понеже Христос пребивава в Светата Троица, ние също пребиваваме в Светата Троица. От друга страна, когато казваме молитвата, ние се намираме в единение с Този, Който е във всичко, следователно ние също се съединяваме с всичко. През малкото време, когато казваме „Господи, Иисусе Христе, помилуй мене, грешния”, ние живеем пълноценен живот — земен и небесен. Преодоляваме времето и влизаме във вечното царство. Влизаме в Божието царство със сила, подобна на силата на бурен вятър (вж. Деян. 2:2), и царството влиза в нас (вж. Лук. 17:2). Сякаш сме се качили на огнената колесница на пророк Илия и пътуваме към невидимия Бог, Който обитава небесните селения. Възнасяме се в тази пламтяща бляскава колесница и влизаме в светлите живелища на Бога (вж. 2 Царст. 2:11).
Бихме могли да кажем, че това ни напомня за собствената ни митология: човекът става новият Фаетон. Знаете, че Фаетон е синът на Хелиос, бога на слънцето, и на океанидата Климента. Сега, бидейки син на „Слънцето на Правдата” и на Неговата невеста (nymphe) Църквата, човекът се качва в колесницата, но не опалва земята, както направил Фаетон, а опалва своя грях. Бог не хвърля гръм към нас, както Зевс постъпил с Фаетон, Той ни освещава и обожествява, като ни дава Себе Си. Когато казваш молитвата, ти ставаш Dias, тоест бог. Името Dias идва от латинската дума deus, която означава „бог”. Когато казваш молитвата, ти ставаш светлина; ти ставаш бог. Ти хващаш Този, Който е неуловим, и по този начин ставаш очистилището на Стария Завет (Изх. 25: 17-22; Рим. 9:5), приношението на Новия Завет (Рим. 10:12) и жертвеникът на Откровението (Откр. 6:9). Когато казваме молитвата, от нашето сърце струят духовна светлина и благоухание. Ние веднага усещаме присъствието на Бога и се свързваме със Светия Дух. Ставаме радостта на Иисус, а Христос става нашето веселие.
Както „в Него телесно обитава всичката пълнота на Божеството” (Кол. 2:9), така чрез молитвата, която изпълва с Христос самото ми същество, тази пълнота на Бога се вселява в нас.
Братя мои, молитвата е един много лесен начин да се молим, така че ежедневно и ежеминутно да можем да възхождаме към Бога. Това е едно обикновено средство, ала в същото време то е проникновено и възвишено. То е толкова проникновено, колкото е проникновен Бог, и толкова възвишено, колкото е възвишен Той! С молитвата ние се отделяме от земята, защото не сме земна пръст, а чеда на Бога. С молитвата ние ставаме способни да живеем литургичния призив: „Да издигнем сърцата си нагоре!”, ставаме способни да стъпим върху Светата Земя на сърцата си, върху Синай на сърцата си, където някога са стъпвали нозете на Бога и на Иисус Христос.
Нека завършим с един откъс от Писанието, който е много лесен. Помните, че когато свещениците и левитите от Йерусалим попитали св. Йоан Кръстител: „Кой си ти? Може би си Христос?”, той отговорил: „не съм аз Христос (…) но посред вас стои Един, Когото вие не познавате. Той е Идещият след мене, Който ме изпревари.” (Иоан. 1: 19-20, 26-27). Посред вас е Някой, им казал той, Когото не познавате, но ще се убедите, че Той е Христос. Той е Бог, Който се е родил преди мен, защото е Син Божи, Който е несътворен физически в Своята божественост и е роден по плът в Своята човешкост. Вие не Го виждате, но „тук стои Един, Когото вие не познавате”. Нека помним Господа и нека поменаваме Неговото име, като казваме молитвата. Също така нека не забравяме, че дори и да се намираме в ада, Той е посред нас, макар и да не Го виждаме. Въпреки това Той е нашият истински Бог, Когото са виждали светиите и Когото ние преживяваме вътре в нас.
Макар да се опитах да говоря по тази тема възможно по-просто, при все това тя е изключително богословска. Разбира се, ние не сме в състояние да разберем всички богословски нюанси, ала душите ни се взират в тях и умовете ни започват бавно и неотклонно да ги проумяват, особено ако ги изследваме. Вярата не може да се придобие чрез знание, нито чрез разбиране; нашите духовни сетива обаче могат да почувстват това.
Ето защо независимо колко трудна е тази тема, тя е нашата тема. Както детето в утробата е нашето дете, така и нашето лично възношение към Бога е наш личен въпрос, нашият собствен живот, който се ражда в недрата на Бога, нашия Отец, и бива износен в утробата на Църквата, нашата Майка.
Откъс от беседа, изнесена пред студенти от Политехническия университет в Ксанти на 18 март 1984 г., Втора Неделя на Великия пост — на св. Григорий Палама.
