ВЪВ ВРЕМЕТО И ВЪВ ВЕЧНОСТТА

393 0

Автор: протойерей Георгий Бенигсен

Източник: „Не хлебом единым”

Превод: Пламена Вълчева

Вчера Господ възкресил от мъртвите своя приятел Лазар, който се намирал в оковите на смъртта четири дни. С това чудо Спасителят засвидетелствал пред цялото човечество Своето божествено всемогъщество и на всички дал уверение за общото възкресение на мъртвите, с което ще завърши историята на човечеството. „За да потвърдиш общото възкресение преди Твоите страдания, Ти възкреси Лазар от мъртвите, Христе Боже…” — с тези думи започва тропарът на Лазаревото възкресение и на днешния ден — Вход Господен в Йерусалим.

Във Витания, където живеел Лазар, Христос разкрил както Своята Божественост, така и Своята Човешкост. Когато видял сестрата на Лазар Мария „да плаче, и дошлите с нея иудеи да плачат” за покойника, Той се разтъжил духом и казал: „Де сте го положили?”. „Казват Му: Господи, дойди и виж. Иисус се просълзи.” И веднага се проявила Неговата Божественост: „Лазаре, излез вън! И излезе умрелият…”.

И ето днес Господ влиза в Своя град — земния Йерусалим. Йерусалим Го посреща като свой Цар. „А повечето от народа постилаше дрехите си по пътя; други пък сечаха клони от дърветата и постилаха по пътя; а народът, който вървеше отпред и който Го съпровождаше, възклицаваше и казваше: осана Сину Давидову! Благословен Идещият в име Господне! осана във висините!” (Мат. 21:8-9). Народът посрещнал своя Цар. Израилтяните били уморени от римската окупация. Искали не само да бъдат свободни, но и да възстановят предишната си слава и световно господство. Многовековният духовен копнеж за Месията, Спасителя и Избавителя от царящите над света грях и смърт придобил политическа окраска и революционен дух. Смесването на духовното и политическото е наситено с катастрофални последствия. Така станало и в този случай. Копнежът за политическа победа, за външно могъщество и сила се разбил в скалата на Божествената кротост, която Месията внесъл в света.

Изминали само няколко дни и Йерусалим, по чиито улици все още като слабо ехо отеквало „Осанна”, бил огласен от новите вопли на същата тази тълпа: „Разпни, разпни Го!” (Иоан. 19:6), „Да бъде разпнат!” (срв. Мат. 27:22).

Доближавайки се с ума и сърцето си до този низ от събития, до тежките страдания и кръстната смърт на Спасителя, размишлявайки за предателството на Иуда, за измяната на Петър, за малодушието на апостолите, за двуличното безволие на Пилат, за жестокостта на римските воини, за трънения венец, заплюването, раните, побоите, за приковаването на Кръста, за равнодушната безчинстваща тълпа, ние сме склонни да разсъждаваме за вината на другите. За вината на съвременниците на тези събития, на участниците в Божествената смърт, в страшната трагедия на убийството на Богочовека. Ние не бихме могли да извършим това. Ние не бихме могли да участваме в богоубийството.

Дали това е така? Преди всичко — и това е особено важно — ние трябва да осъзнаем следното. Бог е станал човек — Христос се е родил — във времето, в една определена историческа епоха, за което свидетелства евангелското повествование. Земният живот на Христос е преминал във времето и в историята. Във времето и в историята Той е бил разпнат — „при Понтий Пилат”, както непрестанно свидетелства Символът на вярата; във времето и в историята се е извършило Неговото Възкресение от мъртвите. При все това, влизайки във времето и в историята и оставайки Бог — „един от Светата Троица“, — Христос е внесъл в нашето време божествения елемент на вечността, който от този момент, чрез Църквата, пронизва, храни, освобождава и преобразява времето. Времето винаги е свързано със „спомени”, на които ние толкова много обичаме да се отдаваме, но от които понякога се стремим да се избавим. Не само в личния, но и в църковния живот ние сме склонни да се отдаваме на „спомени”. Това е оправдано и в това няма нищо беззаконно. Но ако нашият църковен опит се ограничава само до благочестиви „спомени”, в него ще отсъства нещо изключително важно.

Църквата не е обикновена човешка организация. Църквата е Божествен организъм, Тяло Христово. В Църквата не престава тайната на въплъщението и живота на Христос в света. Църквата е прозорец, през който във всяко време от нейната история, в това число и в нашето, мощно проникват Вечността, Небето, Царството Божие. Затова на всяко богослужение, на всяко Тайнство и особено на всяка Божествена литургия, а също и през всички дни на Страстната седмица Църквата притежава силата не само да възпоменава, но и да ни пренася в онези събития, на които са посветени тези велики дни.

Радио Свобода”, 15 април 1985 г.