ВСИЧКИ ЩЕ ВЪЗКРЪСНЕМ

2476 0

Автор: прот. Вячеслав Перевезенцев
Източник: www.pravmir.ru
Подготви: Мария Строганова
Превод: Татяна Филева

Протойерей Вячеслав Перевезенцев за това, че Пасха е напомняне за онази реалност, която съществува у всеки човек и която никой няма да избегне.

Пасхалното благовестие разкрива истината – смърт няма! Но какво знаем ние за смъртта, за Възкресението, готови ли сме за новия живот, ще можем ли да съществуваме там, отвъд гроба? На тези въпроси отговаря протойерей Вячеслав Перевезенцев – настоятел на храма „Свети Николай Чудотворец” в село Макарово (близо до Черноголовка, Московска област).

За смъртта и възкресението е трудно да се говори. Но трудността се състои в това, че думите, които ние произнасяме, сякаш са познати и разбираеми за нас, но тяхното значение за нас, смисълът, с който ги изпълваме, често има много малко общо със смисъла, който влага в тях Църквата, позовавайки се на Свещеното Писание. И затова ни е толкова трудно да вместим в себе си Пасхалното благовестие.

Думите са разбираеми за нас, но зад тях стои реалност, която е малко разбираема. За първите християни и изобщо за християните, просветени духом, тази реалност не е била някаква абстракция и теория или нещо, за което били чели в книгите – те знаели това от личен опит.

Тук всичко е свързано: трудно е да разкажем за смъртта и възкресението, ако не разберем някои други, най-прости неща. Например спасението. Ние казваме: Христос е Спасител. Но под това често разбираме спасение от несгоди, скърби, печали, болести, страдания и т. н. И всеки от нас несъмнено има личен опит, свързан с такава Божия помощ. Но нали Христос е дошъл, за да ни спаси от греха и смъртта, която е главно последствие от греха.

Христос е донесъл Благата вест на хората, които чувствали своето робство на греха като най-голямата своя беда. Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт? (Рим. 7:24) – възкликва апостол Павел. Те чувствали неизбежността и безизходността на смъртта. Дори не било важно дали си повече или по-малко благочестив – всички ние ще умрем и това е краят. Ние също знаем, че всички ще умрем, но това някак си не ни безпокои много. Нашата култура е намерила различни начини, по които да се справя с това, най-вече превключвайки нашата тревога и грижа към нещо по-разбираемо и близко.

Някой от нашите съвременници е казал: „Всички ние знаем, че ще умрем, но малцина вярват в това”. И това е истина, защото да вярваш – това е да съотнасяш целия си живот с това, в което вярваш. Вярата не е просто знание за нещо, а понякога това, за което знаем, стои в центъра на нашия живот, влияе на всички страни на този живот. И в този свят става по-разбираем заветът на отците: „Помни смъртта”, въпреки че на много хора днес вероятно е по-близък един от психотерапевтичните принципи: „Не чеши там, където не сърби”. Да помниш смъртта не значи да направиш своя живот по-скован, тревожен и невротичен. Напротив, това значи да го направиш по-дълбок, сериозен и отговорен. Това са разбирали още древните. Известни са думите на Цицерон: „Смисълът на занимаването с философия е подготовката за смъртта” и на Сенека: „Само този човек истински се наслаждава на живота, който е съгласен и готов да остави всичко”. Същата мисъл е изразил и свети Августин: „Само пред лицето на смъртта човек се ражда истински”.

Тази страшна реалност, за която ние като че знаем, често идва неочаквано. Можем да живеем по различни начини: знаейки, че за всичко ще ми се наложи да давам отговор, или не знаейки, или пък не желаейки да зная това. Можем да живеем по различни начини: да знаем, че ни чака вечността и трябва да се подготвим за нея, или да бъдем подобни на растение, което е цъфнало и веднага е увехнало.

Всяка истинска религия поставя пред себе си един-единствен въпрос – въпроса за преодоляването на смъртта. Различните религии го решават по различен начин, но това е най-главният въпрос: как да я преодолеем, как да не се окажем в ноктите й, как да наследим вечността. В този смисъл е разбираемо Пасхалното благовестие, то е посветено именно на това: смърт няма! Смъртта е унищожена – не във физиологичен, биологичен смисъл. Не, в този смисъл всичко е както преди и поетът е прав: „Смъртта и времето царуват на земята”.

За да се унищожи смъртта като физическа реалност в този свят, би трябвало да се унищожи самият свят.

Но проблемът е, че съвременниците на Христос са разбирали това, което днес е скрито от нас: смъртта се състои от две части. Има физиологична реалност, има и духовна реалност. И в духовната реалност смъртта е отделяне от живота, Владика и източник, на която е само Бог. Можеш да бъдеш мъртъв и приживе, можеш да бъдеш и жив, преминавайки през смъртта. В това е главното откровение. При теб всичко може да е благополучно, може да си напълно здрав, но ако си обърнал гръб на живота, на Бога, ако твоето съществуване се свежда изключително до биологичните функции, тогава ти съществуваш, но живееш ли? А друг човек може да умре, но да не прекъсва тази връзка с Бога, с живота. В този смисъл Пасха е напомняне за онази реалност, която сега съществува у всеки човек и която никой няма да избегне – все едно дали иска, или не, дали вярва, или не, но след смъртта има нов живот, възкресение. Въпросът е само в това доколко ние сме готови за този живот.

Няма да има такива, които да не възкръснат – всички ще възкръснат. Няма да има такива, които няма да се срещнат с Възкръсналия Христос, Който обича всеки човек. В този смисъл няма да има нито рай, нито ад, тези представи са до голяма степен умозрителни, не новозаветни. Църквата благовести, че Христос е дошъл, за да разруши ада. Често ни се струва, че човек, който е живял лошо, ще се окаже на такова място, където ще му бъде неуютно, а може би дори и мъчително, тежко, лошо. А на тези, които са живели правилно, ще им бъде добре.

Но картината, която следва след Пасха, е съвсем различна. Няма да съществуват тези две стаи, ще има едно място, на което ще застанем пред Бога, но на някого там ще му бъде добре, а на друг – не особено, а пък трети съвсем няма да може да остане там, за което апостол Йоан Богослов говори, като за втора смърт (Откр. 20:6).

От нашия земен опит ние можем да разберем за какво става дума. Можем да представим това под формата на метафора: един човекът мечтаел да отиде в планината, на забележително място, където е неизказано красиво. Той дълго се подготвял за това, посещавал занятия за алпинисти, тренирал, изкачвал различни върхове, научил да използва специална екипировка, изучавал карти, доверявал се на водач.

По време на изкачването не било лесно, духал вятър, било опасно…. И ето, той стигнал до това място и се чувства добре, защото е преминал през аклиматизация, подготвил се. А друг пренесли на това място с вертолет и го оставили там. Двамата седят един до друг, на едно място, но на единия му е добре, защото е подготвен за това, а другият се чувства мъчително и болезнено, защото изобщо не е готов. Единият е в рая, а другият – в ада, но те са един до друг.

Струва ми се, че това е много по-страшно, отколкото разказите за казаните с катран и дяволите, защото когато ни мъчат в казана, ние имаме чувството, че ето, ще ни помъчат известно време, но няма да е вечно, ще им омръзне. А тук какво става? Ти си там, а времето е свършило. Ако почетем Евангелието, ще видим, че Христос почти постоянно говори за това. Притчата за десетте девици: идете и си купете – късно е… Най-страшната дума е: късно.

Някой може да си помисли: как така добрите девици не са споделили маслото със своите, те не са ли милосърдни? Но тук става дума за това, че е трудно, невъзможно да споделим, дори ако много ни се иска, с другите онова, което човек може да постигне единствено сам. За милосърдието, за любовта, за духа: ако един човек е добър, а друг не особено, тогава как можем да споделим нещо?

Със своето добро аз мога да стопля сърцето ти, но не мога да го направя добро. Ти можеш да тръгнеш, да се потрудиш и да го направиш такова, но за това е необходимо време: време, което утре може и да го няма.

Убеден съм, че нищо няма да разберем за живота на човека, ако не погледнем този живот от гледна точка на вечността, от гледна точка на смъртта. А ако го гледаме от тази гледна точка, то всичко ще се подреди правилно. Хората казват: е, нима Бог няма да ни прости? Той е възкръснал, Той е добър. Разбира се, ще прости. Той иска всички да се спасят и да достигнат до познание на истината, по думите на апостол Павел. Той иска, но въпросът е в това ще можем ли ние да се възползваме.

Пасха е напомняне за това, че вратите на вечността са отворени и Той ни чака там. Но ако ние си даваме вид, че нямаме нужда от нищо, което е там, че най-главното е тук, на земята, това ще бъде страшна катастрофа за нас. Апостол Павел е казал: Ако пък Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви. И след това продължава: И ако само през този живот се надявате на Христа, вие сте най-окаяни от всички човеци (1 Кор. 15:17, 19).

Ако вие се надявате на Христос само защото Той може да ви помогне в този живот и да ви направи здрави, богати или щастливи, то вие сте по-нещастни от всички хора. Казват: „Защо по-нещастни? Ние имаме такъв Помощник, това е такова благо! Езичниците имат някакви си Зевс и Аполон – какво могат те? А ние имаме Христос – Владиката на света…”. Да, ние можем да устроим живота си по някакъв начин, така че на масата да има парче хляб, покрив над главата, да не ни болят зъбите, но ако забравяме за вечността, след това ще бъдем страшно разочаровани.

Още един пример: човек плава с кораб и се досеща, че корабът няма да доплава до брега. Казват му: тук има сал, има спасителни жилетки. Но в същото време тук е уютно, можеш дори да се преместиш от каюта трета класа в каюта втора класа – трябва само да се потрудиш. Има ресторант, има музика, има красиви млади хора, интересни беседи – животът те чака. А и салът може да се обърне обратно и да се направи маса от него. Но когато ще имаме нужда от сал, ще се окаже, че не умеем да го използваме и ще бъдем по-нещастни от всички хора, или просто ще се окажем глупаци. Имайки такова съкровище, ние не сме разбрали за какво ни е необходимо.

Апостолът напомня, че Христовото Възкресение е за това, че тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим (Евр. 13:14). Там ни очаква радостта от срещата с Христос, но ако тук не се подготвим за тази среща, това ще бъде много страшно за нас. Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог! (Евр. 10:31).

Пасха отеква в сърцата ни с радост и ликуване, но тя ни напомня и за нашата отговорност за времето, което Бог ни отпуска, за това с какво ще изпълним това време. И само помнейки смъртта, можем да се подготвим за вечността.