Автор:отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“,гр. Варна
Не познавам свещеник, ревностен и отдаден в служението си, който да не понася жестоки удари в призванието, към което е призован. Стари и млади, опитни и неопитни, харизматични и недотам харизматични, всички, които горят във вярата и се стараят да пръскат светлина, са връхлитани от изпитания от различни посоки.
Някои казват, че това е по „завист от дявола“, други го приемат като изобличение за по-рано извършени грехове, а трети отдават това на някаква друга скрита причина. Във всички случаи обаче това става по Божия воля или допущение само и доколкото Вседържителят Христос позволи. Той и единствено Той във величието Си и милостта Си определя кой и доколко да бъде бичуван…
Ние знаем и никога не трябва да забравяме, че това е неизбежен епизод от вечната, духовна, нестихваща „невидима бран“ на онези, които са повярвали и съзнателно избрали да следват учението и примера на Спасителя. Но също и кръст, който малко или много те са пожелали да носят със силата на своята свободна воля. А това означава, че трябва да превърнат служението си в призвание, а призванието си в кръст!
На най-силните воини главнокомандващият възлага най-тежките задачи и от онзи, на когото много е дадено, най-много ще се иска. В Стария Завет е изречено: „Когото Господ обича, него наказва и към когото благоволи, както баща към сина си“(Прит. 3:12).Това е изконен принцип още от древността, който е неизменен във всичките си превъплъщения.
Всеотдайните служители Божии, пастирите на верните, носителите на Неговия закон и разпоредителите на Неговите тайни са именно бойци от първа бойна линия. Те са герои от окопите, които носят мириса на барут. Тези офицери от войнството Христово понасят най-силните атаки от врага. Към тях като водещи и направляващи другите той хвърля най-много сили да им пречи и да ги унищожи, за да порази армията на верните. Те са първата и най-важна цел. Така е било, така е и така ще бъде. Защото битката е постоянна, ужасна и до последен дъх. Война непрестанна във всичко, което ни изпраща сатаната и подчинените му поднебесни духове на злобата.
Някои пастири понасят удари от неблагоразположени хора, неблагодарни или откровено злоради, които по всякакъв начин се опитват да омаловажат положения труд. Те са се предали в плен на завистта и упоритото нежелание да приемат успехите на другия. И затова подронват неговия труд с най-плитки интриги, кални номера или долнопробно доносничество.
Други търпят ужасни удари от най-близко разстояние, като биват изоставени от съпруги или предадени от деца, а трети са оклеветени от миряни, на които най-много са помагали в битките им със старата им повредена природа в пътя към царството Божие. Четвърти биват поразени от болести, които ги поставят на ръба на физическото и психическото здраве и ги заставят да преминат през долината на плача. А в много случаи всички тези огнени изкушения се редуват и като бомбардировка се изсипват върху воина Христов. Става така, че той заприличва на гладиатор, който е в центъра на арена и с щита си понася удари от враговете си отвсякъде.
Най-красноречив пример за това са светиите. Когато един вярващ или дори невярващ човек чете техните жития, по свой съкровен начин той изживява онова, което те са преживели в светото насилие над себе си, понасяйки удари от бесове и хора. Техният живот е истинско себеразпятие.
Но в житията са записани само най-важните и значими събития, видими от външните, без обаче ние да имаме знание за цялата драма на тези богоносци. За техните безсънни нощи, съмнения, вътрешни противоречия и нестихващи борби с навиците им и собствените им страхове. От нас е скрит целият ад на преобразяването им в Христа и вътрешната траектория на пътя им към небето.
Единствено пространните жития представят дълбочината и мащаба на картината на тяхната лична борба. Техният път е стръмен и невидимият ореол на светостта е всъщност корона от тръни. Те са подражатели на Христос и във висша степен Той е примерът за страдания в огъня на нечовешките изпитания преди, по време на и след Разпятието.
Дори и да не иска, този, който е запознат с техните жития, е длъжен да признае поне пред себе си колко прав е св. Игнатий Брянчанинов, когато в своите „Аскетични опити“ изрича: „Силните страдания са най-верният признак, че Бог е избрал човека!“. Няма как да си тръгнал по пътя към небето и да не минеш през ада. Тесният път е неизбежен и смяната на психологическия подход не може да ни избави от това, а само временно и често измамно да поосвободи напрежението от стръмността на изкачването.
Това, което съм чел в светоотеческата литуратура, е в удивителен синхрон с онова, което съм виждал или виждам около себе си. Моят опит и като мирянин, и сега като духовник повече от красноречиво ми говори за силата на огъня, в който те са навлезли и за напражението, което понасят ежедневно. С трепет и учудване съм наблюдавал тяхното подвизаване в различните ситуации, в които Господ Бог ги е поставял да се борят за поверените им души. Те влизат от бой в бой и ранявани, оскърбявани и предавани продължават напред.
Понякога дори нямат време да останат малко назад в лазарета, за да бъдат изцерени раните им, а с въздишка, но и с някаква вътрешна, съкровена жажда отново са хвърлят напред. В техните сърца Христос е сложил Своя печат и в техните жили тече небесният огън. За тези знайни и незнайни герои се отнасят думите на апостола на народите, апостол Павел: „С добрия подвиг се подвизах, пътят свърших, вярата опазих; прочее очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия“ (2 Тим. 4: 7-8). Те ще получат заслужено наградата си в небесната църква, защото в земната са били приятели, а не просто служители, синове, а не осиновени или просто върхове, поразявани от мълнии.
