В ОЧИТЕ НА БЛИЖНИЯ ВИЖДАМ БОЖИЕТО ТВОРЕНИЕ

504 0

Автор: о. Спиридон Скутис
Превод: Константин Константинов

Днешният човек се е окопал в едно самооправдание, което обикновено се изразява така: „Добър човек съм, никого не убих, никого не закачих, давам милостиня от време на време. Защо Бог да не ме спаси?“. Много хора смятат, че Бог е един вечен жандарм и че спасението е едно състояние, което можем да придобием, като спазваме външните заповеди. Това е една ужасна заблуда, която сме длъжни да преодолеем, за да не затънем в лъжата и лицемерието.

Според светите отци човекът е психосоматично битие. Както ни казва и св. Максим Изповедник, човекът не е само душа, нито само тяло, а съвкупност от двете. Следователно той ще участва във Възкресението психосоматично, а не просто с една част от себе си. Заповедите и добрите дела са средство за спасение, а не самоцел, за да спечелим нещо. Конкретно заповедите са знаци  за среща и връзка със Самия Троичен Бог.  Това, че външно някой е добър, нищо не значи. Може да е началото на нещо, но може да е и едно нищо. С други думи, може да казвам „Добър ден!”, а вътрешно да ругая, може да помагам на някого, защото имам полза от това, може да давам милостиня и да очаквам нещо в близкото бъдеще. Въпросът е какво сърце стои зад постъпката или мисълта и дали това сърце се храни от Христос или от своя егоизъм.

Делата принасят полза само когато са христоцентрични и съдържат кръстна жертва (вж. притчата за добрия самарянин), но ако са човекоцентрични, тогава ползата отслабва поради  разтлението във времето. Едно дело, което произтича от троичната връзка, съкрушава  смъртта.

Ако въпросът се изчерпваше със заповедите, тогава  не ни е нужно Въплъщението. Не е било нужно Бог да дойде в света. Заповедите са едно подготвително състояние, за да се изгради спасението и боговидната връзка на човека с Бога. Следователно заповедите са знаци, които водят до среща с Христос. Ако останем в тях, просто няма да Го срещнем и да помръднем от кота нула.

„Ако добротата не се свързва с троичната любов и жертва, тогава е едно мъртво дело“. Една народна поговорка гласи: „Отвън кукла, а отвътре чума“. И фарисеят бил добър човек и даже служител на закона. Но какво да  правиш с външната бляскавост, когато царството на сърцето е осквернено?

Какво ни казва св. Йоан Златоуст по този въпрос?„Тези, които се гордеят с добрите си дела и нямат вяра в Бога, приличат на мъртъвци, които са облечени в красиви дрехи, но не чувстват тяхната красота. Каква полза, ако душата на човека е облечена в добри дела, ала е мъртва? Делата се вършат заради Господа и с надежда за небесните награди. Ако  не познаваш Този, Който обявява наградите, тогава за кого се подвизаваш? За да яде някой, трябва да е жив. Който няма живот, не може да приема храна. За да живее човек вечно, трябва да има вяра в Христос, вяра, която се храни и с добрите дела. Който няма вяра в Христос, дори и да върши добри дела, не е възможно да спечели небесното царство без жива вяра.“

Докато св. Игнатий Брянчанинов ни казва: „Спасение е единението на човека с Бога; възстановяването на общуването с Него. Спасението е нещо, което интересува всички нас. Всички народи, всички хора — добродетелни и грешни! Не е достатъчно да сме „добри“ хора. И ако някои велики и просветлени хора са слизали в ада, как е възможно ти да искаш да се спасиш без вяра и общение с Христос? И как смееш да изследваш дали мюсюлманите ще се  спасят? Понеже просто ти се струват „добри“, без никога да се повярвали в единия и единствен Спасител и Изкупител? Нека наша грижа бъде да обикнем Христос. Защото спасение без Него, само заради някакви „добри“ дела, не е възможно“.

А св. Юстин Попович казва за „добрите“, които обаче не вярват:

„Казват, че има и атеисти, които са добри хора. Да, атеистите може да са временно добри, повърхностно добри, фарисейски добри. Но атеистът не може да е истински добър, трайно добър, дълбоко добър, безсмъртно добър, защото за това е нужно да си в духовна връзка, в духовно родство с истински уникалното Благо и Вечно Благо: с Бога и Господа Христос. Истинно е за всички векове Божието слово на Спасителя: „… без Мене не можете да вършите нищо“ (Иоан. 15:5)”.

Накрая, свети Лука, лекарят, ни казва: „Между хората, които живеят около нас, са и тези, които не вярват в Бога, но правят много добри дела. Често чувам следния въпрос: „Това не е ли достатъчно, няма ли да се спасят тези хора с техните добри дела?“. Трябва непременно да дам отговор. Не, няма да се спасят само с добрите дела. Защо няма да се спасят? Защото така каза Господ и Бог наш Иисус Христос, когато „… един от тях, законник, изкушавайки Го, попита и рече:  Учителю, коя заповед е най-голяма в закона? А Иисус му отговори: възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си“ (Мат. 22:35-39)”.

Ако вярата в Бога и любовта към Него е първата и най-важна заповед на закона, ако втората заповед за любовта към ближния извира от първата, и ако любовта към ближния черпи сила от любовта към Бога, това означава, че за да се спаси някой, трябва с цялото си сърце да обикне Бога, защото това е първата и най-важната заповед на Закона.

Виждаме, че светците не оставят място за погрешните тълкувания  на нашия егоизъм що се касае до спасението. Вярата, тоест връзката с Христос чрез тайнствата спасява човека, а не някакво външно или нравствено състояние. На много места Господ казва „Твоята вяра те спаси“. От богатия младеж иска нещо повече от пазене на закона, зове го към връзка с израза „Последвай Ме“.

Първата и единствена заповед на Бога е да обикнеш Бога с цялото си сърце. Всички други са резултат от тази заповед. Ако обичаш Бога, не е възможно да не обичаш ближния. Човекът, който обича Бога, като естествена последица от Божията любов изпитва любов и към брата си. Обичам ближния не моралистично или външно, а жертвено и дори искам да взема раковото му заболяване върху себе си, за да се изцели.

Защото в очите на ближния, който може да е и мой враг, виждам Божието творение и Самия Бог чрез това поразително същество, което може да воюва с мен, но аз го обичам и се моля за него. Защото зная, че никой човек не е лош по природа и всички са призвани към покаяние и спасение. Оттук моята молитва може да стане спасителна помощ чрез едно жертвено събитие, което произтича от връзката ми със Самия Христос.

Без Христос човекът е мъртво същество, макар и да е една жива биологична единица, с Христос обаче става свято небе и земен ангел. Затова е важно не просто да съм нравствено „добър човек“, а да съм свят човек за всички  — добри и лоши — без лична корист и егоизъм, а с участие  в Христос. Естествено този път минава чрез тайнствата и особено през тайнството на покаянието и изповедта.