ВЪЗНЕСЕНИЕ: ХРИСТОС СИ Е ЗАМИНАЛ, НО ЦЪРКВАТА НЕ СКЪРБИ

2068 0

Автор: прот. Андрей Ткачов

Превод: Татяна Филева

Източник: www.pravoslavie.ru

Джон Дън, английски поет от школата на метафизиците, има такова стихотворение “A Valediction Forbidding mourning”, тоест „Сбогуване, което забранява тъгата”. Заглавието на стихотворението по-добре от всичко съотвества на смисъла на празника Възнесение. Христос си е заминал, но Църквата не скърби.
В Своята последна беседа с учениците Господ ги предупреждава, че ще си отиде от тях. Тогава Неговите думи са били неясни за тях. В тях е имало утешение: „Няма да ви оставя сираци; ще дойда при вас” (Йн. 14:18). Но е имало и скръб. Скръб от страшната неизвестност, страх от неизбежността на изпълняващите се пророчества. „Но задето ви казах това, сърцето ви се изпълни с тъга. Аз обаче ви казвам истината: за вас е по-добре Аз да си замина” (Йн. 16:6-7).
Така било преди Неговото страдание. А в деня на Възнесение, при самата раздяла, нямало място за скръб. Господ, преподавайки им благословение, „се отдели се от тях и се възнасяше на небето. Те Му се поклониха и се върнаха в Йерусалим с голяма радост (Лк. 24:51-52). Голяма радост съпътствала тази раздяла с Христос, която се нарича Възнесение; раздяла, която всъщност не е раздяла, и поради това заслужава да се нарече: „Раздяла, която забранява скръбта”.
Всичко в Църквата, което живее, а не съществува по инерция, живее близо до Христос и в общение с Христос. Той е казал и не е излъгал: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Мт. 28:20). В явяването на Тома и разговора с тях Господ нарича блажени онези, „които не са видели, и са повярвали” (Йн. 20:29). Но не по-малка слава и благодат, радост и дръзновение имат онези, които не са живели в дните на земния живот на Спасителя. На всички вярващи, по благодатта на Утешителя, е дадено да обичат Христос и да изпълняват Неговите заповеди. „Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим” (Йн. 14:23).
И така, човекът след Възнесение не просто е разделен с Христос – но той дори може да стане жилище на Отца и Сина, ако спази Христовите заповеди. Тук е всичко. Тук е коренът на всички живи отговори на сложните въпроси. Изпълнението на заповедите, което се ражда от любовта. А иначе „който Ме не люби, не спазва словата Ми” (Йн. 14:24).
Апостол Павел не е вървял след Христос, не е присъствал на Тайната Вечеря, не е изпращал възнасящия се Христос с дълъг поглед. Но ето, какво казва той: „С благодатта на Бога съм това, което съм; и Неговата благодат в мене не беше напразно, а повече от всички тях се потрудих – ала не аз, а Божията благодат, която е с мене” (1 Кор. 15:10).
Павел отваря нова страница в историята на Църквата. Започвайки от Павел, за Христос свидетелстват онези, които не са вървели след Него и не са Го познавали в плът. Познал Христос вече след Възкресението и Възнесението, Павел призовава всички към пасхалната радост и свобода от греха в Иисус Христос. Той не е познавал Христос в качеството Му на Учител, не Го е наричал „Рави”. Той Го е познал като вече прославен и дори казва: „Затова отсега ние не познаваме никого по плът; ако и да бяхме познали Христа по плът, сега вече не познаваме” (2 Кор. 5:16). Колко силна е неговата връзка с прославения Христос, колко силно е неговото дръзновение! Възможно ли е при такава благодатна смелост да говорим за изоставеност, отдалеченост, самота?
Ще кажат, Павел е уникален. Никой не би оспорил, че Павел е уникален! Но нима животът на Църквата се гради само върху опита на Павел? Не се ли е явил Христос на Георги в тъмницата, изцелявайки го от раните? Не същият ли Христос е направил Своя невеста във видение Екатерина и укрепил в страданията Варвара? Не същият ли Христос се е явил пред очите на Серафим Саровски, когато още в дяконски сан съслужел Литургия? Не Христос ли се е явявал на Тихон Задонски в тишината на килията по време на нощните моления? Не Христос ли е видял Силуан на Атон, когато след кратък миг на Боговидение животът му се преломил на две части: „преди” и „след” тази среща? Издигайки Чашата и Дискоса при думите: „Тези Твои Дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе за всички и заради всичко” Йоан Кронщадтски се е чувствал така, като че се държи за стъпалата на Христос.
Колко много са тези чудни примери! Всичко, с което живее Църквата – това е преживяването на Пасхалната победа и общение с Господ Иисус в Светия Дух.

За да бъде свидетелството пълно, можем да кажем нещо и на „външните”. Наполеон, вече в заточение, осмисляйки опита на преживените години, казвал, че войниците са го обичали и са му вярвали до самозабрава. Виждайки своя император, те без страх отивали на смърт. „Но те са ме виждали” – казва Наполеон. А за Христос са умирали хиляди и стотици хиляди, макар че по онова време Той не е бил пред очите им. Тази мисъл убеждавала Наполеон в Божеството на Иисус. Но действително ли умиращите за Христос не са виждали Самия Христос? Може би опитът на мъченичеството и изповедничеството се обяснява именно с това, което Църквата влага във възкресната песен след Евангелието: „Като видяхме Христовото Възкресение, нека се поклоним на светия Господ Иисус”. Той си заминал, но не завинаги. Това е така естествено за онази област от живота, в която чудото е факт и фактът е чудо. Бог е един, и Той е Троица. Девата има Син.
Христос си е заминал от нас, но не се е разделил с нас. На Литургията Той принася Жертва, и Сам се принася в нея; Той я приема и я раздава. Той е Алфа и Омега. Накъдето и да се обърнем, Той гледа в очите на човека.
Апостолите, след Възнесението, се върнали в Йерусалим и „бяха винаги в храма, като славеха и благославяха Бога” (Лк. 24:53).
Да отидем в храмовете и ние, за да правим същото.