ВЪЗКРЕСЕНИЕТО ВЪВ ВИТАНИЯ

175 0

Автор: свещ. Георгий Чистяков

Източник: ,,Свет во тьме светит“

Превод: Пламена Вълчева

„И когато настана часът”, казва Евангелието от Лука (Лук. 22:14), започвайки разказа за Тайната вечеря. „Иисус, знаейки, че е дошъл часът Му”, се казва в Евангелието от Иоан (Иоан. 13:1) в началото на повествованието за умиването на нозете. Часът на Иисус започва с възкресяването на Лазар. Съгласно византийската традиция текстът, посветен на това събитие, се чете на литургията в съботата преди празника Вход Господен в Йерусалим, т.е. осем дни преди Пасха. Това четиво се предшества от пеенето на тропара „За да потвърдиш общото възкресение преди Твоите страдания, Ти възкреси Лазар от мъртвите, Христе Боже… ”.

Разказът за възкресяването на Лазар предшества повествованието за смъртта на Иисус и Неговото възкресение от мъртвите. Единият разказ не може да не бъде прочетен на фона на другия, затова всеки читател, независимо дали му харесва или не, спонтанно ги съпоставя в съзнанието си. Още повече че и в двата случая имаме пред себе си една и съща картина, един и същ пейзаж: гробницата, разположена в пещера, камъка, с който е преграден входът, погребалните повивки, судар (или судариум) — кърпата на главата на мъртвеца, и т.н. С други думи, в чисто визуален план двете сцени си приличат изключително много. Но именно тази външна прилика на двете събития подчертава колко много се различават по своята същност.

Лазар умира и след това бива върнат към живота от Иисус. Той възкръсва такъв, какъвто е бил преди, живее още десет или повече години, за да умре отново, както всички. Възкресението на Лазар е възвръщане към предишния му живот. Възкресението на Иисус е стъпка към нов живот, защото Той, по думите на апостол Павел, „веднъж възкръснал от мъртвите, вече не умира: смъртта няма вече власт над Него” (Рим. 6:9). Смисълът на едното събитие става ясен именно на фона на другото. Стъпката към новия, вечен и непреходен живот, извършена от Иисус, става по-видима и ясна, когато я съпоставим с възвръщането на душата в тялото и на човека към предишния му живот, както в случая с Лазар. Погребалните повивки и кърпата от лицето на Иисус остават в гробницата като свидетели на Неговото възкресение. Възкръсналият от мъртвите Лазар излиза от пещерата, „с повити ръце и нозе в погребални повивки, а лицето му забрадено с кърпа”.

Трябва да обърнем внимание и на диалога между Иисус и Неговите ученици в началото на този разказ. „След това рече на учениците: да идем пак в Иудея. Учениците Му рекоха: Рави, сега иудеите искаха с камъни да Те убият, и пак ли там отиваш? (…) Тогава Тома, наричан Близнак, каза на учениците: да идем и ние да умрем с Него” (Иоан. 11:7-8, 16). Апостол Тома е песимист, ала горещо обича своя Учител и е готов да претърпи смърт заедно с Него. Тези три стиха са своеобразен пролог към разказа за неверието на Тома, в който се разказва как той не вярва на Иисусовите ученици, че са видели Възкръсналия.

В тази връзка е много интересна още една реплика на Тома от Евангелието от Иоан. В отговор на думите на Иисус: „А където отивам Аз, знаете, и пътя знаете”, Тома възкликва: „Господи, не знаем къде отиваш; и как можем да знаем пътя?” (Иоан. 14: 5-6). Тези думи на Тома свидетелстват, че той не знае какво ще се случи по-нататък с Учителя, но въпреки това е готов да Го последва — не с някаква цел, а защото не може да не бъде с Христос, не може да остави Този, Когото обича и на Когото изцяло се доверява. И когато в 11-та глава Тома казва: „Да идем и ние да умрем с Него”, ние разбираме, че със своето изпълнено с песимизъм сърце той вече усеща, че този път ще завърши на Голгота, със смъртта на Учителя и вероятно на учениците, но въпреки това е готов да последва Иисус по този път.

Думите на апостол Тома: „Да идем и ние да умрем с Него” могат да бъдат сравнени с възклицанието на апостол Павел в писмото му до Филипяни: „… както винаги, и сега ще се възвеличи Христос в тялото ми — било чрез живот, било чрез смърт. Защото за мене животът е Христос, а смъртта — придобивка” (Фил. 1:20-21). Павел не се безпокои дали ще живее, или ще умре, най-важното е да бъде с Христос и да не Го предаде. Същото казва и Тома в 11-та глава на Евангелието от Иоан.

Трябва да обърнем внимание и на следното. Въпреки предупреждението на учениците: „…иудеите искаха с камъни да Те убият, и Ти пак ли там отиваш?”, Иисус ги призовава да отидат с Него при мъртвия Лазар: „…но да идем при него.” Като призив, като лозунг, като символ на вярата звучи тук думата „да идем”. Иначе казано, нека забравим за своята собствена безопасност и да побързаме към този, който се нуждае от помощ. Иисус говори тук именно за това. Това е най-важното. Това е много по-важно за нас, отколкото отговорът на въпроса дали човек на име Лазар е живял преди две хиляди години, дали е бил възвърнат към живота, за да умре отново след това, дали това е алегория или преувеличение…

А сега за Мария и Марта. Иисус идва във Витания и Марта Го посреща с думите: „Господи, да беше тук, нямаше да умре брат ми. Но и сега зная, че, каквото и да поискаш от Бога, ще Ти даде Бог.” Иисус ѝ казва, че брат ѝ ще възкръсне, на което Марта отговаря: „Зная, че ще възкръсне при възкресението, в последния ден” (Иоан. 11:21-24). Марта изрича думата „зная”два пъти. За нея религията е сакрално знание, знание за това какво ще се случи, какво предстои, знание за наредбите и правилата и т.н. По същия начин и ние знаем какво да правим в храма — да запалим свещ, да поръчаме една или друга служба, да прочетем една или друга молитва… Но Иисус казва на Марта: „Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее”. И в отговор на тези думи Марта — след упоритото „зная, зная” — изведнъж възкликва: „Вярвам!”. В този момент се извършва удивителният прелом от сакралното знание към живата вяра. Вярата — това е абсолютно доверие в Този, Когото обичаме. От сакралното знание Иисус насочва Марта — а заедно с нея и нас — към Себе Си, към Своята Личност. Както казва митрополит Антоний Сурожски, „вярата е среща с Христос”. И най-важното за християните е тази жива, реална среща с Иисус, Който е сред нас. Тогава именно се извършва преориентацията от сакралното знание — какво трябва да правим, какви пътища трябва да следваме — към Него, към Неговата Личност. Изключително важно е да разберем това, защото много често в центъра на нашата религиозност стоят някакви правила, някакви разпоредби, някакви принципи, една или друга система от възгледи и т.н., но не и Христос. Именно това казва Иисус на Марта: не мисли за последния ден, а се вслушай в това, което ти говоря. Никъде навярно няма толкова ясно свидетелство за това, както в този текст, в разговора на Иисус с Марта.

И ако Марта отива при Спасителя със своето „зная”, то Мария отнася при Него своята скръб. За разлика от Марта тя действително е потънала в отчаяние. Нека си спомним какво се казва за двете сестри в 10-та глава на Евангелието от Лука: изпълнената с грижи Марта успява да преодолее своето отчаяние и да повярва в Христос, а съзерцателната Мария, която седи в нозете Му и слуша думите Му, не е в състояние да направи това. Става дума най-вече за това, че активността, деятелността е необходим елемент на вярата. Човекът, който бездейства, е безполезен и в областта на вярата. Ето защо апостол Иаков казва: „Вярата без дела е мъртва.” У този, който седи безучастно, вярата отслабва. Дори удивителната, чиста Мария в този епизод е немощна във вярата си, вероятно поради своята съзерцателност. „Ora et labora” — „Моли се и се труди” — тези думи на свети Бенедикт поясняват този евангелски текст.

И накрая, едно последно нещо, на което бих искал да обърна внимание. Единадесета глава, от началото до края, ни показва, че Иисус ще умре. В първите два стиха се говори за Лазар, който „беше болен”, и за неговите сестри Марта и Мария. „А Мария … беше оная, която помаза Господа с миро и отри нозете Му с косата си.” Споменатата тук история ще бъде разказана по-нататък, в 12-та глава на Евангелието от Иоан. Но тя се среща и при синоптиците, така че ние я познаваме в различни варианти. Мария помазва нозете на Иисус и когато я упрекват за това, Спасителят възкликва: „Остави я; тя е запазила това за деня на погребението Ми.” Така самото споменаване на помазанието ни напомня за Иисусовото погребение, чийто ден наближава.

След това учениците напомнят на Иисус, че ще бъде убит с камъни в Иудея (Иоан. 11:7-8). Това е второто споменаване на предстоящата смърт. В 16-ти стих Тома възкликва: „Да идем и ние да умрем с Него.” В края на главата се разказва, че случилото се с Лазар се обсъжда в Йерусалим. Каиафа, който „нея година беше първосвещеник”, казва: „Вие … нито помисляте, че за нас е по-добре един човек да умре за народа … ” (Иоан. 11:50). Тук отново става дума за смъртта на Иисус.

Ние не знаем на кой етап от съставянето на писмения текст на Евангелието от Иоан в него е включен разказът за възкресението на Лазар. Вероятно доста по-късно. Но главното е това, че от 11-та глава става ясно, че Иисус отива на смърт съзнателно и доброволно и по този начин вече побеждава смъртта. Темата за смъртта на Иисус преминава като червена нишка през цялата глава: споменаването на помазанието, извършено от Мария, евентуалното убиване с камъни, възклицанието на Тома, възклицанието на Каиафа — „нито помисляте, че за нас е по-добре” и т.н… И на фона на всичко това чуваме думите на Иисус: „Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки” (Иоан. 11:25-26). Отивайки на смърт, Той се показва като победител. Това ни вдъхва увереност, че Христос ще победи, а ние ще победим заедно с Него.

Следователно няма значение дали в 11-та глава се разказва исторически факт, или притча. Тук е важно онова, което Иисус казва и което прави през този ден. Важен е мотивът Му да отиде във Витания и да помогне на Лазар, макар да знае, че може да бъде убит по пътя.

Става ясно, че не отношението ни към дадено евангелско събитие, в този случай възкресението на Лазар — независимо дали го разбираме буквално, или не — ни прави християни, а нещо друго. Ние не вярваме във възкресението на Лазар, а във факта, че Христос е личният Спасител на всеки един от нас, и това е сърцевината на нашата вяра; всичко останало е второстепенно. „Христос Иисус дойде в света да спаси грешниците, от които пръв съм аз”, казва апостол Павел (1 Тим. 1:15). Първият от грешниците не защото съм най-големият грешник, а защото Иисус дойде да спаси грешниците и преди всичко мен. Ето как трябва да разбираме думите на апостол Павел. Бог спасява на първо място всеки един от нас, за разлика от човека, който може да спасява singulos, т.е. първо един, после друг, после трети и т.н.

Сред ранните християни имало такива, които разбирали историята за възкресението на Лазар буквално, но имало и такива, които я възприемали като алегория. И днес привържениците на двата подхода трябва да проявяват търпение един към друг. Важно е да помним, че Христос не ни говори чрез философски алегории, а чрез Евангелието, което е насочено към всеки един от нас. Ето защо не бива да търсим в него храна за ума или стенографски разказ на събитията, свързани с живота на Иисус, а да видим личното обръщение на Спасителя към нас, Неговият разговор насаме с всеки един от нас.

Откъс от Свет во тьме светит: Размышления о Евангелии от ИоаннаМ.-СПб.: Центр гуманитарных инициатив, 2015.