Автор: Христо Димитров
А на всеки един от нас благодатта е дадена по мярката на дара Христов.
(Еф. 4:7)
Братя и сестри,
Днешната неделя е и денят след Кръщението Господне в река Йордан. Към това дивно богоявление сякаш чуваме и думите на св. ап. Павел: „Затова е и казано: „като се възкачи на височината, плени плен и даде дарове на човеците“ (Еф. 4:8). Но за какъв плен може да става дума? И как тези думи на апостола се вписват в нашия живот? В живота на тези, които са се кръстили в Христа? Защото светият апостол продължава: „А „възкачи се“ що означава, ако не това, че Той е и слязъл по-напред в най-долните места на земята?“ (Еф. 4:9).
Какви са тия най-долни места на земята, където Спасителят е слязъл по-напред, преди да се възкачи на височината?
С кръщението си в Господа всеки от нас би трябвало да живее вече не за себе си, а за Спасителя. Защото светият апостол казва и друго: „И вече не аз живея, а Христос живее в мене. А дето живея сега в плът, живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене“ (Гал. 2:20). Но дали всички тези думи се отнасят и за нас? Можем ли да видим това изкачване (възкачване) на височината и това слизане в най-долните места на земята, като погледнем вътре в самите себе си? Можем, дори е редно именно това да сторим. Като се вгледаме в себе си, може би ще разберем, че тая височина, тия долни места — това е нашата смиреност, това са нашите страсти! Всяко едно наше действие, което ни отдалечава от Спасителя, може да се разглежда като едно такова „най-долно място на земята“. Тогава вече не Христос живее в мене, а аз за себе си живея! Ето го най-долното място на земята! Нашите страсти, които ни заслепяват в ежедневието ни. Нашето его, което поставяме пред нашата вяра, което поставяме пред Спасителя! Така ние сами пленяваме себе си и няма как да се възкачим „на височината“. И това се случва всеки ден. Всеки ден поставяме себе си на преден план, а вярата ни и Спасителят остават някъде встрани. А това е така заради стремежа ни „да се покажем пред човеците“. Ние да сме тези, които успяват! Аз да съм този, който успява! Аз… На едно такова долно място аз наистина съм в плен. В плен на самия себе си. И докато не поискам да се възкача, като се смиря, ще си остана в това най-долно място на земята.
Не за това говори светият апостол. Той говори за възкачване. И за това да се плени един плен. Нашият плен е именно този — да не се борим със самите себе си, с егоизма си и с всичко, което ни отдалечава от нашия Господ и Спасител Иисус Христос! Но ако се смирим, ако престанем да се вглеждаме първо в себе си, а после в Христос, тогава вече може да се говори за „възкачване“. „Слезлият е Същият, Който се и възкачи по-горе от всички небеса“ (Еф. 4:10). Именно тук е разковничето, именно в точно тези думи е и ключът, чрез който ние, всеки един от нас, кръстените в Христа, да излезе от плен. Ние да сме тези, които да поискаме да се възкачим. Иначе казано, „плени плен“. Да успеем да пленим нашето его. Да успеем да надделеем над нашите собствени желания. Като поставим вярата си в Христа Спасителя на едно по-горно място от това „най-долно място на земята“. Тогава думите на апостола ще станат явни за нас. Тогава ще видим и даровете, дадени на човеците. Така ще можем и ние да сме „в съзиждане на тялото Христово“ (Еф. 4:12).
Но как да се смирим, та да можем да започнем едно такова „възкачване“? Това не е всяка неделя да ходим на църква. Това е всеки ден да не излизаме от църквата. Това не е да „живея сега в плът“, това е да „живея с вярата в Сина Божий“. Ето това възкачване е редно да ни е ежедневие, да се стремим към това възкачване всеки ден. И не защото сме в очакване с мисълта за наградата, т.е. и ние да сме сред тия човеци, на които са дадени дарове. Не. С мисълта за награда, за нещо получено „в отплата“ на нашите действия сами падаме в това най-долно място на земята. Но да не забравяме Господните заповеди: възлюби Бога и възлюби ближния като себе си (Марк. 12:30-31). Ето това е възкачването ни. И по думите на апостола „А „възкачи се“ що означава, ако не това, че Той е и слязъл по-напред в най-долните места на земята?“ (Еф. 4:9). Тези думи на апостола ни показват истината. Но каква е тя?! Ето каква. Докато не осъзнаем, че сме егоисти, няма как да започнем да се борим с егото си. Докато не разберем, че „да се покажем пред човеците“ е единствено в наша вреда. Докато аз самият не осъзная, че първо трябва да падна, за да мога след това и да се изправя. А не като падна, да си остана там, долу, „в най-долните места на земята“.
Когато с всичко това живеем всеки ден, думите на апостола ще станат за нас тази „награда“, тези „дарове“. Ще разберем, че именно животът в Христа е единственото, към което да се „възкачваме“. Че това възкачване е за цял живот, а не е еднократно действие. И когато всичко това ни стане ежедневие, тогава ще можем да „достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий“ (Еф.4:13). Наистина! „Познаването Сина Божий“!
Познаем ли Бога, ще разберем, че „на всеки един от нас благодатта е дадена по мярката на дара Христов“ (Еф. 4:7).
