Възмездието над богохулника

1537 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

Обичам да разговарям с възрастни хора. От тях винаги съм черпил мъдрост и поука, и по някакъв необясним начин съм получавал увереност в своя житейски път и търсения. Санът на свещенството предоставя достатъчно възможности за контакт с различни хора и за придобиване на опит от срещата с всяка душа, от богатството на всяка отделна личност.

Енорийската практика изобилства от примери, подтикващи духовника към размисъл и анализ, в който се разкрива противоречивият свят на другия,  и той изумен може да види как Всемогъщият и Всемилостив Бог се намесва във всеки конкретен живот. Тогава пред него се явява един неописуем свят от безкрайни релефни наслоявания, които оформят не само устоите на неговия характер, но и отношението му към Небето и духовния живот. Това е неписаното и вечно Предание, което Творецът пише в книгата на всяка личност, очертавайки нейната дълбоко съкровена и неповторима траектория.

Преди няколко години разговарях с една вярваща жена на преклонна възраст, която с вълнение ми разказа следното: „Отче, още от младостта си имам страх от Бога. Интересното е, че първо придобих страх Божи, а после любов към Него. Това стана още преди да повярвам и да започна да водя съзнателен духовен живот. Родена съм в малко село в Провадийска околия и си спомням един случай, който ме научи на това. В село имаме красив храм на името на свети Димитър. Когато през 1944 година на власт дойдоха комунистите, те прекратиха богослуженията, изгониха свещеника и затвориха храма. Няколко месеца никой не влизаше в църковния двор и той запустя. Близо до него живееше един човек, който беше състоятелен и имаше голямо семейство. Той се разбираше с новата власт и помоли кмета да му разреши да ползва храма и двора. Взе ключовете и складира вътре разни мебели и предмети, а понякога пускаше там и добитъка си. Старите хора го предупреждаваха да не прави това, защото Бог ще накаже не само него, но и децата му. Казваха му: „Имай страх от Бога. Не Го прогневявай. Грехота е това, което правиш.” Той обаче не само не ги послуша, но и през зимата настани вътре  животните си, като превърна целия храм в обор. Свали големите икони от иконостаса, а в олтара сложи сено —  за да спят конете и магарета на топло. Комунистите се радваха на това и когато ни събираха на сказки в кметството, го даваха за пример — как един човек трябва да се отнася към „заблудите” на религията.

Мина известно време и този човек пострада тежко. Докато правеше ремонт на къщата си, падна от покрива и се контузи. Краката му пострадаха и той остана прикован на легло. Не можеше да става и да се обслужва сам — винаги до него имаше някой негов близък. Отведоха го с кола във Варна, за да го лекуват в болницата. Когато го изписаха, му дадоха една инвалидна количка и го върнаха на село. По няколко пъти на ден му биеха инжекции, а той така силно викаше от болка, че затваряха прозорците на дома му, за да не се чуват виковете му навън. Налагаше се да взема хапчета, за да може да спи нощем. После го водиха на операция в София, но и там не му помогнаха. Роднините му пропиляха много пари по доктори и постепенно целият им имот се стопи. Децата му бяха сполетени от какви ли не беди — болести, разводи, неприятности. Всичко в семейството му, както се казва, тръгна назад. Стопанството му западна и той обедня във всичко. Не след дълго почина в дома си в големи мъки и страдания. Цялото село говореше, че това е наказание за опозоряването на храма. След неговата смърт жена му се прибра при роднините си и домът им запустя. Никой повече не чу нищо за тия хора.”

Историята, която разказа тази жена, е показателна за много неща. Тя далеч не е единствената в разтворената книга на живота, която се пише непрестанно от всички нас. Защото Бог присъства и изпълва битието на своите чеда и дава знаци, за да ги приближи към Себе Си. Вярващи и невярващи, православни и неправославни са свидетели и участници в неизбежния ход от събития, които дават своето отражение върху онзи, който има отворени духовни очи. В неизтощимата Си любов Бог не спира да насочва и подкрепя дори и най-грешните люде.

Истинската мъдрост се състои в това не само да видиш своите грешки и да се поучиш от тях, но и да почерпиш поука от горчивия опит на околните. Особено за неща, касаещи духовния живот. Думите на Свещеното Писание: „И нека Господ въздаде всекиму според правдата му и според истината му” (1Цар. 26:23) звучат някак абстрактно и отнесено, но са изпълнени с живот и болка, породена от изпитанията на всяко човешко същество. Те носят туптежа на човешкото сърце и душа, отразяват пулса на всеки един от нас, родените от жена. И не се отнасят само за онова, което ни очаква, когато Бог ни призове да дадем отчет пред Неговия съд, но и за това, което се случва в рамките на настоящото ни битие. По този начин с всемощната Божия десница може да се изправи всеки отклонил се от тесния и единствено правилен път нагоре, за да постигне съвършенство по пътя към спасението. Ние си отиваме от този свят и всеки ден нашето отминаване се приближава. Затова в суровата школа на живота е така необходимо да се отърсим от страха,  заблудите и страстите, които ни опустошават и ни правят играчка в ръцете на бесовете. Защото „Бог поругаван не бива. Каквото посее човек, това и ще пожъне”(Гал. 6:7).

В едно свое поучение св. Йоан Златоуст казва, че онези, който хулят и ругаят Бога, приличат на малки и неразумни деца, които хвърлят камъни нагоре и не могат да разберат, че те ще паднат върху главите им. Примерите от Свещеното Писание и Свещеното Предание доказват това. В тях диша духът на мъдростта и поуката, но и на наставлението и изобличението за греховете на хората. Нестихващото Евангелие на живота представя една обширна картина на житейските несгоди, спохождащи онези, които злоупотребяват с най-големия Божи дар — свободната воля. Тя е най-съкровеният подарък на Христа за всеки Негов последовател, но може да се превърне и в оръжие, което човек да обърне срещу себе си и с което не само да се самонарани, но и да се саморазруши.

Нарушаването на Божиите заповеди и неспазването на изначалните духовни закони, които крепят Вселената, са проява на неуважение към волята на Твореца и съзнателно отдалечаване от Неговия дълбок промисъл за всеки един от нас. Така чрез гордостта и самолюбието си, човек стига до самопроклятие. Истински мъдър е онзи, който не се бори с духовните закони, а живее в съзвучие с техните невидими повели. Той прилича на ветроходец, който умее правилно да използва посоката на въздушните течения. Така той не само ще пристигне по-бързо в заветното тихо пристанище, но и ще намери добър пристан и заслон от бурите, които се развихрят около него.

Светата Църква ни представя Бога като благ в силата, но и силен в благостта. Той е приятел на хората, но и строг Съдия, Който в безграничната Си любов изобличава онези, които дръзват да не уважават Неговото първенство или още по-лошото — дръзват директно да се опълчват срещу Него. Бог е топъл и любвеобилен Баща, Който помага, наставлява и подкрепя, но и Който може сурово да накаже непокорното Си дете, което упорито и самоволно слуша единствено своята воля, без да се съобразява с волята на Твореца. Затова нека всички ние, Божиите чеда, търсим лицето на Бога и бъдем верни и послушни във всичко, за да заслужим място в Царството небесно! Амин.