Възхищавам се на… блудния син

3701 0

Автор: Игумен Нектарий (Морозов)
Източник: www.pravmir.ru
Превод: Татяна Филева

Какво общо имаме със Закхей, с митаря и фарисея, с блудния син? Разпознаваме ли себе си в тях? Имаме ли достатъчно решимост за покаяние и завръщане при Отца? За това говори игумен Нектарий (Морозов).

По колко различни начини можем да четем, да слушаме Евангелието, и изобщо Свещеното Писание като такова!

Можем да правим това с цялото си внимание и усърдие, при всяка възможност, хранейки и лекувайки своята душа, измъчена от лукавството на света, гладна и жадна за насъщния хляб на истината.

Можем да го четем „по задължение”, „по необходимост”, като част от веднъж завинаги или поне за дълго „благословено” правило.

Можем да го четем, плъзгайки се по повърхността му с равнодушен и хладен поглед.

Но можем да го четем придирчиво и изследващо, търсейки в него „несъответствия и противоречия”, „по-късни вмъквания и поправки”.

А можем и… да го използваме като своеобразна оценъчна скала, като най-верният метод, позволяващ ни да се ориентираме в заобикалящите ни хора, да определим поразилите ги духовни заболявания, да им поставим точна диагноза. А на себе си? Разбира се, и на себе си, в случай, че ни остане време за това и имаме желание.

Има още много различни „начини на четене на Евангелието”, и несъмнено, не е необходимо да ги изброяваме всичките – нали знаем по-голямата част от своите грешки. Още повече чуждите. Мога само да споделя своето лично мнение: струва ми се, че „правилен начин на четене” е само този, според който ние възприемаме Евангелието не само като това, което е „било”, но и като това, което е, и нещо повече – в него намираме самите себе си.

Всъщност какво общо имаме с всички, за които говори Господ в Своите притчи, кой Го посреща като самарянката при кладенеца или като Закхей на дървото? Кои са тези хора, защо трябва да знаем за тях? За да се умилим в единия случай, а в другия – да възнегодуваме, да осъдим някого, да оправдаем друг? Мисля, че не.

Те са онова огледало, в което, по Божия милост, можем да се огледаме и да видим… себе си. И нещо повече: в някакъв смисъл те – това сме самите ние. И в този смисъл Евангелието също е за нас. Нали то е за Бога, Който заради хората стана Човек, и за хората и тяхното отношение към това. Затова Евангелието е и за всички нас…

Понякога просто ни е трудно да разберем това, и ние, четейки Евангелието, се възмущаваме, недоумяваме, скърбим – за нечия жестокост, нечия подлост, нечия низост… Ние изобщо не отъждествяваме със себе си всичко това. Струва ни се, че фарисеят е фарисей, митарят – митар, Пилат – Пилат, Юда – Юда, а ние – това сме ние. Но това, което го има в един човек, го има и у друг – в зародиш, в зачатък, просто единият го потиска в себе си, а другият му дава воля да се развие. И именно затова Евангелието, и по-точно, Сам Господ ни разказва за най-различни хора – защото това има пряко отношение към самите нас.

Евангелието ни разказва за хора, чиито имена са ни известни, и животът им отчасти също ни е известен. Това, като правило, са тези, които са се срещнали с Господа по пътищата на Неговото земно служение и или са Го последвали, или са започнали да враждуват с Него, своя Създател и Спасител. Евангелието разказва и за други хора, чиито имена най-вероятно никога няма да узнаем, защото те са събирателни образи, които са ни предложени само за назидание. Пак измежду нас, събирателните…

Ето, и в четивото за тази неделя ни е показан такъв образ. При това такъв, в който, може би, всеки от нас е трудно да не види, да не признае себе си. Блудният син…

Все пак, мисля, че е ясно: всички ние сме деца, синове и дъщери на един Отец. Какви деца? Безкрайно обичани от Него, но и блудни. Има ли някой от нас, който да не се е отдалечавал от Него, отивайки „в далечна страна”, да не е прахосвал там своето имущество, „живеейки разпътно”? И много ли има такива, които са се отделяли веднъж, два пъти, три пъти, а не многократно, или дори постоянно?

Лично у мен блудният син от притчата предизвиква възхищение – не жалост, не учудване, а именно възхищение. Какво струва това решение – да се върнеш при Отца, когато, както изглежда, връзката с Него е прекъсната, отношенията са прекратени поради дръзкото и безразсъдно отдалечаване от Него. Каква надежда на Него трябва да имаш, колко дълбоко трябва да разбираш кой е Той, за да се решиш отново да насочиш стъпките си към Него! И какво смирение трябва да се таи в тази неразумна, и както изглежда, неспокойна душа, за да стигнеш до това да кажеш: „Приеми ме като един от Твоите наемници”! Нали много по-логично би било да заявиш: „Ето, аз съм Твоят син! Бъди добър и ме приеми обратно под Своя покрив. Да, Ти си ми дал всичко, което ми се полага, но нима с това се изчерпва бащиният дълг?”.

Решил се, намислил… и в крайна сметка, се оказал не сред свинете, заедно, с които се хранел, не сред нещастните наемници и роби, а в обятията на Отца, почувствал тяхната сила и топлина и, може би, усетил на устните си солеността и горчивината на бащините сълзи.

Това е блудният син – идеалният. По-добър от него не може да има. Мисля, че той дори е свят. Защото останалите или така и не се завръщат, или се връщат и не просят, а изискват, или се връщат, но отново се отдалечават и отново се връщат, и така до безкрайност. И по-точно – до смъртта.

А има и такива, какъвто е „верният син” от същата притча. На които им се струва, че те винаги са при Отца, които никога не биха си и помислили и няма да помислят, че мястото им, в най-добрия случай, е сред същите тези наемници. Да, тялом този син винаги е бил с Отца. Но къде е било сърцето му, то отделяло ли се е от Отца? Отделяло се е… „Колко години ти служа и никога не съм престъпил нито една твоя заповед, а ти не си ми дал дори козле, за да се повеселя с приятелите ми” (ср. Лук. 15:29). Тук има и обида, и някаква поразителна дребнавост и убеденост в своята праведност и своето право. У по-младия син вече нищо такова не е останало, затова между него и Отца няма никаква преграда. Наистина – един бит струва колкото двама небити, а може би дори повече: защото небитият още нищо не разбира както трябва.

Въпреки че… Това може би не е истина. Нали всички ние, навярно, сме „бити”. Всички ние неведнъж сме се отделяли – кой тялом, кой със сърцето си, кой с ума си – и след това сме се връщали с наведена глава обратно към родното огнище. Отделяли сме се и се отделяме. И се мятаме насам-натам. Дори повечето от нас сме привикнали към такъв начин на живот и не намираме нищо предосъдително в него, той ни изглежда така естествен и единствено възможен.

Не поради това ли, че нашият Отец е толкова милосърден, че нито веднъж не ни е дал да останем задълго сред наемниците, и то така, че дори да ни се струва, че е завинаги? Не поради това ли, че всеки пък сме намирали и намираме Неговите обятия отворени? И вече знаем, че винаги можем да разчитаме, че ще получим „угоеното теле” „пръстен на ръката”, и „най-хубавата премяна”?

Дори и да е така, то само безумният ще види в това вина на Отца и няма да признае своята…