Всред мрака ни сияе светлината

635 0
svetlina

Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов

Народът, който седеше в мрак, видя голяма светлина. Голямата светлина, която народът видя, намирайки се в мрак, било откровението, явяването на Христос (Мат. 4:12-17).

Тук разграничаваме два термина: светлина и мрак. В определени думи ние влагаме различни по смисъл  значения, които невинаги са тъждествени. Думите „светлина” и „мрак” не се възприемат по еднакъв начин, понеже не всеки човек ги разглежда в тяхната пълнота и дълбочина. С какво всъщност са ценни и значими тези термини — тези евангелски термини — така,  както ни ги явява Словото Божие?

Народът, който седеше в мрак, видя голяма светлина. Народът бил в мрак, седял в мрак и видял голяма светлина — светлината на познанието, светлината на откровението. Всички ние имаме нужда — всеки за себе си — да познае истината, да вижда светлината и да бъде далеч от своя мрак.

Но първо, какво означава мракът за човека? Мрак може да бъде едно финансово затруднение, един емоционален крах или едно греховно състояние. Това може да бъде чувството за неуспех. Мрак също може да бъде непознаването на истината и липсата на екзистенциална ориентация. Едно екзистенциално объркване, при което човекът не знае накъде да се обърне.

Мракът означава отсъствие на светлина — да не общувам със светлината на Бога, да не вкусвам Божието откровение. Следователно търсенето на живота е копнеж и търсене на  светлината на познанието. Това, което определя човека като човек,  това, което определя човешката личност като утвърдена личност, е насочването на нейното битие към търсенето на светлината на познанието, на светлината на битието ù.  Този, който не се ориентира към търсенето на светлината или е безразличен към познанието, не може да бъде истинен човек и християнин.

Всичко това стои много далеч от една религиозност, която просто удовлетворява нашия духовен нарцисизъм или една окопана във външни църковни форми религиозност, която в повечето случаи води до самодостатъчност. Дълбоко в нас обаче съществува търсенето на истината, светлината и  знанието.  Активирали ли сме това търсене? Уважили ли сме този копнеж на битието ни за истинско знание,  за истинска светлина? От това можем да преценим доколко сме християни, можем да преценим качеството на своя живот — доколкото уважаваме и поддържаме буден своя копнеж за истинската светлина и истинското знание.

Следователно на първо място стои желанието за светлината и съзнанието за нашия мрак.  Разбира се, ние имаме желание за светлината. Когато казваме „светлина”, това означава знание; когато казваме „знание”, това означава истина; и когато казваме „истина”, това означава Христос. По какъв начин обаче можем да станем причастни на тази светлина?

Много е важно това, което Писанието ни казва, а именно: Народът, който седеше в мрак, видя голяма светлина. Първото значимо движение, което трябва да направим, за да придобием възможности за откриване на светлината, е да седим в своя мрак в очакване, осъзнавайки, че познанието на светлината не е наше, а Божие действие. Не е откритие, а откровение.

Какво означава да седя в моя мрак? Означава, че не вярвам в моето знание, не вярвам в силата на моя ум и в силата на моето сърце.  Не вярвам в моята интелектуална способност като възможност за общение със светлината, не вярвам в моята чувствителност, в моите чувства, които евентуално крият гордост или егоизъм. Защото често пъти прикривам своя егоизъм по много красив начин, като казвам: „Аз искам светлина, искам Христос и се стремя да Го доближа с човешки сили, четейки и търсейки.”

Но това ли е тропосът на богословската гносеология? Христос някъде казва: Изследвайте Писанията. Църквата ни казва, че трябва да изследваме, трябва да търсим. Как да търсим? По какъв начин? Като имаме за инструмент, за динамика на знанието своя ум? Според отците търсенето на Бога, което става чрез човешките възприемателни способности, често води до заблуда, тоест до прелест.

Понякога човек стига до някакво знание, което навярно е духовно, стига дори до любов към светлината, но каква всъщност е тази светлина? Това е светлината на неговия ум, а не светлината на Бога. Човек стига до едно усещане за удовлетвореност, но зад него се крие самомнение и гордост.

Затова е нужно да свалим от себе си всички тези неща и както казва авва Исаак, „по-добре да бъдеш считан за неук”. Тази доброволна неученост говори за една дълбока мъдрост, след като отхвърляме своето собствено знание. За съжаление, дори в духовния път, дори в пастирското обгрижване, дори в нашите отношения, за мяра и критерий за живота се приема нашето знание и знанието на нашия ум.

Голямата ни борба, от една страна, е да опазим копнежа на битието си за знание, а от другата страна, да седим безмълвни в своя мрак. Да се отдадем на безмълвие в своя мрак и да потърсим Божията милост. Застанете и познайте, че Аз съм Бог (Пс. 45:11). Само тогава в нас може да се роди истинската молитва. Когато седя в своя мрак и търся милост. Тогава преживявам просветлението, което идва не от мен, а от Христос.

Това е най-адекватното състояние на живота. И тогава до кое знание стига човекът? Използвам ума и сърцето си, за да седя в моя мрак и да търся Божията милост. Умът и сърцето ми не са органи на познанието, а негови приемници. Умът и сърцето ми не произвеждат знание, а приемат знанието и го описват.

Бог се открива на човека и смисълът на нашия живот — ако е път на покаяние и смирение, който символично бива определян с израза „седя в моя мрак” — е в това знанието постепенно да „закваси” нашето битие и нашето сърце.  Когато казваме „сърце”, ние го разбираме не като център на чувствата, а като център на битието ни.  Знанието залива сърцето ни, а  след това и душевните ни сили  по такъв начин, че всички негови функции се движат от и към светлината.

Това превъзхожда книжното знание и интелектуалното изследване.  Така умът и сърцето ни могат да направят правилната преценка. Защото тогава човек придобива друг ум и друго сърце, целият става „христовиден”,  става част от знанието, тоест част от Христос. И неговото възпитание, образование и етос също стават Христови.

А ние какво правим? Опитваме се — и това е нашата педагогическа грешка— да предадем един етос и едно знание за Христос чрез проповеди, чрез налагане, чрез пастирска грижа, в която се крие не духът на Христос, а навярно нашата — на нас, духовниците — сила на интелекта и на емоциите.

В действителност от какво се нуждаем? От молитва. Да седим в мрака и да очакваме Бог да ни покаже това, което трябва. Да спрем да действаме сами по себе си. Тогава човек разбира, че за да стане „христовиден”, не е нужно това да се предшества от едно принудително на психологично равнище  усилие, а от едно усилие, чрез което той самият да се закваси в молитвата, да се закваси в болката на търсенето; той самият да се остави в ръцете на Христос, за да закваси Христос сърцето му, да се открие Христос в сърцето му и тогава то ще може да се удиви на това чудно събитие — откровението на Светлината.

Имаме две възможности за познание: или да четем книги, или да задвижим сърцето си. Ако имаме седящо в мрак, смирено, покайващо се, молещо се сърце, което обаче търси Божията милост, тогава Бог ще ни се открие. Тогава ще разберем всички възможности за правилното изследване и познаване на книгите. Книгите ще бъдат повод умът и сърцето ни да се активират в копнежа ни за познание.  Книгите, словото, проповедите ще бъдат запас в тази лична борба, в тази уединена лична борба на всеки един от нас в търсене на Христос.

Приемането на Христос е жизнена цел на всеки човек. Начините за постигане на това са разнообразни, в зависимост от склонността ни да се предаде в Божиите ръце. Бог никога не насилва нашата свобода. Стои с търпение и хлопа на вратата на сърцето ни. В даден момент, седейки в мрака, ние ще проявим любочестие и ще отворим вратата, за да влезе в нас светлината, за да се съедини преходното с вечното, за да се утвърди замисълът на Божието домостроителство, за да се открият Божиите тайни, за да се превърне Църквата на грешниците в Църква на праведниците.

Пълният с любов и милост Бог никога няма да престане да търси Своята изгубена овца, колкото и далеч да се намира тя.