Автор: о. Спиридон Василакос
Превод: Константин Константинов
Бог ми даде едно дете, което е моята душа. Опознах я, пожелах да я опозная, да се срещна с нея, да я нахраня, да я напоя, да я живея, за да влезе във всичко, което съм и правя, за да не бъде бездушно. Това е нашият голям проблем. Един велик френски маршал казва: „Дайте ми 100 човека с душа и мога да се справя с едномилионна бездушна армия. Дайте ми 100 войника с душа и аз ще ви кажа какво ще стане”, защото там е силата. И тази ненахранена, изолирана, захвърлена, пренебрегната, непозната душа може никога да не я срещнем. Проблемът е, че няма да повярваме истински, няма да се покланяме на Бога, няма да обичаме човека, няма да уважаваме себе си. Това е проблемът. Затова виждате какво се случва днес. Днес казвам: „Обичам Георги, обичам Мария”, а утре се случва нещо и не обичам Мария и Георги, дори ги мразя, не ги харесвам. Как така вчера ги обичах, а днес ги мразя? Как става това? Как днес сме добре, а утре не сме? Как днес го защитавам, а утре го клеветя? Просто е. Спомняте ли си какво каза Христос? „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум.”
Значи не обичам с цялото си сърце. Нещо почувствах в мен, но не го почувствах с цялото си сърце, нито с цялото си същество, нито с целия си ум. И затова за ден се промених. Радост в неделя и тъга в понеделник. Любов и цветя днес, проклятия и анатеми утре. Какво става? И защо не обичам с цялото си сърце? Кога открих сърцето си? Никога не срещнах сърцето си, никога не го събрах, никога не се погрижих за него.
Всичко в живота ни е въпрос на среща. Затова фактът, че днес сме заедно, е от голямо значение. Един път отидох на едно далечно място, на северната граница. На беседа имаше четирима души. Свещеникът се натъжи: „Доведох ви тук за четирима души”. „Защо се натъжаваш? Знаеш ли какво са четирима души? Знаеш ли какво е една среща? Защо се натъжаваш?”. Един писател някъде казва: „Имаме мрак, една бездна, има една светкавица, една светла линия, и после пак мрак и бездна”. Тази светла линия, казва той, тази светкавица се нарича живот. „Това е — мрак, бездна, светкавица, мрак, бездна”, казва той. Добре. Нека да видим обаче къде застава човек, който се бори да намери душата си, да срещне себе си, да намери истинския виновник за състоянието си. Знаете ли коя е първата среща? Нашето сътворение. И това е нашата среща с творческата любов на Бога. Първата среща. И тази среща ни приведе от небитие към битие. Вижте какво е срещата. И последната среща е там. Затова казваме Второ Пришествие. Там, където всичко завършва и се възпълва. Първата среща и последната среща. Животът е между тези две срещи. И ако животът не е среща, сме се провалили. Разбрахте ли? Това не е ли нещо много по-топло, по-човешко и по-божествено от хаоса в бездната и мрака? Това е среща. Аз казвам: „Ама не мога да срещна другия, бе, детето ми! Какво става?”. И от доста години има такива теории, такива идеологии: „Да се грижиш за себе си!”. Внимавайте малко тук, защото имаме един капан. Тук има две състояния: нашето „аз” и „азчето”.
„Аз”-ът е нещо живо, то е нещо истинско, то е това, което трябва да срещна, защото, ако не успея да го срещна, няма да срещна никого и нищо. „Азчето” е опасно нещо, нарича се егоизъм. Моето „азче”. Ако го срещна, то няма да ми позволи да срещна никой друг. Защо? Защото ме иска за себе си. Иска да се ухажвам с него, да се занимавам с него, да се оженя за него, да не срещна никого, да му се отдам. И в крайна сметка ми изяжда хляба, отнема ми радостта, и аз, въпреки че му служа, го галя, женя се за него, влюбвам се в него и му давам всичко, оставам гладен, сам, болен и изолиран. Ето причината за нашата самота: за това да съм изолиран, гладен, нищо не ме задоволява. Егоизмът ми изяжда храната. Егоизмът е като вендуза, започва да те засмуква и няма да остави нищо в теб. И не само засмуква, но и те задържа. Защо те задържа? За да не се срещнеш с истинското си аз, от което егоизмът трепери. Трепери от него. Не иска дори да чуе за него. Защо? Защото, ако срещнеш истинското аз, ще запазиш ли фалшивото? Не, разбира се. Ако срещнеш истинската любов, ще останеш ли с фалшивата любов, илюзията и самоизмамата? Изключено е. И така, егоизмът задържа и те изсмуква, докато не те обезкърви, докато не остави нито следа от живот в теб, нито следа от ум. Да не говорим, че ставаш неразумен, не ти оставя ум. Егоизмът яде ума.
Чуваме за Ирод, който бил местен владетел по своето време. Абсолютна власт, диктатор, тиранин, егоист и това, което не се търпи, е неговата глупост. Извинете ме много, но докато порасне Младенецът, който той иска да убие, защото ще му отнеме трона, на него ще са му направили най-малкото двадесетгодишен помен. Най-малкото. Той умрял малко след това. Това е егоизъм, който ще ми отнеме и разума, който ще ме направи неразумен. Неразумието, което виждате във взаимоотношенията днес, не е нищо друго, освен рожба на егоизма. Той ти е отнел разума, отнел ти е истината. Не виждаш ясно. Отнел ти е любовта, защото е застрашен от любовта. Отнел ти е човека, защото е застрашен от човека. Отдалечил те е от Бога, защото е застрашен от Бога. Автономизирал те е и те е изолирал. И така, ти си мислиш, че живееш.
Именно това рекламират днес. „Прави каквото си искаш”, „не слушай никого”. Тоест „да правиш каквото си искаш” е свобода? Да правиш каквото си искаш, без да се съобразяваш с другия човек или с неговата свобода, без да имаш уважение към нищо? Това ли наричаш — тази разпуснатост ли наричаш свобода? Това, което днес рекламират всички тези идеологии, теории, където от време на време излизат нови и още по-нови? Това, което рекламират днес — това крепи фалшивото азче, егоизма. Това, което никога няма да те остави свободен, което никога няма да те извади от своите граници и ти никога няма да прескочиш неговите ограничения, никога няма да се срещнеш, никога няма да обичаш, никога няма да се влюбиш, най-вече в живота. Защото животът е истински дар, голям дар и тайнство. И ти, в заблудата на егоизма си и в изолацията си, никога няма да можеш да го живееш. Разбрахте ли?
Не сме намерили истинския смисъл в живота. Не знаем какво реално е животът, какво реално е душата, как мога да срещна истинското си аз, истинския човек. Това е много важен момент. И затова има много препятствия и много изкушения дотам, защото истинският човек може да срещне с истинския Бог. Това е моментът, когато ще се срещнеш с Бога. И затова има толкова много препятствия и толкова много изкушения. Всичко ще се опита да те лиши от тази среща с истинския човек. Защо казваме „изкушения”, а не „изкушение”? Защото са много. И са много, защото са слаби. Ако изкушението беше силно, щеше да е едно. Изкушенията са слаби. Ние не сме истински хора. Ние не сме в истинското си аз, където срещаме Бога и можем да се справим с изкушението и да излезем по-облагодетелствани и по-силни от изкушението, защото това е много добра тренировка. Ние сме в нашето азче, където сме като листо, което щом духне вятърът, се люлее и може да падне.
Изкушението се опитва да те извади от истинското ти аз. Погледнете изкушенията на Господа. Първото изкушение: „Гладен си, нали? Превърни камъните в хлябове”. И днес ще изляза от себе си, т.е. от душата, от живота, от човека, от Бога. Ще изляза от всякаква връзка, в която мога да се укрепя, да се оживя, да се култивирам, да се смиря, да издържа и да обичам, и да живея. Защо? Заради нуждите ми. Обожествяването на нуждите. Ще ми кажете: „Момент, отче, нямаме ли нужди?”. Да, имаме, разбира се. Но днес по-голямо и водещо място заема нуждата. Моята нужда, а не моята жена. Как ви се струва? И не моята душа. Никой не ти е казал да не работиш, за да покриеш нуждите си. Разбира се, ще работиш. Разбира се, ще се трудиш. С потта си ще изкарваш хляба си. Ще покриваш нуждите си. Естествено, че ще го правиш. Подразбира се, че ще го правиш. Но вижте как действа изкушението: ще започне да ти създава повече нужди, повече нужди. „Взимай, ти казва, да имаш.” И така, за всяко нещо, да речем, ще ти предлага все повече продукти. И още, и още, и още. И трябва да вземеш и това. И щом вземеш това, трябва да вземеш и онова. Защо? Защото трябва изцяло да те изведи от теб самия, за да не ти позволи да срещнеш истината си, с душата си, с другия човек, да срещнеш и да възлюбиш Бога. Там, в нуждата.
Имах един помисъл, който искам да я изповядам, да го споделя. И така, казах си: „Боже мой, защо да правя това, да правя онова, да правя третото? Тичай тук, тичай там”. И си казвам: „Сега ако ти кажат, че след 5 минути ще умреш, какво ще си помислиш?”. Казвам си: „Внимавай! Ще отговориш честно. Никой не ни слуша. Какво ще си помислиш през тези 5 минути живот, които ти остават? Имаш 10 вдишвания. Какво ще си помислиш? Кажи истината. Ще си помисля малко за живота си. Добре. Ще си помисля за душата си, за хората, които Бог ми даде, и за Бога. Какво друго ще си помислиш? За сметката за тока? Не, не. Какво имаш да пазаруваш от супермаркета? Не. Какво ще ядем утре? Не”. Е, поставете ги на мястото им. Не може тези неща да те извеждат от твоето аз. Но аз искам и още, и още и си мисля, че имам време.
И когато се пенсионирам, ще видите какъв живот ще живея. И се пенсионираш и искаш повече увеличения и смяташ, че това е земният рай.
Ние непрекъснато тичаме извън себе си, извън същността, извън живота, извън човека. И нищо не става. Едно завихряне, и накрая нищо.
И така, изкушението иска да ме изведе от моето аз. След това изкусителят казва на Господа: „Изкачи се на храмовата стряха и скочи. Бог ще те пази”. Това е религиозност, която няма връзка с дълбочината на човека, с този корен на човека, с утробата на душата, която се отваря, за да прегърне Бога, да каже „Отче наш”, да се стопи душата и да се услади от присъствието на Бога. Всичко е външно. „Срещнах се и разговарях със свят старец, направих това, дадоха ми онова. И ми ръкопляскайте, защото съм най-добрият!“.
Но дори религиозността е вътрешно и дълбоко духовно събитие, което има връзка с душата на човека — неговата съкровищница, която трябва да се събере, защото в тази дълбочина, „царството Божие вътре в нас е”, там ще срещнеш Бога. Аз се опитвам отвън да Го срещна и правя външни неща и искам да ми ръкопляскат.
И третото изкушение. „Виж царствата! Виж как живеят другите! Виж каква къща имат! Виж каква кола имат! Виж какво имат!”. Пак отвън! Тоест изкушението е това, което не ти позволява да влезеш вътре в истинския човек. Ако случайно го срещнеш, да не се подсладиш, да не почувстваш тази радост, тази необятност на това важно пътешествие, това чудо. Защото ти е представил и рекламирал един повърхностен живот. И ти си разпръснат, разбит и захвърлен. И сега се оправяй. Ще ме попитате: „Защо не влизаме в себе си?”. Защото не искаме нашето аз.
Веднъж ме попитаха: „Каква е темата на беседата?”. Казвам: „Исихазмът според свети Григорий Палама”. „Но това е школа за родители и ще говорим за такава тема, за исихазъм? За бдение, аскеза, монашество?”. О, християнино мой! Свети Григорий Палама какво казва: „Исихазмът няма връзка със Света гора, с пустинята, с аскетите и отшелниците”. Внимавайте какво казва свети Григорий — че за Църквата няма брачен и небрачен. Навярно няма и праведен и грешник. Знаете ли какво има? Има човек, който дори поради греха си търси Божията милост и полага усилия, и се бори, и се подвизава. И съществува и онзи, който не иска дори да чуе (за борба). Онзи, който приема Бога, и онзи, който Го отхвърля. И така, какво е исихазмът, казва свети Григорий: „Слушай, детето ми, ти си разпръснат. Събери се малко в себе си”. Щом се събереш в себе си, ще видиш истината си. Затова молитвата на светеца била „Господи, просветли моя мрак”. Защо казвал това? Кой бил мракът в килията му? Мракът, в който седял през нощта, когато хората тогава нямали електричество? За този мрак ли говори? Не! Защото светецът се опитвал да се събере в себе си, да се събере оттук, оттам, да се събере малко в себе си. Щом се събереш в себе си, виждаш мрака си. Щом видиш мрака си, осъзнаваш, че вътре в теб е работилницата на себепознанието.
Виждаш кой си реално. И когато видиш кой си реално, си казваш: „Помилуй ме!”. Тоест вземи това, което съм, което събрах. Край. Знаете ли как се нарича това? Божествено общение, т.е. свето Причастие. И от момента, в който Му кажеш: „Вземи го, Твоя от Твоих”. От момента, в който Му кажеш: „Аз съм ад, аз съм мрак, видях го, вземи го, помилуй ме”. И в този момент какво ти казва? „От момента, в който ти се отдадеш на Мен, и Аз се отдавам на теб, Твоя от Твоих”. Там наистина виждаш чудото на живота. Защо? Защото този живот е създаден и структуриран духовно по такъв начин, че да побира, да носи и да ражда Самия Бог. И така, когато това се случи, ще сме направили най-доброто пътешествие в живота си. Видяхме нашата отговорност. Видяхме кои сме наистина. Наистина се смирихме. И така, направили сме едно важно пътуване и сме готови да се приближим до другия човек. Защото нито сме готови, нито честни, когато се приближаваме до него. Защото това, което даваме на другия, не е това, което е в джоба ни или в къщата ни, а нашето аз. Но какво ще дадем, когато нямаме, когато не го знаем, когато не сме го срещнали? И как аз вярвам, че мога да срещна другия, когато не съм срещнал себе си? Как ще направя това? И затова, когато отида при другия и съм направил това пътуване, и съм намерил себе си, и съм срещнал себе си, и съм видял кой съм, и се боря с това, което съм, и търся Божията милост – когато отида при другия, няма да му говоря. Ще се изповядам. Ще се открия пред другия.
Спомняте ли си първата среща с другия човек? Как постъпихме? Как внимавахме? Отидохте там и внимавахме. Но след това не показахме истинското си аз. Другият не ни показа истинското си аз. Което означава, че единият се скри, показа това, което не беше. Другият показа това, което не беше. И затова никога реално не се срещнахме. Разбрахте ли? Казваме понякога „изповед”. Знаете ли какво е изповедта? Не е само това, че ще отидеш да кажеш няколко неща на духовника, които реално казваш на Христос. Там се учиш по невероятен, особен, уникален начин да стоиш отговорно пред другия човек и да му го кажеш. Изповедта не е само онзи момент, когато си там и се изповядваш, и духовникът ти чете молитва. Не. Изповедта е това, което ще кажеш и на приятеля си, на баща си, на майка си, на брат си, на съпругата си, на съпруга си. Ако бяхме истински и се бяхме научили не да говорим и реално нищо да не казваме, а да се изповядваме, т.е. да разкриваме това, което дълбоко носим, пред другия, отношенията щяха да са на друго равнище. Защото сега хората стигат дотам да казват: „От 60 години сме заедно и не сме се срещали”.
Не познаваш този човек, нито той те познава. И двамата човека, които не са се срещнали, са имали деца, нали? Живели са заедно и в крайна сметка нищо не са направили и не са живели заедно. Те са двама непознати. И това е трагично, защото всеки от тях не е извървял пътя да срещне себе си, за да може наистина да срещне и другия човек. И никога не е изповядал истината си. Аз отивам при другия, за да го завладея, защото тръгвам от азчето. И тръгвайки от азчето, не мога да обичам, а само да завладявам. Ако тръгвах от истинското аз, от служителя на тайнството на живота, от човека, който се е събрал в себе си, от човека, който е видял истината в себе си, от човека, който знае как да се изповяда, ще отида и ще се открия пред другия.
Св. Василий Велики и св. Григорий Богослов били приятели. Св. Василий Велики бил буен поток — не по отношение на светостта, а по отношение на характера. Свети Григорий бил ручей. На Цветница свети Григорий Богослов бил ръкоположен за епископ. От едната страна стоят свети Григорий Нисийски и свети Григорий, бащата на свети Григорий Богослов, от другата страна до него и пред него — св. Василий Велики, пред царските двери. И какво казал, когато го ръкоположил? „Стори ми това, след като знаеш, че характерът ми е различен! Сякаш ме мразиш!” Междувременно св. Василий накарал всички да притиснат св. Григорий да стане епископ. Направил го за доброто на Църквата. И така, той му казал това пред хората. Чистият човек няма какво да крие. Не отишъл после в канцеларията да му го каже. Чистият човек се изповяда в този момент пред св. Василий Велики. И питат: „Как това приятелство се е запазило сред толкова различия?”. Единият цял живот се криел, другият го насърчавал. Единият се опитвал да се уедини, другият го хвърлял в окото на бурята. Вижте писмата му, хубави светци, напълно живи. Виждаш тази тяхна искреност и истина. И как се запазило тяхното приятелство. Слушайте: първо, срещнахме се в Христос. И за да си стигнал до Христос, означава, че си намерил истинското си аз и се бориш с него, и виждаш мрака си, и виждаш истината си. От Христос тръгнахме. Не от азчето, не от експлоатацията, не от интереса, не от удовлетворението. От Христос. И от самото начало един на друг показват истинското си аз. Изповядват „Аз съм такъв”. Хубаво нещо.
И така, какво е исихазмът? Знаете ли защо бягаме от себе си? Не понасяме шума в нас. Вътре в нас настава хаос! Тоест няколко гласа викат в нас. Вика ежедневието, вика нуждата, вика страстта, вика егоизмът, вика волята. Става пазар. И тъй като има толкова много звуково замърсяване и толкова много шум, аз не понасям себе си. Ето го виновникът. И не казвай сега: „Не понасям другия!”. Замълчи! Как те измори другият? Всичко вика вътре в теб и не понасяш себе си. И затова винаги си навън, извън и никога в себе си. И другите са ти виновни, че си такъв.
И какво е исихазмът? Свети Григорий Палама казва: „Непрекъснато мислиш. Добре правиш. Разумен си. Помоли се да намериш малко мир. Грехът е смут и те тиранизира и вината след това не те оставя да спиш. Когато имаш любов, си отпочинал, мирен и радостен. Защото това е атмосферата на любовта. Твоята природа има любов, има молитва, има мир, има примирение, има прошка. Всичко утихва в теб. Кажи: „Да бъде Божията воля”, за да спрат тези похоти, които викат в теб”. И свети Софроний Сахаров казва: „Ако Бог иска да отмъсти на човека (но Той не иска това), знаете ли какво прави? Какво може да направи? Да го остави на собствената му воля”. Така ще се съсипеш. Защото това е нашата воля. Тя е себерушителна. Ще ни разсипе. Нищо няма да ни остави.
„И така, намери мир!” Това е исихазмът. Духовният живот означава да живееш Евангелието. Намери себе си. Изповядай се. Не дръж тежестта в себе си. Кажи го на Бога. Кажи го на другия човек с цялото си сърце. Не оставяй празно място в сърцето си. Възлюби Бога. Възлюби другия човек. Нека сърцето ти се изпълни, да бъдеш рай, да не чувстваш нито празнота, нито самота, нито скука, нито смърт, нито нищо. Какво друго искаш? Това е исихазмът — да утихнеш.
Ние избягваме да оставаме сами. Влизаш вкъщи и първото нещо, което правиш, не е да пуснеш лампата, може да се пребиеш, но ще пуснеш телевизора или компютъра. С мобилния телефон отиваш и до тоалетната. Да не би случайно да утихнеш за малко. Да не би случайно да останеш за малко спокоен. Да не би случайно да останеш за малко със себе си. Това е ужасно. И това се проявява навсякъде. Вижте избора ни. Не отивам да обичам, отивам да завладявам. Очакваш ли сега завоевателят да живее като свободен с теб? Да не се смеем сега. И ти си завладян, и той е завладян. И това не е дом. Това са взаимно враждуващи лагери. Гърция и Турция. А децата са Егейско море. Сивите зони.
Не намерих себе си и влязох в живота на другия с мантията на месията, и седнах на специално място. И кога започват военните конфликти? Когато другият не дойде да ми се поклони. Там да видите какво се ражда. Влизаш с мантията. Ти си най-добрият, безспорно. Правиш нещата по-добре. „Аз знам”. Обличаш мантията на месията. Месията няма лице. Не се е формирал като личност, няма лице. И така отивам при другия човек. Тръгвам от егоизма, от интереса, от желанието. Едва ли ще го срещнеш, и едва ли той ще те срещне. Спомняте ли си старите хубави гръцки филми, където гледаш залеза, двамата тичат по плажа и докато тичат да се срещнат, вместо да се срещнат, се разминават. Много истинско. Започва като комедия и накрая става трагедия, защото виждаме това в живота си. И всички тичат така. Ще ви кажа нещо. Нашата природа е любовта и понякога, тъй като не можем да достигнем до любовта, вземаме формите на любовта. Внимавайте, Юда не стигна до любовта, горкият, но взе формата на любовта, която е целувката. И това правим ежедневно. С формите на любов предаваме другия, защото не можем да го обичаме от момента, в който вече сме предали себе си и сме се отдали на нашето азче.
Блудният син. Прочетете притчата. Както казват отците, тя е истина, факт. Дори само тя да беше останала от Евангелието, щеше да е достатъчно. Това е факт. И Достоевски е свидетел.
Нашите баби нямаха знания. Често им се подигравахме за начина, по който казваха някои неща, понеже нямаха знания. Въпросът е, че имаха душа, опит, вяра, любов. Нашите баби са ни спасили, тези, които пенсионираме и изхвърляме в кошчето за боклук — те са главните герои на живота ни. Ще го разберем, но ще е късно. Например главни герои са Захария и Елисавета, Иоаким и Анна. За своето време те не били просто стари, възрастни и пенсионирани, но и проклети, защото не можели да имат деца. Бог идва и казва: „И така, проклети са за вас, благословени са за Мен. Пенсионирани и безполезни са за вас, главни герои на замисъла за вашето спасение са за Мен”.
И така, една баба взела един Нов Завет и го занесла на Достоевски, когото изпращали на заточение. И му казала:
— Вземи да четеш!
— Махай се оттук! Аз съм атеист!
— Какво от това, детето ми. Чети Новия Завет!
— Остави ме на мира!
Сещам се нещо. Една баба започна да казва „Отче наш“ и го каза дванайсет пъти. Казвам си: „Сигурно има Алцхаймер”. Казвам ѝ: „Бабо, дванайсет пъти го каза. Защо го казваш толкова много?”. „Защото, детето ми, имам дванайсет деца и внуци. Може днес да не го кажат. Да го кажа аз заради тях”. „Пресвета Богородице — си казах — как не се сетих!” И си спомних за света Моника, която 17 години се каела, плакала, молела се и бдяла за детето си. И казвала на свети Амвросий: „Загубих детето си!”. „Остави ме, махай се! Имам работа!” — казвал той. „Владико, загубих детето!” „Махай се! Остави ме сега, Моника!” „Владико, не стига, че е грешник, ами е и еретик! Загубих детето си! В ада е!” Тя коленичила и плакала. „Моника — казал той, — когато една майка коленичи пред Христос и плаче за детето си, това дете не се губи. То се освещава”. Така и станало. 17 години плакала и се каела. Това е майката. Това е бащата. Това е бабата. Това е дядото. Това е вярващият. Това е човекът, който е видял себе си. И какво прави? Чрез себе си поема кръста и на другите. И колкото повече го носи, той толкова повече олеква. И колкото повече олеква, той толкова повече се извисява. И колкото повече се извисява, толкова повече се просветява. И колкото повече се просветява, толкова повече се освещава. Това са велики неща.
И така, Достоевски казал на бабата: „Махай сега, защото отивам на заточение. Може и да не се върна”. Но в крайна сметка се съгласил… Взел Новия Завет. Качил се във влака. Погледнал го и си казал: „Има много страници. И хартията е хубава. Ще има да си свивам цигари”. Чудесно. Руснаците свивали цигари и от вестник. Ако бил голям вестник, цигарата ставала много голяма.
Достоевски започнал да къса страниците една по една. Откъснал цялото Евангелието от Матей. След това и цялото Евангелието от Марк. „Няма проблем”, ти казва Бог. „Пуши си. Твоята съдба действа.” „Съдбата” е техническото име на Бога, ни казваше редовно отец Ананий Кустенис. И така, в даден момент той стига до Евангелието от Лука, до притчата за блудния син. Къса една страница. Докато я свива, се зачита в нея. Чете и следващата. Тази притча родила Достоевски. Дълбочината, ширината, височината на неговото творчество, което е дълбоко богословско. Не е просто литературно. То е много дълбоко. „Престъпление и наказание” е анатомия на греха и дълбочина на покаянието, тоест точката, където срещаш Бога. В притчата за блудния син има един израз „дойде в себе си”. Дойде в себе си, горкият. Бил разпръснат, водел блуден живот. Разпръснат и измъчван от всичко, в което се разпръснал. Защото нещата, в които се разпръсвам, стават тирани. И блудният син „дошъл в себе си”. И това до какво довело? Веднага казал: „Ще отида при баща си”. Тоест от момента, в който дошъл в себе си, автоматично в него се родил копнежът за среща. И оттам започват всички пътувания, решават се всички въпроси и там се случват срещите, които формират истинския живот на човека, който е срещнал себе си истински и смирено и който чрез тази среща ще се поклони на Бога и ще обича човека. Това е раят. Това е Божественото общение.
