Автор: о. Харалампос Пападопулос
Превод: Константин Константинов
Не е възможно винаги да се чувстваме добре. Винаги да имаме душевен и телесен апетит. Има моменти, в които ни боли и душата, и тялото. Чувстваме, че нямаме повече сили, чувстваме се уморени и изтощени. Тежи ни дори собственото ни аз. „Дори себе си не понасям, отче“ — ми казваше една госпожа. Нека не бъдем строги и абсолютни със себе си, с живота и с другите. Не е възможно винаги да се усмихваме, да имаме желание и сили да се борим. Дори и светците са имали такива моменти, колко повече ние в света, сред натиска, стреса и мъките.
„Ако накараш другия да се засмее, това е благотворителност, защото се пръска дяволът и злото. Смехът е нематериална благотворителност“, казваше архим. Анания Кустенис.
Всички — малки и големи, свети и грешни — минаваме през трудни моменти и периоди в живота, но нека не оставяме помисълът на отчаянието да ни казва: „Само ти си така…“. Не, не си, всички минаваме през тези неща.
Тук обаче има една тайна. От една страна, всичко това е добро за нас. Припомня ни, че сме тварни и тленни, разрушава лъжеусещанията за нашето всемогъщество. Открива ни за благодатта. Защото, ако издържиш Кръста, ще дойде и Възкресението. Ако вкусиш горчивината на болката, тогава ще се усладиш от Божията благодат. Така вървят тези неща. Големи изпитания — големи благодатни дарове.
Има само едно изкушение в тези трудни и мрачни моменти — да паднем в тежки грехове и груби грешки. Защото, когато душата и въобще човекът изпитва болка, много пъти, за да избегне страданието и вакуума на скръбта, той върши грехове. Какво е грехът? Сурогат за Бога. Губим Бога, не можем да живеем, вкусваме вакуума, унинието и скръбта и тогава, за да не полудеем, вършим грехове. За да се изпълни вакуумът, който е готов да ни погълне. Разбира се, така нищо не се решава, просто се увеличава злото, но за момент чувстваме, че сме се утешили. Смехотворни неща. Кой някога е бил утешен без Бога?
Затова и не бива да съдим никого, защото виждаме греха и грешката, страстта и провала, но не виждаме раната, болката, която води всеки човек към греха. Да обичаме хората, да ги разбираме. Те са измъчени, искат любов, а не наказание и осъждания.
Рядко съгрешаваме заради удоволствието, повечето пъти го правим, защото не издържаме живота си, не издържаме себе си, търсим да запълним вакуума на едно отсъствие. Затова свети Порфирий казваше да не се занимаваме със злото и греховете ни. Паднал си в грях, добре, забрави го, обърни се към доброто, към Светлината, към Христос. Ако дойде светлината, тогава тъмнината сама ще си тръгне, не е нужно да я гониш.
