ВЪЗДЕЙСТВИЕТО НА НЕУЛОВИМОТО

482 0

Автор: Величка Николова

Беше благочестив, смирен, достолепен. Вървеше с достойнство, изправен и сякаш вглъбен в себе си. Сива дълга брада, лицето му бе красиво по един особен начин, излъчваше благородство и доброта. Знаех, че беше свещеник.

Бях дете и подражавайки на възрастните яростно спорех с дядо ми, като изливах всички нелепости против Бога, които ни внушаваха в училище. Споровете с дядо ми са отделна тема. Искам да кажа, че атеистичното ми стремление изчезваше някъде, щом срещнех на улицата отец Яни. Той внушаваше респект с нещо неуловимо и аз го поздравявах винаги ясно и високо: „Добър ден!” като дори леко скланях глава. Също така ясно, той винаги отвръщаше на детския ми поздрав. Тогава не бих могла да обясня защо го правех. Беше ми радостно да го поздравя. Сега бих казала, че той проповядваше със самото си появяване на улицата: с дълъг черен подрасник, със сребърен голям кръст на гърдите, с цялото си смирено и категорично присъствие. Поп Яни — така го наричаха всички и го казваха с почит.

По-късно научих, че след 1944г. са правени два или три опита да бъде убит, като се придаде на тези опити невинната игра на случайността. Но също така „случайно” Господ го е спасявал. В една от своите книги монахиня Валентина Друмева написа по-подробно за живота му. Но някъде в паметта ми беше останал неговият благолепен вид и там, в моята памет, той незримо проповядваше. Бог да го упокои в Царството Си!

Мина много време, вече работех и с една колежка отидохме в Бачковския манастир. Влязохме в храма на манастира, запалихме свещи, поклонихме се на иконите. Беше ни радостно на душите, четохме историята: как е създаден манастирът от братята Бакуриани. После, разговаряйки с колежката, малко лекомислено, тръгнахме из двора, зад храма. В един момент погледнах нагоре, към килиите на монасите и трепнах. Някакъв старичък монах седеше на столче пред една врата на втория етаж на чардаците и гледаше към планината. Лицето му изразяваше нещо неуловимо, благо, добро и далечно. Не беше от този свят. Той дочу гласовете ни и се обърна към нас с учудване. Осъзнах колко сме излишни, как нашето нехайно и „благочестиво” разговаряне го бе смутило; сякаш си почиваше и ние бяхме нарушили почивката му. И се засрамих. Неговото лице светеше с благодат и смирение, с вътрешна неизразима мисъл. Всички тези чувства ме пронизаха като мълния. Веднага се обърнах и тръгнах обратно със съзнанието за моята греховност и душевна пустота. И тогава разбрах, че мълчанието може да бъде пълно със съдържание, а душевната пустота се изразява с многословие. Как ми се искаше да му кажа: „Простете!”. И той да ми каже нещо хубаво, добро. Да, всъщност, той го направи, но без думи. В паметта ми все още стои това усещане.

Бях започнала да се въцърковявам, ходех редовно в храма, който ме притегляше все повече. Имаше венчавка — един от иподяконите се бе оженил и венчавката се извършваше от двама свещеници. В храма атмосферата бе радостна, гледах всичко това, в един момент се обърнах към лявата страна на храма, където имаше наредени няколко стола. Там седеше млада жена с дете на около годинка.

И веднага застинах — такова беше впечатлението ми от вида на жената. Тя просто седеше с детето в скута си, лицето ѝ бе младо, изящно, нежно, без никакъв грим или червило, дългата коса бе вързана отзад съвсем обикновено. Излъчваше и любов, и смирение, и женственост, и още нещо неуловимо, но притегателно и чисто. Стоях без да съзнавам, че преча на минаващите, опитвах се да осмисля какво всъщност виждам. И си казах: Господи! Та тя е недостижима! Помислих го с радостно възхищение и веднага я заобичах. Нейното излъчване не лъжеше, беше така истинно, както само може да го усети човешката душа в храма. Обърнах се, защото осъзнах, че може да направя впечатление. Попитах коя е тази жена. Казаха ми: „Това е В., презвитерата на един от отците”.

Тези три срещи в моя живот запомних завинаги. И трите лица, трите фигури, поведение и израз тихо говореха без думи за един възвишен духовен свят, за един смислен, устремен към Бога живот. Проповядваха Божията благодат, привличаха неудържимо и завинаги към себе си. И разбрах по някакъв начин, без някой да ми го казва направо, че това е истинският живот, че си струва да положиш усилие да го постигнеш, макар и в мъничка степен.

Да го постигнеш с Божията помощ, разбира се! Благодаря на Бог, че ми даде тези три радостни благодатни срещи в моя живот! Те не бяха случайни, те докоснаха сърцето ми, влязоха в съзнанието ми, в душата ми по един особен и неизразим начин. Бяха едни от нещата, които промениха моето мислене и белязаха пътя ми към Бога.