Всички гладуваме за любов

657 0

Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов

Човекът гладува за слава и пари, за наслада и власт. И този глад е ненаситен и алчен, защото е фалшив и неестествен. И в сърцето му бушуват  ветровете на алчността и своенравието. И именно този глад яде вътрешността му. Това чувство за неосъществимото и неизпълнимото, което ужасява живота му. Но зад всичко това се крие един друг глад.

Гладува човекът, всеки човек. Гладува, но не за тленното и материалното. Чрез всичко това се опитва да засити своя истински глад. И това е гладът за любов. Ако не задоволи този свой глад — да даде и да приеме любов, тогава се отдава на ядене, тогава държи да придобива материални неща, тогава губи своя мир и покой. Може да яде много и да пълнее, но въпреки това да не е щастлив. Може да задоволява своите амбиции и „воля”, но в тях да не намира покой.

Всички гладуваме за любов. Защото сме създадени, за да обичаме и да бъдем обичани. За това в крайна сметка живеем. Това е нашата цел. Една цел, който преодолява тлението и смъртта, която преодолява ефимерното и сетивното.

Гладуваме за любов. Гладуваме да се съединим с другите, гладуваме за прегръдки и целувки. И този глад е най-свещено, което имаме, най-драгоценно, което притежаваме.

Този глад за твоите очи, този глад за твоята прегръдка, този глад за твоята усмивка.

Когато човекът обича и бива обичан, престава да изпитва глад за други неща. Вече постига мир в това насищане на душата си. Не се мъчи да придобие власт и слава, пари и наслади, защото душата му вече се храни от любовта, от приемането, което ражда чувство за сигурност и мир. Бива обикнат и обича и това го изпълва. Изпълва се с другия, съединява се с другия и неговото битие се изпълва.

Гладува човекът, всеки човек. Гладува за небе и вечност, тоест за любовта. Защото любовта е небесно благо, вечно съкровище, божествен дар.

Когато някой ти каже: „Обичам те!”, да помниш, че ти казва: „Гладувам за теб, гладува душата ми. Остави ме да се наситя на очите ти, остави ме да отдъхна в усмивката ти, остави ме да се утеша в прегръдката ти. Остави ме да те отморя, остави ме да ти се усмихна, остави ме да те утеша. Остави ме да се наситя, да утоля моя глад чрез теб”. И това е преживяването на пълнотата.

Това е преживяване на Рая, което те кара да чувстваш, че нямаш нужда от нищо друго, за да си щастлив. Не, любовта не е Бог, а Бог е любов. И понеже когато „си видял брата твоего, видял си Бога Твоего”, затова и чрез ближния осъществяваме този призив на Бога за вечна любов, за вечно единение, за вечен Рай.

Когато обичаш, вече се движиш по различен начин в живота. Вече разбираш, че нищо не можеш да се сравни с любовта ти, с това преживяване, което дава живот на живота ти, което дава кислород на твоето дишане, което дава смисъл на всяко твое  движение и слово. И имаш само една тревога: да не би случайно да отпаднеш от любовта и да погинеш, да не би да се нараниш, защото тогава и ти ще се окървавиш.

Любовта винаги има лице и име за всички нас. Всеки знае за кого гладува, знае кого дълбоко обича. Любовта не е нещо неопределено, а нещо конкретно. Не можем да казваме, че „обичаме” така въобще,  ако любовта ни няма за свой извор и цел някоя конкретна личност.

Затова и всяко наше „Обичам те” се отнася за някой конкретен човек. С други думи, любовта ни има име — името, личността и очите на другия.