Автор: Христо Димитров
“Иисус, за да освети човеците с кръвта Си,
пострада вън от градските порти.”
(Евр.13:12)
13 Неделя след Петдесетница
Братя и сестри,
В днешната евангелска притча се говори за лозарите и как те искат да си присвоят нещо, което не е тяхно. В тази притча се говори и за нас, тези, които сега живеем, две хиляди години по-късно. Защото в много случаи от ежедневието си ние сме като тези лозари – искаме нещо, което не е наше. И правим неща, които не са по заповедите Господни, само и само да притежаваме това, що желаем. А можем – всеки един от нас може да се пребори с това чувство в себе си “да притежава” – стига да поиска. Но как да се справи? Та желанието за притежание е доста силно! Отговора разбираме от посланието на Св. Ап. Павел. И още – той ни казва не само това… отговора на въпроса “как”, но и ни наставлява защо е редно това.
В посланието на Св. Ап. Павел до Евреите чуваме за това, че Господ Бог Иисус Христос е същият вчера, и днес и вовеки (Евр.13:8). Нещо повече. Светият апостол ни разяснява, че Христос, за да освети човеците с кръвта Си, е трябвало да пострада вън от градските порти.
Тук се говори не само за историята някога, както се е случила, но и за това, че когато съгрешим е редно да се покаем за стореното. Да не държим грешката в себе си и да чакаме бурята да отмине от само себе си. Ако го направим, ако изчакаме… тогава не ще сме последователи Христови. Защо? Ето защо. Защото както Той е пострадал извън градските порти, тъй е редно и ние да сторим нещо извън себе си, когато съгрешим. Да изкараме от себе си, навън, това, което сме направили. А единствения начин да сторим това е именно чрез тайнството Покаяние. Ето това наше действие може да се разглежда като тая хвалебна жертва, сиреч, плода на устните (Евр.13:15), за което говори апостола. Ето така ще успеем да предпазим и себе си от развала, сиреч, не ще обръщаме гръб на себе си, кога съгрешим, пък и тоя, срещу когото сме сгрешили ще предпазим от изкушение и съблазън. Тъй щото не е никак трудно да идем при ближния и да му поискаме прошка, като признаем: съгреших. Но понеже желаем ние да сме прави – така сме като тези слуги, които пожелали лозето и неговите плодове. С други думи казано – поискали нещо, което не е тяхно. Точно в каквито се превръщаме и ние, когато съгрешим и не поискаме прошка за стореното, не дадем извинение и не се покаем. Превръщаме се в хора, които се “радват” на малкото, временното и тленното, точно като слугите на господаря. Те турили ръка на наследството, но всичко това било за късо време – докато се прибере господарят им. Точно тук е моментът, който е преломен за нас, когато пожелаем нещо, което не е наше. А именно – да си припомним думите на апостола, който казва: “Иисус, за да освети човеците с кръвта Си, пострада вън от градските порти.” (Евр.13:12). Именно в тези думи разбираме, че и ние ще пострадаме, ако я караме така, ако завиждаме, ако държим на всяка цена на своето, ако не отстъпваме. А въздържанието, което ще ни доведе след това до извинение и признаване на грешките си, до покаяние, е нашата много по-дългосрочна награда. За което сякаш ни напомнят и думите на Св. Ап. Павел: “Не се увличайте от разни и чужди учения.” (Евр.13:9). Иначе казано – да се въздържаме от пожелаване нещо, което е на ближния ни.
Братя и сестри,
От лозарите можем да научим много, от слугите – дори още повече. Точно те са, които да ни възпрат от деяния, отдалечаващи ни от Спасителя. Та да не станем и ние като тях. За това и светия апостол казва: “Не се увличайте от разни и чужди учения.” (Евр.13:9).
Нека всеки ден да си припомняме поуките от евангелската притча за лозарите. Така сами себе си ще заставим да изпълняваме Господните заповеди – като възлюбим ближния, а не като гледаме завистливо на него. Ето по този начин ще покажем наяве, че Христос е същият вчера, и днес, и вовеки. Така ще успеем да дадем овреме плодовете, тая хвалебна жертва, с която да прославим името Му.
Амин.
