Автор: Петя Цурева
„Христос почуква в сърцето, а дяволът — в мозъка“
Св. Паисий Светогорец
Всичко, което натрупваме, всичко, което притежаваме, е лиственица, която ще опада с идването на есента. Какво наистина ще отнесем със себе си, когато настъпи последният ни час?
Скоро попаднах на цитат на актьора от руския филм „Остров“ — Петър Мамонов, който ме накара силно да се замисля и в същото време ме провокира да напиша настоящия текст. В думите си Мамонов казва: „Да прощаваме, не знаем. Да се жертваме, не знаем. Да се не гневим, не знаем. Да даваме без съжаление, не знаем. Всичко онова, което ще ни потрябва за Вечния живот, не знаем. А в гроба няма запушвалки (тапи). Каквото си събрал в душата си, с това и ще лежиш“. Този цитат ме порази с простотата и дълбочината си, защото ме изправи пред въпроса: какво съм събрала в душата си? Какво сме събрали в душите си?
В забързаното си ежедневие често сме фокусирани върху постигането на цели, които ни носят успехи тук, на земята. Но рядко се замисляме за онова, което ще ни послужи в онзи неизбежен момент, когато животът ни достигне своя край и се срещнем лице в лице с вечността. Често такива размисли се появяват, когато сме изправени пред сериозно изпитание — болест, загуба или друг житейски удар — или когато годините неусетно ни доближат до финала. Всеки от нас е придобил някакви умения, развил е талантите си, може би е постигнал успехи и материално благополучие. Но какво сме събрали в душите си? Научили ли сме се да прощаваме? Умеем ли да обичаме безкористно? Можем ли да проявяваме търпение и да не се гневим? Все въпроси, които рядко си задаваме, но които са толкова важни за нашия вечен живот. Нека погледнем към ежедневието си. Колко от вас тази сутрин се разгневиха в трафика? Докато чакат на някоя опашка? А колко вместо това проявиха търпение или се усмихнаха на непознат? Разгневихте ли се на детето си? Проявихте ли непослушание към родителите си? Тези малки ежедневни моменти разкриват какво наистина носим в себе си. Признавам, че дори в собствения ми живот често забравям да проявявам търпение. Например когато шофьорът пред мен е толкова ангажиран с телефона си, че не тръгва при зелен сигнал на светофара, или когато някой нагло се пристроява без мигач. А когато съм в метрото, лесно се дразня на хора, които пречат на движението по ескалатора или спират внезапно, сякаш времето и пространството са само за тях. „Трябва да оправдаваме хората, а не да им се гневим, защото с гнева си вредиш на себе си“, често ми напомня моят духовен изповедник и ме съветва да се моля. И, да, има резултат. Когато се моля, дори когато казвам само Господнята молитва, усещам моментален резултат. Постепенно в сърцето ми се настанява мир, който променя всичко около мен, а дребните раздразнения губят силата си. Още по-осезаема е промяната, когато приемам св. Причастие. Сякаш вътрешно се преобразявам. Това е момент на единение с Бога, който ми дава сила, светлина и утеха.
В духа на темата можем да си зададем и други, по-дълбоки въпроси. Простих ли на някого, който ме нарани? Участвах ли в клюка в офиса и спретнах ли интрига? Показах ли милост към някого в нужда, без да очаквам отплата? Кога за последно се помолих искрено за ближния си, а не само за собствените си нужди? Колко пъти помогнах, без да се оплаквам, и дадох, без да съжалявам? Замисляли ли сте се колко често сме вглъбени в преследването на материалното, което ни заобикаля отвсякъде? Духът на суетата постоянно ни подтиква да купуваме, да трупаме, да се състезаваме за все повече и повече. Но рядко се спираме, за да се запитаме за какво всъщност жертваме времето и вниманието си.
Придобиването на временни блага и земни съкровища често се оказва безполезен труд. Животът прилича на река, която непрекъснато тече. Всичко, което събираме по пътя си — богатства, слава, власт, — са само пясъчни зрънца, които течението отнася. Старецът св. Паисий Светогорец в своя беседа казва: „Когато душата обича Бога, тогава тя намира покой там — в Бога, а не в светската суета. Душата не се утешава в светските занимания, в разкоша, отдиха и веселието… затова виждаме хора, които имат всичко това, но са неспокойни, нямат радост. И така, за да намери радост и утешение, нашата душа трябва да обича Бога. За да се избави от материалните неща, човек трябва да не ги обича“. Това ни напомня и за думите на Иисус Христос: „Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“ (Мат. 16:26).
Намираме се в Рождественския пост. Това е период от годината, през който Църквата ни кани да се откъснем от светската суета и да погледнем в себе си. Да изчистим не само телата си, чрез хранителния пост, но и душите си от това, което ни тегли надолу. А ние вместо това се впускаме в суетнята около празничните тържества, покупки, подаръци, приготовления и забравяме за Рожденика. Забравяме за Христос.
Нека в тези свети дни се опитаме да съберем богатствата, които ще ни послужат не само тук, но и във вечността. Докато още имаме време, да събираме любов, търпение, смирение, милосърдие, кротост, радост, благочестие… Да вложим време и усилия в това, което няма да бъде отнесено от реката на времето — добродетелите, които ще направят душите ни светли и готови за срещата с Бога. В крайна сметка, когато времето свърши, всичко, което ще ни остане, е това, което сме събрали в душата си.
