Автор: Иван Николов
Източник: „Срещи по пътя ми”
Мисълта за покойницата не го напускаше. Минаха няколко седмици от последната им среща. Вдигна чашата в ръка и потребиса. Поседя за кратко до проскомидията и изгаси свещта, която догаряше върху светата трапеза.
Беше Велика събота, а старицата бе починала малко по-рано. Спомни си последните ѝ думи: „Не ме забравяй, Ванко…”. За миг очите му се насълзиха, но бързо след това се освести и потърси тамян и брикет. Погребението бе обявено за 12:00. По-късно вечерта щеше да възгласи Христовото възкресение.
Не се събраха много близки. Днес липсваха и старите гарвани, които всеки път, щом починеше някой от селото, се появяваха, накацали по медната камбанария в двора на старата черква.
Бяха минали повече от 40 дни, в които всеки християнин се бе изправил пред духовната арена — за венеца на живота, както някога Христос беше успял да го направи. За по-големите пътят на поста и тази година се оказа труден, ала за най-малките не беше така. Те с трепет очакваха боричкането с великденските яйца, а за свещеника възкресението на починалата вече бе настъпило и тя бе понесла успешно своето изпитание.
Сега той отново стоеше пред нея, както в онази трета събота на Великия пост. Като пристъпи към прощалната част от опелото, свещеникът се пренесе в дома на покойницата, където няколко седмици по-рано беше ходил, за да ѝ даде последно причастие. Именно тогава пред очите му се разкри тайната на Божията благодат, която се носеше из болничната ѝ стая и изпълваше всичко наоколо с благоухание.
В едно поверие се казва, че покойниците, отивайки си от този свят на голям празник, не преминават през митарствата, а на тях Христос бързо им отваря вратите на Рая.
Свещеникът помнеше тия слова и вярваше, че днес една праведна душа щеше да стои отдясно на Бога.
