В ТЪРСЕНЕ НА СВОЕТО ИЗГУБЕНО АЗ

815 0

Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов

В ранното утро мироносиците отишли на Гроба на Христос, за да помажат Тялото Му с аромати, но съществували две непреодолими трудности (Марк. 15:42-16:8). От една страна, пред Гроба имало голям камък, който те не можели да отвалят, за да влязат, а от друга страна, бил страхът от юдеите, който принудил учениците да се затворят в една къща и да не  излизат оттам.

Ученичките обаче преодолели този страх, както и своята нерешителност поради непристъпния гроб, и отишли да помажат Господнето Тяло с аромати. Това, което ги накарало да преодолеят страха и безизходицата, била тяхната голяма любов към Христос. По думите на св. Иоан Богослов „съвършената любов пропъжда страха” (1 Иоан. 4:18) — любовта прогонва страха, прогонва безизходиците, прогонва трудностите.

Когато човекът няма разположение да обикне в този смисъл, той не може да се освободи от своите страхове. Или по-скоро страховете, несигурностите и риска, които връзката предполага, водят до духовна и душевна неспособност да обикне другия човек.

В духовния живот е необходимо човек да има вътрешно разположение да  възлюби Бога. Но доколкото за нас Бог не е жива реалност, доколкото човекът не изпитва любов към истината, към живота, той не може да стане приемник на Божиите дарове. Защото когато тръгваш по духовния път, когато започваш своята вътрешна борба, лична аскеза и търсене на Бога, в теб съществува една необятна празнота, едно огромно съмнение и ти чувстваш, че молитвата ти остава напразна. Тогава реално трябва да имаш мъжество, за да може да претърпиш и да настояваш в молитвеното търсене на Бога.

Страхът, че тази наша борба ще остане напразна, безизходицата, че Бог не може да се открие в сърцето ни, отчаянието ни води до отказ от личната ни връзка с Него. Води ни до униние, до леност, до духовна вялост и безразличие, и тогава отсичаме всяка надежда за спасение и връзка с Бога.

Човекът има мъжество тогава, когато има тези дадености — от една страна, съзнанието за своето лично падение и страсти, от които е зависим, а от друга страна, съмнението, което съществува в него: „Как е възможно Бог да се открие в живота ми, да стане моя радост, при тези мои дадености?”— но продължава и настоява в своя духовен път. И паралелно с това, въпреки всички внушения от света, че срещата с Бога не може да се осъществи, ако човек продължи настоятелно да търси Бога, това означава, че той има в себе си като критерий любовта. Само любовта към истината, към живота, може да го подбуди да  преодолее тези трудности.

В този смисъл никоя религиозна система,  колкото и да ни плаши с ада, не може да ни убеди и да ни провокира да потърсим Бога.

Същото става и в междуличностните отношения. Това, което възпрепятства човека да обикне и да познае другия човек, е страхът и несигурността, че може да стане уязвим във връзката и обект на експлоатиране. Именно този риск, който крие любовта в една връзка, кара човека да крепи отношенията върху своята логика, върху своята справедливост, а не върху вътрешното разположение на сърцето си.

Но дори разположение на сърцето да е положително, човек не знае как да го направлява. Защото може да тръгне с добро разположение, но в даден момент да почувства, че не получава това, което очаква, или дава повече от това, което взема, и така влиза в едно светско разбиране на нещата, в един рационализъм на справедливостта, съгласно който той иска да постави нещата на тяхното място. Така се получава конкуренция и сблъсък с другия човек.

Човекът не може да обикне, ако е подозрителен и несигурен. От момента, в който се страхуваш, че твоят  човек може да те измами, да те експлоатира, да те осмива и да не ти дава това, което ти му даваш, е невъзможно да обикнеш. Можеш да кажеш: „Ама аз имам данни, основания  и доказателства, че не ме обичаш”. Обаче ти, който тръгваш с такова подозрение, си дори по-лош. Защото не създаваш онази опора, която да накара другия да  се почувства уютно до теб, за да ти се открие.

Следователно този мит, че „давам повече от това, което вземам”, крие в себе си нещо друго, нещо по-дълбоко — ние не сме готови да обикнем истински, кръстно, жертвено. И не само не сме готови, не сме и способни. Коя е причината за това? Защото за да имаш силата да обикнеш, трябва да знаеш какво означава да обичаш. Това означава, че познаваш другия и че се бориш за него. Човекът обаче нарича любов балансирането на връзката или нейното анализиране, за да разбере интелектуално действията на другия.

Това не  е знание, нито любов. Това е едно мъчително усилие на човека да съществува заедно с другия, но не и да го обикне. Любовта обаче превъзхожда границите на обикновеното съжителство. Не мога да обикна, тоест да избягам от своята несигурност, ако не съм намерил своята лична ценност. Човекът, който не знае ценността, която има в себе си, ценността, която Бог му е дал и не подозира за това събитие на живота, човекът, който не се е задълбочил в  битието си и не е намерил нещо значимо в него, което да го накара да живее, не може да обикне. И тази негова малоценност, този негов недостиг, тази негова неспособност го кара да търси алиби. И алибито е това, че „другият не се отнася добре с мен, не се отнася така, както аз те отнасям с него”.

Следователно борбата е вътре в нас, където в по-голяма степен е основата, и след това извън нас, в отношенията с другия човек. Когато обаче имаме в себе си униние, ни тежи, че живеем и не се радваме, че живеем. Когато не търсим в себе си духовната грозота и не дръзваме да я потърсим, тогава изчерпваме цялото това болестно състояние в претенции за междуличностно общуване и резултатът е траен сблъсък и трайна самота.

Следователно всичко се извършва в сърцето ни. Как можем да намерим себе си, своето изгубено аз? Това аз, което Бог  иска и има вечна ценност? Търсенето на нашето аз е нашата борба; това е битката да намерим нещо красиво в самите нас, на което да се удивим и да обикнем, защото Бог ни го е дарил. Ако не водим тази борба и ако не видим, че имаме предпоставки и за смирение, и за търпение, и за аскеза, и за въздържание, и за молитва, ако не намерим всички големи възможности, които имаме в себе си, така че нашата мимолетност и ефимерност да се свържат с вечността, тогава нищо не можем да правим.

Ние сме затворени в ефимерното и мимолетното и всичките наши мисли се изчерпват в това. Но тогава всички наши действия ще бъдат тленни, а любовта ни лъжлива. Най-много да съществуват моменти на доволство и ентусиазъм, но няма да съществува онази дълбочина, която ще ни позволи да претърпяваме неправдата, както и да я претворяваме в благословение. Това има връзка с едно друго лично търсене на съприкосновение с нашето аз — търсенето на връзка между мимолетното и вечното.

Мъжеството е в това: да убедя себе си и да разбера, че моят живот не е нещо мимолетно и да успея да свържа ефимерното с вечното. Знаете ли колко мъжество е нужно, за да разбера, че моят живот е предварителен етап на вечността?  И да се подвизавам да приема това, да го преживея, да стане мое лично преживяване и всички мои действия да са проекции във вечността.

Какво означава всичките ми действия да са проекции във вечното? Нека обясним. Християнинът се подвизава за рая, тоест свързва частичното с цялото, с вечното.  Неговите действия се проектират във вечното и действията му имат вечна ценност.

Ако човек осъзнае това и обикне в този смисъл себе си, ако разбере ценността, която има, тогава не се фокусира върху справедливостта в тесния смисъл на думата, а придобива екзистенциална чувствителност и възприема положително в сърцето си всяко действие на своя другар. Кое е въздействието  върху сърцето му? Не интелектуалното „той се отнесе добре с мен и се радвам за това”, а чувствителността, че в тези действия може да открие любовта. Дори в отрицателните действия може да се открие Христос. От всички тези действия да вземе повод, за да се съединим още по-дълбоко със своя човек. И чрез грешките и неправдите.

Но ако съм един ефимерен, мимолетен и тленен човек, ще си мисля за това какво ми е сторил другият вчера, какво ми е сторил завчера и т.н. Така ще вляза в една мисловна схема, която ще ме кара да се страхувам да не бъде онеправдан от другия, и в мен ще се породи плахост. Всичко това прави човека злочест. Той обаче е злочест, защото не се свързва с вечното и с Христос.