Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов
Аскезата е моето доброволно разположение да обработя моята почва, за да бъде плодотворна за откриванията на Бога, за доближаванията на Бога, за Божието слово и послания. И аскезата в евангелския разказ (за бащата и болния му син) е постът и молитвата, където този род – дяволът – не излиза, освен с пост и молитва. Това обаче е едно символично предложение, което ни води до същността на духовния живот, до практиката, която е аскезата.
И какво е аскезата- моето разположение да свия себе си, за да се открие Бог, да отворя сърцето си за Бога; аскезата означава да спра да вярвам в моите лъжеусещания и всемогъщество, да се открия за Бога, за да имам възможност за връзка с всеки един и най-вече с моето аз. Какво е молитвата и какво е постът?
Те не са просто смяна на хранителния режим, а постът реално е опразването на нашето аз, доброволно лишаване от лъжеусещанията, от фантазиите на живота, отказ от един неразумен начин на живот, който крие мания, нарцисизъм, който крие нашето толкова силно изявено аз, че накрая дори себе си не издържаме, „гръмваме” от нашето аз, мъчим се от нашето аз, затваряме се от нашето аз.
Постът е събличането от моето лъжливо аз, за да се съблека от всичко лъжливо. И всичко, което не се свързва с Бога, е лъжливо. То е заместване на Бога от моето аз, автономизиране от Бога. Следователно постът не е хранителен режим, а динамичен, революционен акт, където казвам: отказвам да живея само за мене и разпвам себе си, тоест стигам до отегчение и казвам: стига!
Измори ме, мое аз-че, не искам да живея с теб! Излизам от себе си, от всичко, което моето аз символизира, от тази фантазия да, аз ще успeя другия път, ще намеря радостта и щастието!, което отново е инвестиране в моето аз и его и така се получава едно терзание, абсурден начин на живот, поквара.
Но не е достатъчно да се съблека от себе си, както казват и отците, страстите не са зли, тоест страстта е сила в нас, която Бог е насадил, но ние сме я насочили в погрешна посока. Човекът без страст е мъртъв човек, а ние мислим, че победата над страстите ни е някаква апатия (безстрастие) в смисъл на бездействие. Не, а е активиране на страстите, които Бог е вложил, в тяхната правилна насока, в насоката, която има смисъл.
Следователно и тук събличам себе си, но обличам нещо друго. Какво? Бога. И как се вижда това? Чрез молитвата. Тя не е усилие за психологическо упояване, не е процес на себеусъвършенстване и въображаемо извисяване, а обръщане на цялото ни битие към Бога, където казвам – Боже мой, виж, аз ще опразня себе си, но Ти ме изпълни със Себе Си. Правя движението на опразването, което е покаянието, но отправям и молитва, която е пълнота, изпълване с Бога. Тоест постът, молитвата какво е – подготвям място, за да дойде Бог чрез молитвеното възношение.
Аскезата в Православната Църква не са въображаеми приумици, за да се затворим още повече в себе си, да се дивим на себе си, да оправдаваме себе си и да чувстваме превъзходство над другия, който „спи”, и другите, които „спят”, не разбират и да се създава един духовен елит, а аскезата е опразването на моето аз и изпълването ми с Бога, с Божията благодат, която ме освобождава и води до практическото утвърждаване на моето аз, до намирането на моята реална вечна ценност.
Тогава, доколкото ме кара да обичам себе си чрез ценността, която Бог ми дава, мога да обичам и всеки един човек, защото е невъзможно да обичаме другия човек, ако не обичаме себе си. Това е лъжа, просто е изпълване на нашето аз с празнотите, които чувстваме. Затова днес любовта прилича на постоянен сблъсък с другия, където казвам ама аз те обичам, обичам те!, но те поразявам, изтребвам те, защото претендирам нещо от тебе. Любовта не претендира, не изисква, но коя любов – когато първо истинно обикнем себе си, тогава ще намерим нашата ценност и тя се открива в нашите очи, когато видим колко много се изпълваме от Бога и колко много Бог ни приема и ни обича, и тогава живеем друга свобода, друг опит от живота.
