Автор: Христо Димитров
„Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно.“
(1 Кор.6:12)
Братя и сестри,
Тези думи на Св. Ап. Павел до Коринтяни пряко засягат и малкият син, който поискал от баща си туй, що му се полага като дял от имота.
„Не след много дни, младият син, като събра всичко, отиде в далечна страна, и там прахоса имота си, като живееше разпътно.“ (Лук.15:13).
Всички ние… всеки един от нас… сме не просто като този момък. Ние сме този момък – тъй щото пропиляваме имота си, и то далеч от дома. Онзи,… вътрешния имот. Далеч от дома – защото живеем разпътно. А нашият дом е Сам Господ Бог Иисус Христос, Който говори и казва: „Аз съм вратата: който влезе през Мене, ще се спаси, и ще влезе, и ще излезе, и паша ще намери.“ (Иоан.10:9). А нашият дял от имота… това са Господните заповеди: възлюби Бога и ближния.
Но не!
Понеже ние искаме… понеже гледаме високомерно… понеже се мислим за пълни и всевластимащи господари… не даваме това, що имаме; не даваме любовта си, като я скъпим. Точно по този начин пропиляваме дела си. Защото гледаме алчно не да вземем, а алчно да дадем! А понеже не искаме да се погледнем отстрани… не можем да се видим. Не можем да зърнем отблясъците на огньовете по далечните притъмнели склонове на душата ни… не можем да разберем, че тези огньове ще ни изпепелят с лукавството си,… точно защото се мислим за всемогъщи! А тогава не е чудно, че с нас се случва същото, както с блудния син: „А след като той разпиля всичко,… изпадна в нужда.“ (Лук.15:14). Същите сме /и/ ние! Когато искаме, искаме заради отплатата! Искаме да завладеем! Без да съзнаваме, че колкото повече имаме, толкова по-малко сме! И хора, и човеци, и Христови!
Малкият син „Като дойде в себе си, рече: колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам!“ (Лук.15:17). В този именно момент той стига до онова вътрешно състояние, което се нарича равносметка. За което вътрешно състояние Спасителя казва: „Аз съм хлябът на живота; който дохожда при Мене, няма да огладнее; и който вярва в Мене, няма да ожаднее никога.“ (Иоан.6:35). Така е и с този млад син, прахосал имота си; разпилял всичко. В своето разкаяние, в своето покаяние той казва: „Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе.“ (Лук.15:18). А ние… ние в своята слепота дори едно извинение не можем да поднесем! А това е защото ни е страх, тъй като дори извинението е акт на „даване“. И понеже давайки „живеем“ в заблудата, че ще „обеднеем“… затуй и не се извиняваме, не „даваме“! А един от безценните дарове, що можем да сторим за ближния си е да му се извиним. Дори без нищо. Друг също толкова безценен дар е да благодарим някому. Дори без нищо…
В тази история – за Блудния син – виждаме едно действие, което… което се нарича прошка. Нещо повече. Преди човек да /е готов да/ поиска прошка, той трябва да е готов… да не я получи! Нещо повече. „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви.“ (Мат.6:14-15), казва Господ Бог Иисус Христос. Ето поради що бива да сме готови да не получим прошка. Тъй щото все още не сме готови да се разделим с „най-ценното“, което „имаме“ – нашия „собствен“ егоизъм.
Блудният син осъзнал, че останал гладен. Тъй щото се отдалечил от Господ. За разлика от нас – които вътрешния си глад залъгваме с материално имане, а не с духовен живот. И за нас казва Господ: „Който се съединява с Господа, един дух е с Него.“ (1 Кор.6:17). Смисълът на това може да бъде допълнен и от въпроса, който задава Спасителят: „Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас и Когото имате от Бога, и че не принадлежите на себе си?“ (1 кор.6:19).
След като останал безпътен младият момък осъзнал всичко това. Че с тази своя постъпка той вече принадлежи на себе си, а не на Господа. Но това осъзнаване се случило после. След. Нито преди това. Нито по време. Станало после. А това е един безценен урок, който ни се дава даром. Та да можем ние на време да се спрем, преди да сме сгрешили. Тъй щото не е ли по-добре първом да се покажем пред себе си, пък после /и/ пред човеците? Господ знае какво е вътре в нас, преди още да поискаме от Него да ни покаже! Но понеже /изглежда, че/ да поискаш прошка е едно от най-трудните човешки действия, в много случаи сам човек спира пред нея /пред прошката/ и чака водата да се уталожи, случката да се размине /от само себе си/ и да му бъде простено от човека срещу него /още преди/ да му се е извинил, преди /дори/ да се е покаял. А човек да застане пред самия себе си с нагласата, че ще иска прошка наистина е трудно. Защото това означава той да застане срещу себе си,… да се сблъска със собствения си егоизъм! Но понеже егото има изключително мощен защитен механизъм… е болезнено трудно сам човек да удари собственото си „Аз“. И понеже сме закостенели,… понеже се мислим за някого,… толкова повече сме неспособни на това! Блудният син със страх от Господа се върнал при баща си и му поискал прошка. А ние?… Понеже се имаме за някого сме готови дори в очите на отсрещния човек да изречем лъжа. Само и единствено за да се оправдаем! Но не чрез правдата на Господа и Бога нашего Иисуса Христа да се оправдаем, а чрез лукавството и двуличието на лъжата. А тук – в лицето на лъжата – няма /и не може да има/ място ни за извинение, ни за покаяние! Реален пример за това е реакцията на брата му, който видял как баща им посрещнал другия си син, като разтворил обятията си. И му поискал сметка що тъй постъпва. А пък баща му рече: „Чедо, ти си винаги с мене, и всичко мое е твое; а трябваше да се зарадваме и развеселим затова, че тоя ти брат мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери.“ (Лук.5:31-32).
Братя и сестри,
Ето отговорът на всичко това. Да се радваме в Господа за туй, че някой се е събрал в себе си с надеждата, че ще може сега да оцени туй, що има. На дело да покаже вярата си. Безкористно. Да се радва и благодари на Господ Бог Иисус Христос за всичко – и особено за възможността да може да прости.
Така не само на този някой си, а на нас самите ще ни се отворят очите и ще разберем… всеки един от нас… че ще може да каже: „Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно; всичко ми е позволено, но няма да бъда аз обладан от нещо.“ (1 Кор.6:12). И това ще се случи… когато се научим да прощаваме. Тогава ще разберем, че сме скъпо купени. И така да прославим Бога с телата и душите си, които са Божии (1 Кор.6:20).
Амин.
